Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.05 15:06 - БЕЛИЯТ КОСТЮМ
Автор: jitanosten Категория: История   
Прочетен: 72 Коментари: 0 Гласове:
0




БЕЛИЯТ   КОСТЮМ

/ Посвещава се на част от варненската,  творческа диаспора* /

 

                Кръчмата, наречена кой знае защо „Драката“, се намираше до автобусната спирка, в центъра на града. Случайният посетител не би открил маркови питиета, чистота или следа от някакъв лукс. В замяна на това, заведението бе винаги пълно с алкохолици, неудачници и всякакъв вид дегенерати. Евтините мезета и алкохол привличаха и една група мъже, над средна възраст, която обикновено заемаше дългата маса до прозореца. Това бяха псевдо-писатели и поети, пенсионирани актьори и журналисти които, непостигнали признание и почит в мечтаната област, тихо давеха мъката си в алкохол и безсмислени разговори. От време на време прегорялата завист ги караше да избухват в словесни тиради, срещу успелите си колеги, но съзнавайки собствената си незначителност и безпомощност, омекваха като парен чесън, бършеха сълзи и сополи, и въздишаха или по отминалото време, или по един друг, по-възвишен свят, гдето евентуално биха ги оценили. Сред тия полу-интелигенти, понякога присядаше слаб мъж, с ярко червена, къдрава коса, заради която го наричаха Огъня. Той не живееше в града, а само пътьом се отбиваше, колкото да остави две – три стихотворения за печат, в местния литературен вестник. И тъй като двамата редактори по-често седяха в кръчмата, отколкото в редакцията, той се отбиваше при тях и си поръчваше по нещо за солидарност. Обикновено мълчеше и слушаше пиянските брътвежи на непризнатите гений, но понякога имаше неблагоразумието, да се намеси в разговора и после винаги съжаляваше. Веднъж за малко не яде бой от един дьомбел, който минаваше за преводач в тайфата, но освен да провожда питиетата от чашата до устата си, май от друго не отбираше. Изобщо, в „Драката“ цареше изцяло творческа атмосфера, на която, ако не бе тъй смрадлива, би завидял и самия Хемингуей.

         Този ден Огъня се появи нейде към обяд и още с влизането си в кръчмата, събра погледите на всички. Беше облечен в съвсем нов, бял костюм, с бяла риза, връзка и обувки.  Само неприлично червената му коса, светеше като семафор на главата му и създаваше илюзия за нереалност или по-скоро за сюрреалистична действителност. Като призрак, той процепи мъглата от цигарен дим и се мушна в ъгъла, където обикновено сядаше. Тъй като в кръчмата нямаше сервитьори,  той извади банкнота от 50 лева и дискретно я подаде на единия от редакторите.

-         Искам да почерпя колегите! Ще стигнат ли парите?

-         Уха-а-а! Как няма да стигнат! – доволно плесна с ръце редакторът и започна да брои с пръст, насядалите около масата. Изкара ги девет души, но дьомбелът – преводач се намеси и каза, че са десет. След кратък спор уточниха, че той брои себе си за двама, защото е преводач и поет едновременно.

-         Стигат за по два реда, че и отгоре! – ентусиазирано потриваше ръце редакторът, а очите му светеха, сякаш току що бе получил първо причастие.

-         А какъв е поводът, приятелю? – поглади с ръка ревера на бялото сако на Огъня той, но съзрял, колко мръсни, с неизрязани нокти са ръцете му, бързо ги дръпна и сервилно се усмихна – Да не си спечелил от тотото?

Огъня мълчаливо поклати глава, в знак на отрицание и повтори:

-         Искам само да почерпя!

Всички изведнъж заговориха, заваляха въпроси и коментари, но той все така кротко мълчеше и спокойно ги гледаше. Приличаше на самотна чайка, сред ято врани на градско сметище. Когато пред всеки бяха сервирани пълна чаша и мезе, редактора патетично вдигна тост:

-         Пия за нашият славен приятел и даровит поет, Огъня! – той се наведе над ухото му и го заля с пиянска воня – Как ти беше всъщност името, драги?

