Една Сряда, месец и половина по-късно
От както се разделихме до днес, не бях виждал или чувал Диана. През цялото време се чувствах като дрогиран или изтръпнал. Беше ми все едно какво ям или пия, ходех на работа като робот и нямах желание да се свалям с гаджета. На няколко пъти Лиза ме пита, какво става с мен, кани ме както винаги в апартамента си, но аз мълчах и не се възползвах от предложенията и. Давах си сметка, че за пръв път бях нещастно влюбен и почти не минаваше ден, без да посягам към телефона, за да се обадя на Диана. В последния момент обаче се отказвах. Все пак тя ясно ми бе заявила, че не желае да се срещаме. Да и досаждам бе недопустимо, а толкова много я исках, че ми идеше да вия от мерак! Бях по-зле от болен, защото за любовта лекарство няма!
Щом свърших работа навлякох якето и сложих качулката на главата си. Преди да се прибера смятах да се отбия до плажа и да се разходя по пясъка. Действаше ми успокояващо, защото при водата долавях колко голямо и силно е морето, как неусетно ме завладява с безбрежността си и как болката ми неусетно се стопява. Щом стигнах до мястото, където бях паркирал колата, съзрях Диана. Беше се свила под една издадена напред фирма на магазин, който от много време не работеше. Приближих и спрях пред нея. Не бе с униформата си, а маслено зеленото палто, с което бе облечена я правеше да изглежда като болна. Под очите и имаше тъмни кръгове и за пръв път я виждах приведена. Не знаех какво да кажа и помълчахме достатъчно, преди тя да отрони:
- Всичко се скапа, Иво! Развалих, каквото можах, а ти дори веднъж не ми звънна! Явно не си имал нужда от мен!
- Просто изпълних молбата ти, нищо повече!
Тя доближи до мен, притисна се и отчаяно ме целуна. Усетих по лицето си сълзите и, но бях като хипнотизиран в момента. Сякаш наблюдавах всичко отстрани. Само успях да въздъхна:
- Ела при мен, Диана! Много ми липсваш!
Тя се отдръпна, изтри сълзите си и поклати глава:
- Вече няма път назад, Иво! Всичко свърши….!
- Искаш ли да дойдеш с мен, до брега на морето? Ще се разходим, ще поговорим!
Тя се съгласи и двамата се качихме на колата. Карах бавно из града, защото исках да удължа колкото мога повече времето с нея. Когато стигнахме до плажа паркирах и се загледахме в белите гребени на вълните. Духаше силен вятър, който вероятно всеки момент щеше да докара дъжд. Без да ме гледа, Диана започна:
- Ти си голям чаровник, но с теб не се чувствам сигурна! На моменти си лекомислен като гимназист, а това ми действа потискащо. На всичко отгоре те зяпат всички жени, и на теб ти е хубаво!
- Теб пък те зяпат мъжете! – не останах длъжен аз.
- С мен е друго! Знаеш, че мога да поставя всекиго на мястото му, докато ти се ласкаеш от женското внимание, дори когато е досадно. Използваш горките глупави жени когато ти падне и затова ти викат Петела! Друг мъж на твоята възраст не би се фукал толкова, че дори да го напише на визитката си!
- Добре, де! И аз като всеки човек си имам недостатъци!
- Съгласна съм, но няма гаранция, че един ден няма да ме зарежеш заради друга жена! Не разбираш ли, че се страхувам да не ми избягаш, Иво?
- Никога не бих те зарязал! Откакто се разделихме, не съм докосвал жена! Толкова дълго време пост, до сега не ми се е случвал!
Тя ме изгледа внимателно и после се съгласи:
- Вярвам ти! Но това не променя нещата по принцип!
- Защо? Какъв е проблема, не разбирам? Аз съм си все същият, но това не ти попречи по-рано да преспиш с мен и да ми завъртиш главата, нали? Какво толкова се е променило сега, че не можем да бъдем заедно?
- Всичко се промени! Всичко …!
