ГОСТ ОТ СЪНИЩАТА
/ на мама /
- „ И какво му е хубавото, да станеш на сто години?” – питаше се Неда, докато дърпаше количката с трите цепеници към къщи. След два дни щеше да навърши осемдесет и девет и да започне деветдесетата си година. От рязката смяна на температурата вчера, я болеше цялото тяло и едва се движеше. Дишаше като риба на сухо, защото въздуха не и стигаше. Болката продължаваше, дори когато бе легнала. Тя живееше сама в село, разполагащо едва с осемнадесет жители. Мъжът и бе починал отдавна и приблизително от тогава тя живееше ден за ден, без да се притеснява за края си. Май от това време спряха да я посещават и двете и дъщери. Едната слугуваше в Испания, а другата в Гърция. От двете Неда имаше по едно внуче, снимките на които бе сложила на лично място, върху собствената снимка от сватбата, с мъжа си Калин. На тях децата бяха около петгодишни. Кой знае, колко бяха пораснали сега? Ако ги видеше, сигурно нямаше да ги познае. Понякога ги сънуваше, но вместо лицата им виждаше само една ярка светлина ….!
Тя с усилие изкачи трите стъпала и бутна входната врата. От стаята се понесе миризма на чесън и мерудия. Отвори вратичката на печката и с усилие набута голямата цепеница. Жарта запращя, захвърчаха искри и огъня подхвана дървото. Загледана в пламъците, тя не забелязваше, че печката пуши. Спомняше си огъня на Заговезни, преди седемдесет години. Тогава бе момиче, с две трапчинки на бузите и чисто нов сукман, ушит специално за нея. В края на същото това село, бе запален голям огън, край който се бяха събрали момите и ергените. Първо щяха да хвърлят стрели, а после щеше да е хорото. Тя с нетърпение поглеждаше към Калин, клекнал встрани, дялкащ с чекийката си парче дърво. Обикновено жизнен и усмихнат, сега погледът му бе сведен надолу. Кафявите му износени дрешки и умалялото калпаче, го правеха още по-свиден и мил за нея. Тя знаеше, с колко труд и лишения оцеляваше семейството му. С баща на легло и без майка, с осем по-малки братя и сестри, той се грижеше за десетината декара земя, от която едва се прехранваха. Неда бе от средняшко семейство и никога не бе търпяла лишения. Баща и обработваше седемдесет декара земя, които бяха предостатъчно за семейството и. Имаха крави, два коня с каруца, няколко прасета, овце и безброй кокошки из двора. Заедно с по-малката си сестра, тя помагаше за каквото бе нужно в къщи. Като всяко селско чедо се бе научила да преде и тъче на стан, да приготвя дърпана баница и вкусни гозби. Имаше нареден чеиз в два големи сандъка и дори майка и си правеше устата, за годеж с Каракольов Петър. Той бе чифликчийски син, но Неда не го харесваше. С черните си като маслини очи той насмешливо я зяпаше, понякога подхвърляше някоя закачка, но по-далеч не стигаше. Бе разбрал, за слабостта и към Калин.
Когато момците хвърлиха стрелите и запрескачаха огъня, Неда приближи до Калин и запита:
- Ти защо не скачаш? Какво си увесил нос, такъв?
- За какво да скачам? – отвърна младежът – Не знам, тате дали ще изкара нощта! Тежко ми е на краката и не ми се скача!
- Разбирам! – издаде устни напред, в съчувствие тя. – А заради мен ще скочиш ли поне веднъж?
Той вдигна сините си очи и тъжно се усмихна:
- За теб всичко бих сторил, но ….! Остави, не ми мъти главата! Знам аз, за кого те гласят вашите!
Неда сложи двете си ръце на кръста и възможно най-сериозно заяви:
- Аз не съм добиче, от обора на родителите си! Сама мога да избера моя човек! Скочи най-високо този огън и още тази вечер ще ти пристана!
Разбира се, младежът не чака втора покана. Още нея вечер двамата се събраха. Дори не се хванаха на хорото, изгаряйки от желание, да бъдат заедно. После се родиха децата, дойдоха комунистите, прибраха им земята и животните за ТКЗС –то, животът им продължи бедно, но щастливо и мина тъй бързо, сякаш не бе истина, а го бе гледала на кино.
Неда въздъхна и затвори вратичката на печката. Отвътре огъня бучеше и разпръскваше топлина из малката стая. Тя се отпусна в наметнатия с овча кожа стол и се ослуша. Стори и се, че някой мина през двора. Причу и се мъжки глас. Свали забрадката, за да чува по-добре и един ясен глас я повика:
- Бабо Недо! Тук ли си?
Сама не разбра, как се надигна и отвори вратата. В сумрака на падащата вечер, пред нея бе застанал нейният Калин, млад и облечен в тъмно, брезентово яке.
- Калине! – едва издума старицата.
- Аз съм, бабо! Как ме позна? – усмихна се младежът и вдигна голямата чанта до краката си, от която се подаваха банани, портокали и други чудесии. Едва сега Неда разбра, че това е първородния и внук, кръстен на дядо си.
- Ох, чедо! – отрони тя, цялата прималяла – Тъй приличаш на дядо си, че помислих ……..! И аз вече не знам, какво ми става в главата!
Двамата влязоха в затоплената стая, а навън изведнъж заваля сняг. Снежинките падаха под наклон и се трупаха една връз друга, за да покрият мрака и хорските болки. Нали на сутринта новият ден трябваше да е по-чист и пълен с надежда за всички.
Красимир Бачков
