КОГАТО ИЗКУСТВОТО НЕ СТИГА ДО НАС
Имам познат художник, който не може да рисува. Колкото и фрапантно да звучи, това е истината. Ако го накарате да нарисува обикновена рисунка с молив, щрихи и светлосенки ще откаже, защото не бил график. Класическа рисунка, изпълнена с масло, темпера или дори обикновени водни бои не рисува, защото не намирал себе си там. Той не умее да докара и елементарна прилика на предмети или хора, рисувани от натура. Неговата сила е в небивалите съчетания на цветове и форми, наподобяващи нефигурална композиция, но в някакъв постмодернистичен вариант. Рисунките му са неразбрани, без сюжет, композиционен център, хармония, контраст, допълване или нюансиране в определена цветна гама. На платното все едно е скачала гарга. Излишно е да уточнявам, че този художник няма никакво образование по рисуване. Обаче е художник, при това успял! Той печели от продажбите на картините си, нещо, което е невъзможно за много добри художници. Какъв е тоя феномен ли? Отговорът е прост - находчив бай Ганьо.
Решил веднъж на всяка цена да стане художник, той имаше късмета, да разполага с известна сума пари. Пресели се в големия град, нае си ателие, напечата визитки, на които самонадеяно изписа „Свободен артист” и започна първите си опити върху платното. За да впечатли колегите и приятелите си, крадеше различни мотиви от прочути художници, пречупваше ги през лабиринта на въображението си и те се появяваха на платното самобитни, до известна степен оригинални и дори интересни. Поради изключителната му некадърност, много рядко някой можеше да долови оригиналните идеи и решения на истинските автори. Прицелил се високо, художникът черпи в различни столични ресторанти и кафенета, в продължение на месеци един журналист, един писател и един столичен известен художник. Резултатът бе повече от добър! Във вестниците се появиха отзиви за картините му, толкова положителни, че дори истинските художници се озърнаха колебливо и учудено, повдигнаха рамене, и приеха нашия герой в гилдията си. Вътрешно те усещаха измамата, но нали все пак живеем в България – примириха се, както с много други парадокси.
И стана така, че отлични художници работеха на алеята на занаятите, в курортите на морето, буквално за да се прехранват, а нашия тарикат печелеше в пъти повече, от продажби в чужбина. Глупаци с пари се намират навсякъде. Френските, английските или американските новобогаташи, не са по-различни от българските. Водят се по съветите на арт-специалисти, които от една страна прибират тлъст хонорар от пишман художници като нашия, а от друга – от купувачите на „модерно изкуство”. Замогнал се доволно, нашият „свободен артист” организира няколко колеги, едва връзващи двата края, в нещо като съюз. Регистрираха го, направиха си членски карти и започнаха да организират пленери и самостоятелни изложби. В царството на слепите и едноокия е голяма работа! Истински големите наши художници отдавна бяха напуснали страната, по-възрастните вече бяха обезпечени и от към пари, и откъм слава, затова изведнъж съюза на бай Ганя – художник, се появи в светлините на прожекторите. И се започнаха едни интервюта, един неистов популизъм ……….. майка плаче, грамофон свири!
За куриоз заведох учениците си на поредната изложба, на въпросния художествен съюз. Децата бяха достатъчно големи / 14 – годишни /, за да имат все пак някаква минимална представа за изобразително изкуство. И когато един от калпазаните в класа, застанал пред „шедьовър” именно на нашия „свободен артист” запита: - „Господине, на мен пишете тройка за далеч по-добра рисунка! Колко бихте написали на тая цапаница?” , аз наистина не отговорих искрено, защото ме бе срам от действителността в културния ни живот. Измъкнах се по възможно най-удобния начин:
- Това е абстракция, момче! Всеки я интерпретира, по свой начин.
- Тя цялата ни сегашна култура е една абстракция! – изхили се непълнолетния разбойник. Сведох глава, защото нямаше как да му опонирам. Той беше прав!
Красимир Бачков