Не сметнах за нужно, да я моля за повече обяснения. Ако искаше, сама щеше да ми каже повече. Замълчахме и в това време закапаха първите капки дъжд. Отначало почукваха по покрива на колата, но после изведнъж дъждът се превърна в порой. В тъмнината вече не се виждаха вълните, но грохота от разбиването им в камъните по брега се чуваше все по-силно. Забелязах, че Диана пак плаче. Какво се случваше с тази жена? Тя определено бе по-силна от мен, но сега не криеше слабостта си. Този път аз избърсах сълзите и. После я притеглих към себе си и я целунах. Целувахме се като за последно и в някакъв отчаян импулс тя свали дрехите си. Любихме се диво и отдавайки се изцяло на другия, усещах с всичките си сетива, че тя ме обича. Изобщо не разбирах драмата, в която бяхме изпаднали. Когато задъхани се отпуснахме един до друг, с чужд глас тя призна:
- Изневерих ти с колегата си Тошев! Онзи, дето ме ревнуваше!
- Знам кой е!
- Той отдавна е влюбен в мен и виждах как се измъчва, но едва преди две седмици разбрах истината. Страшното при него е, че никога няма да може да има деца!
- Защо?
- Като ученик е боледувал от заушка. Последицата от това е безплодие!
- Това сигурно ли е?
- Абсолютно! Показа ми двойните изследвания, които си е правил по различно време. Това буквално го убива.
- И ти с тая добра душа реши, да го утешиш?
- Той сподели всичко, едва когато аз му казах, че съм бременна и не знам, да продължаваме ли с теб!
Сякаш ме праснаха с чук по главата. Погледнах я. Тя се усмихна тъжно:
- Бременна съм от теб, но ти няма да бъдеш баща на детето, Иво! Ще се съберем с Тошев и двамата ще го отгледаме! Той е свестен човек и ми харесва! Вярно, не съм хлътнала по него, както по теб, но мога да му вярвам и разчитам за всичко! Той е сериозен мъж и с него ще се чувствам спокойна!
Изведнъж ми свърши въздуха. Отворих вратата на колата и изскочих навън. Дъждът ме обля за миг, но не усещах нито студените струи, стичащи се по главата и тялото ми, нито друго, освен болка. С какво чак толкова я бях заслужил, не разбирах. До мен застана Диана и помоли:
- Влез в колата, че ще се простудиш! Като мине известно време ще разбереш, че така е по-добре! Понякога аз съм нетърпима, а ти си добър човек и само ще страдаш, ако сме заедно.
Толкова смазан се чувствах от думите и, че едва се държах на краката си. Влязохме в колата и бавно подкарах към града. Дъждът продължаваше да се стича от очите ми. Не си спомнях от кога не съм плакал, но ми бе все едно. Единственото, което ми идваше на ум бе, че от любовта адски боли. Тази, голямата, мечтаната открай време любов, се бе превърнала в безкрайна болка. Жената, която обичах ме бе използвала и захвърлила като непотребен вече инструмент. Това бе толкова нелепо, че дори не можех да го проумея. От всички дълги клечки, предложени ми от съдбата, бях изтеглил единствената къса. Най-лесно бе да си обясня всичко с късмета, но си давах сметка, че не опира само до него.
Оставих Диана на булеварда до блока в който живееше и се прибрах. Без да паля осветлението се отпуснах на фотьойла и безсмислено загледах малките капчици дъжд, стичащи се по прозорците. Сълзите от очите ми бяха в унисон с дъжда навън. Телефонът иззвъня и когато вдигнах, чух гласа и:
- Обичам те, Иво! Винаги ще те обичам, но няма да бъдем заедно! Ти не заслужаваш това, което ти причиних и ако преди малко, вместо да страдаш, бе ми извъртил един – два шамара, изобщо нямаше да се питам, трябва ли да сме заедно! Щях просто да ти стана жена, щях да родя това и още деца и навярно щяхме да бъдем щастливи! Ти обаче не го стори…! Прости ми, ….ако можеш!
Тук спирам този дневник! Не ми се пише нищо, защото вече не намирам смисъл в това. Ако някой ден след време се почувствам толкова щастлив, че за да запазя поне малко от това щастие, се налага да го опиша, ще го продължа …..!
Красимир Бачков
