НАЙ – ЗАКОННАТА КОЛЕДА
Знаех си аз, че такова нещо като закон няма! Само, че моят Бос все повтаряше:
- Трябва да се краде законно! Иначе всички ще тръгнат да го правят. Законът е това, което ги спира. Може дори да се убива, ако е законно! Звучи нелогично, но е най-логичното и справедливо нещо на света.Нали от край време, все така са се водели войните.
Виж за това май бе прав. Пък и не бе момента точно сега, да седна да споря снего. Свалих си ръкавиците и започнах да свалям костюма на дядо Коледа. Накрая отлепих и брадата. За тая нощ ,повече подаръци за населението не се предвиждаха. Ниско над града от изток, започна да просветлява. Качих се спокойно на „Кавадзакито” и натиснах стартера. Мотоциклетът изръмжа задавено и запя своята неравноделна песен. Бавно потеглих без път и посока. Карах напред и се връщах назад в мислите си. Връщах се към себе си. Към онова уплашено деветгодишно хлапе, застанало пред трупа на изнасилената си и убита зверски сестра. Точно на Коледа.
Всъщност тя не ми бе родна сестра, но баба Ваня ни отгледа заедно и ни научи, че двама души може да не са една кръв, но трябва да са повече от брат и сестра, ако се обичат като такива. Гледах сестричката си тогава, а отвътре ми бе празно. Дори не можех да заплача. Усещах ръцете си някак прекалено големи и чужди, след като бяха безсилни да я опазят. За отмъщение дори не мислех. Не се клех, не обещавах нищо. Знаех, че Босът ще си получи заслуженото както, че вечерта ще се мръкне. Само се боях, някой друг да не ме изпревари. А бях едва на девет години! Боже мой, как бързо минава времето!
Кака Цвети ме намерила една сутрин в началото на декември,като отивала на училище. Била първи клас и много обичала училището,защото там имало други деца и било весело. В двора, до портата стоял голям кашон, в който увит в няколко одеала съм спял аз. Тя извикала баба Ваня и двете ме прибрали. По-късно ме записали Найден, като всички намерени на пътя деца. Кака Цвети била единствената внучка на баба Ваня. Нейната майка била застреляна заедно с баща и, като пресичали българо-гръцката граница точно на Коледа. Нашето градче се намира на няколко километра от границата. Бащата на кака Цвети бил учител тук. Така се запознал с майка и, и се оженили. Обаче искал човекът, да не си пилеят живота в тоя пущинак. Решили да оставят кака Цвети на баба Ваня, а те двамата да преминат в Гърция. Смятали да стигнат чак до Америка. По-късно щели да се погрижат и за детето си. Само, че не успели. На пътя им се изпречил Босът. Той бил младши сержант в близката застава по това време. Карал редовната си служба, но го повишили, защото вече имал едно убийство на човек, преминаващ незаконно границата. Като очистил и родителите на кака Цвети, от столицата се заинтересували от него. Предвиждали му голямо бъдеще и Босът в общи линий не ги разочаровал. Щом изкарал казармата, останал още една година в поделението, като преминал на свръхсрочна служба. От там го пратили в Москва, да учи за офицер. Добре се учил проклетникът, завършил с отличие и се върнал вече направо в София. В какви служби са го назначили не знам, но точно тогава дошла „демокрацията” и Босът изведнъж се превърнал в бизнесмен. Неусетно и без да се набива в очи, приватизирал няколко предприятия. После основал банка, която по-късно законно фалирала. Занимавал се с охранителен бизнес, хотелиерство и търговия, докато накрая продажбата на наркотици го превърнала в истински бос. И всичко чисто и законно, разбира се. Винаги работел с подставени лица, като нишките на никоя далавера не стигали до него самият. Като всички хора обаче и той си имал една слабост. Когато му останело свободно време, се вдигал и идвал в нашето градче. Дали защото кариерата му започнала от тук, или някакъв сантимент го теглел не знам, но на месеца поне веднъж, трите му черни лимузини ни посещавали. Винаги се движел с три еднакви коли, като никой не знаел в коя от трите се намира в момента. Навестявал и бившето си поделение, макар то вече да не било като някога важно. Хора от града ни казваха, че се интересувал и от нашето семейство. В такова малко градче, всичко за всеки се научава бързо и точно. Какъв бе тоя уродлив интерес към нас не знам, но на всяка Коледа за мен и кака Цвети пристигаха разкошни подаръци. Дали гузната му съвест го е карала да ги праща, или си е играл като котката с мишка нямам понятие, но всичко свършваше по един и същ начин. Баба Ваня слагаше подаръците на двора и без дори да ги разопаковаме, ги запалвахме. Стояхме и гледахме мълчаливо как горят, а съседите ни се криеха уплашени кой знае от какво. Така до Коледа на 1999 година.