-         Симо! Симо Недев! – преглътна сухо Огъня.

-         Значи, за прекрасният поет Симо Недев, който много скоро трябва да издаде стихосбирка! Даже не трябва, а е длъжен! И ще я издаде, защото аз лично ще се заема с тая работа! Нали така, приятелю?

Всички пиха въодушевено и заприказваха високо, без да се слушат един друг. Само Огъня мълчаливо извади малко тефтерче и бавно започна да пише в него. Редакторът го потупа по гърба окуражаващо:

-         Само така, поете! Дерзай, пиши, щом те е налегнала музата! Само така се получават истинските неща! Аз нали по себе си знам! Веднъж бях седнал в кенефа и музата ме споходи! А там ни молив, нито хартия! Огледах се и без много да му мисля…! – той се обърна към другия редактор и му заразказва вълнуващата история, а Огъня продължи да пише в тефтерчето. По някое време редакторът го забеляза и след като пресуши на един дъх чашата с мастика, почука с вилица по чашата и се провикна:

-         Колеги, моля за внимание! В ръцете ми е произведението на поета Огъня! Пардон, на поета Симо Симов!

-         Симо Недев! – поправи го някой.

-         Симов, Недев – все тая! – махна пиянски с ръка редакторът и зачете:

-         Аз съм тук сред вас, защото съм отчаян и няма къде и при кого да ида!Прието е, човек преди да тръгне на дълъг път, да се прости с близките си! Това правя аз сега! През целият си живот имах три мечти! Първата бе, да ми се роди син! Втората бе, да обичам и да съм обичан! А третата – да си ушия бял костюм и така да тръгна из града! За съжаление, нямах щастието да се радвам на син! Жена ми роди дъщеря, която преди седмица разкрих, че не е от мен! Узнах също, че жена ми, която обичах с цялото си сърце, през целият ни съвместен живот ме е мамила с друг мъж и само ме е използвала! Така угасна и втората ми мечта! И тъй като се уморих, реших, че ми остава да изпълня едничката си възможна мечта и да си ида от тоя лъжовен свят! Уших си костюма и дойдох при вас за последно! Да направим помен, докато съм жив! Защото това, да живееш, е толкова условно, че ако не беше тъй тъжно, щеше да е ужасно смешно!

     Нали ви гледам, когато идвам! Вие отдавна сте мъртви, но иначе си живеете и пийвате заедно, все едно всичко ви е наред! В кръчмата, на масата сте приятели, но ако някой не е сред вас, пък дори да е прескочил само до тоалетната, веднага го оплювате! Върне ли се, го тупате по рамото и се кълнете, че сте най-близките му приятели! И вие сте сами, само, че не го знаете! Или ако ви е известно, не искате да го признаете, защото и вие трябва да си шиете бели костюми! Ами то всъщност, за какво е човек на тази земя, ако не може да люби истински една жена, ако не се радва на това, как растат децата му или ако не направи нещо хубаво за другите, със собствените си ръце или разум! Като гледам и аз съм успял колкото вас, затова за последно дойдох тук! Сбогом, момчета! Ще ми се да вярвам, че все някъде, все някога ще се срещнем и ще поживеем истински!

         Редакторът млъкна, а тефтерчето се плъзна между пръстите му и плясна на масата. От другият край преводачът се оригна, чукна чашата на съседа си и викна:

-         Айде, стига приказки! Наздраве за Огъня! Добре пише момчето, но ще е още по-хубаво, ако заръча по още един ред!

 

                                                                         Красимир  Бачков

 

*Умишлено използвам думата „диаспора“! „Творческата интелигенция“, на която съм посветил разказа, е толкова чужда на литературата, че все едно е в чужбина…!



Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 555994
Постинги: 520
Коментари: 461
Гласове: 1139
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930