Едва се бе разсъмнало, когато жълтият микробус на куриерски услуги свирна от улицата. Баба Ваня излезе и се разписа, за да получи два доста големи кашона. Както винаги ги постави в средата на двора, до дръвника където сечахме дърва. Ние с кака Цвети се облякохме и излязохме навън. В тоя момент се появиха трите черни коли и от тях се изсипа охраната на Боса. Той слезе последен и още от портата заяви на баба Ваня:
- Ако и сега запалиш подаръците, следваща Коледа за теб няма да има!
Баба го изгледа с някаква странна усмивка и драсна клечката.Като се убеди, че кашонът вече гори, тя посочи с пръст към улицата:
- Вън, убиецо!
Двамата се гледаха един дълъг миг, после Босът се обърна и си влезе в колата. Бодигардите му го последваха. Както бяха дошли, колите безшумно изчезнаха, а баба Ваня приседна на дръвника да си почине. Така си и остана, милата. Ние гледахме огнените езици как унищожават ненужните подаръци, докато кака Цвети не изпищя. Бе разбрала, че баба ни е мъртва. На другият ден стана ясно, че получила инфаркт от преживяното. Тогава стреснати повикахме съседите, но всички къщи наоколо бяха заключени и тихи. Хората се бяха изпокрили от страх. В този момент за пръв и последен път, видях кака Цвети извън себе си:
- Робииииииииии! Проклети роби! – закрещя с все сила тя – Крийте се,нещастници! Утре смъртта и на вашата врата ще похлопа! Робски души, в робска държава! По-добре хич да ви няма!
Тя изтича до къщата и се върна с малък кухненски нож в ръка.
- Ти стой тук, аз сама ще се оправя! - нареди ми и затича в посоката, в която бяха тръгнали колите. Знаех къде отива. За където бе тръгнал и Босът. Към поделението на границата. Макар и хлапак разбирах, че това което прави тя е неразумно, но потресен от всичко случило се, само тръгнах след нея, като се пазех да не ме забележи. До границата имаше няколко километра и макар кака Цвети да бягаше, чак до там не стигна. Някъде по средата на пътя спря за момент да си почине, когато насреща се зададоха колите на Боса. Тя застана пред тях и ги спря. Двама души от охраната слязоха. Мълчаливо приближиха към нея и се опитаха да я хванат. Кака Цвети ловко ръгна единият в корема, но явно е бил с бронежилетка, защото нищо не му стана. Наскачаха от другите коли и останалите мутри. Босът и той с тях. Хванаха я и Босът сам разкъса дрехите и. Тя го заплю и той пръв я насили. После и останалите. Накрая и разбиха главата с бухалка. Захвърлиха я на пътя и спокойно си тръгнаха. Аз стоях скрит в храстите и гледах. Бях деветгодишно момче.
Разбира се после всичко се потули и в същият ден когато погребахме кака Цвети и баба Ваня, тръгнах за София. Качиха ме добри хора на автостоп и надвечер пристигнах в столицата. Там се запознах с едни клошари и като им разказах историята си, ме взеха със себе си. След няколко дни ме настаниха при бай Васил – Шкембето. Той бе инвалид и се занимаваше с приготвянето на печени фастъци,семки и други ядки. Така преживяваше сам в един бордей и понеже беше без крака, аз започнах да се грижа за него. Завалията, много обичаше да яде шкембе-чорба. От там му идваше и прякора. Не беше лош човек, макар да имаше поне сто причини повече, от хората наоколо, които се бяха озлобили като бити псета. Караше ме да се уча добре, за да успея в живота и да постигна целите си. А аз имах само една цел – да убия Боса и то точно на Коледа! Колкото и нехристиянски да звучи, само мисълта за отмъщение ме крепеше, през всичките трудни години на моето съзряване. Аз детство нямах. Босът го беше унищожил. Така в Езикова гимназия научих два езика, а в Спортните школи на Левски овладях бокса и каратето. Успях да се вмъкна в средите на мутрите и полека-лека стигнах до хората на Боса. С една предварително подготвена постановка ги впечатлих дотолкова, че сам Босът пожела да ме види. Срещнахме се, поговорихме. Той разбира се, нямаше как да ме познае. Предложи ми да работя за него и аз приех. Цели две години ми трябваха, за да се внедря в структурите му. Накрая успях. И когато тая Коледа потеглихме за родният ми град, аз бях готов най-после.
За да си направи Пи ар, Босът купи голяма елха, която постави в центъра на градчето. Встрани хората му изтъркаляха две бъчви с бяло и червено вино, да пие народа за негово здраве. Имаше и кебапчета за мезе. Българинът далавера ли е, няма значение кой го черпи. Сам дяволът с рога и копита да застане пред него, не му пука. Хили се мазно, докарва се , а като се отдалечи го псува, че да не си наруши вътрешната хармония. Така и сега. Гледах как му се кланят на Боса простите хорица и ме изгаряше отвътре, че никога нямаше да се кланят тъй, на учителката дето ги е учила на четмо и писмо, или дори на родните си майки.Вярно, че бяхме роби! За една чаша вино и две кебапчета, бунаците бяха готови ръка да целунат на Боса.Преди да тръгнем, аз бях предложил да се дегизирам като дядо Коледа, а охраната да се омеси с навалицата на площада, за да не дразним излишно хората. За целта бодигардите смениха черните си мутрински костюми със спортни дрехи.Всичко мина отлично и Босът остана много доволен. Късно вечерта прескочихме до поделението, а на връщане отново спряхме до елхата, да се почерпим и ние. Гражданите вече се бяха разотишли, а момчетата разгониха малкото останали случайни минувачи. Аз влязох в ролята си на дядо Коледа. По план трябваше да почерпя с марково уиски и на всички от охраната да дам по пачка пари за подарък. С голямо удоволствие изпълних задължението си. В уискито предварително бях сложил бързодействаща отрова. На Боса налях чисто уиски, за да може да изгледа докрай представлението. Когато момчетата се натъркаляха и Босът се вцепени от страх, бавно извадих бухалка от чувала с подаръците. Страхливец, какъвто винаги е бил, той завика за помощ. Дори нямаше сили да бяга. Изобщо не се притеснявах от писъците му. И посред бял ден да беше, в моят град хората никога не чуват и виждат насилието над другите. Както впрочем навсякъде в България.
Размазах му главата още с първият удар.Спокойно и методично го довърших, без да изпитвам никакви чувства. Трябва да се бях повредил нещо отвътре като малък, защото сега, когато дойде мигът на великото отмъщение, не изпитвах удовлетворението, което бях чакал толкова дълго. Все едно смачках хлебарка. Предварително се бях погрижил „Кавадзакито” да ми е под ръка, защото в черна мутренска кола, повече нямах намерение да влизам.
И така настъпи най-законната Коледа в живота ми! Макар да нямаше сняг, бе доста студено и само който не е карал мотоциклет не знае, как се вкочанява човек в движение. Аз така се и чувствах – бучка лед, устремила се кой знае къде напред. Машинално карах и си мислех – Ето, постигнах целта си, а отвътре ми е все тъй празно. Босът унищожи детството и най-близките ми хора, а аз му го върнах с лихвите. Сега накъде?
Беше ми тъй студено, че само топлинка, идваща от душата на друг човек можеше да ме стопли. Може би, до другата Коледа и това ще се случи? Кой знае?! Трябваше да чакам, за да разбера.
Красимир Бачков
