Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.01 09:17 - ДНЕВНИКЪТ НА ПЕТЕЛА
Автор: jitanosten Категория: Лични дневници   
Прочетен: 392 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Реших дапубликувам целият дневник до сега!

ДНЕВНИКЪТ  НА  ПЕТЕЛА

 

Понеделник

 Като отивах в четири сутринта на работа, ме спряха катаджии. Провериха ме за алкохол и уреда отчете 0.5 промила. Вкиснатият от безсъние полицай ме изгледа накриво и по стар навик запита:

-         Кво ше прайме сега?

-         Не знам! Аз алкохол не пия. Възможно е, да се отразява сиропа за кашлица, който вземам преди ядене. Все още не съм закусил!

-         Тоя сироп май е шотландски и си го глътнал още снощи, ама …. както и да е! – махна той отегчено с ръка и аз включих на скорост. Точно преди да потегля, от патрулката излезе полицайка и помоли да я откарам до центъра на града. Съгласих се и отворих предната врата, за да се качи. Тя обаче се намести на задната седалка. Обясни, че там се чувствала по-добре. Забелязах, че е млада и доста хубава. Реших да пробвам, дали ще ми се отвори парашута:

-         Правилно решение! В моята кола ако жена седне отпред, задължително си ставаме интимно близки!

-         Май все пак трябваше да ви глобим! – постави ме на мястото тя.

-         Може да го направите и по-късно! Вечеря в някое ресторантче, например!

-         Ама, разбира се! – ухили се тя презрително – Цяла нощ вас чаках, да ме поканите на вечеря!

-         Ако не се видим отново, вие губите! Но вземете все пак визитката ми! Може да размислите по-късно!

-         Не се надявайте! – студено отвърна жената, но кой знае защо взе визитната ми картичка.

На центъра слезе и аз продължих към гаража, където ме очакваше автобуса, който карах. Бях шофьор на градски автобус, макар на визитката ми да пишеше: Иво Христов – ПЕТЕЛА, д-р на филологическите науки. Всъщност, наистина бях филолог, но паради липса на работа по специалността, работех като шофьор. Въртях цял ден по линия 72 , заедно с една симпатяга на име Лиза, инженер – химик, но при мен кондуктор. Правех я щастлива през ден, а тя се отблагодаряваше с изискана кухня и качествени вина, когато оставах да преспя при нея. Хубаво бе, че не бе ревнива, защото непрекъснато се свалях с разни гаджета, дето се качваха в автобуса. Денят мина неприлично скучно и се прибрах сам у дома. Сварих си две пакетчета спагети с гъби, опънах две чаши водка и заспах.

 

Вторник

         Сутринта закъснях за работа. Някой от кварталните идиоти  бе спукал гумата на колата, вероятно защото му бях паркирал на мястото. Докато я сменя с резервната се забавих, а в гаража ме посрещна намръщен диспечера:

-         Петльо, ако още веднъж закъснееш, ще ти отрежа от надницата!

Обясних  какво се е случило, но все едно говорех на автобуса, който карах. Качихме се с Лиза и подкарах възможно най-бързо. Още на първата спирка се качи млада и много чаровна жена, с ярко оранжева коса. Имаше бяла кожа и зелени като на котка очи. Седна на първата седалка встрани от мен и аз подхвърлих:

-         Странна работа! Обикновено червенокосите красавици като вас са обсипани с лунички, а вие нямате!

-         Имах като малка, но сега почти изчезнаха! – простичко отвърна жената.

-         Навярно и на море не обичате да ходите?

-         За това вече познахте! – усмихна се тя, а отзад Лиза нарочно се премести в задния край на автобуса, да не ми слуша глупостите. Без да губя време, докато слезе на спирката си, се запознах с червенокосата и дори си уговорих среща за вечерта. Оказа се, че освен на плаж не обичала да ходи и по ресторанти. Съгласи се да дойде при мен, в гарсониерата и макар по график тая вечер да бе на Лиза, реших да се възползвам от новата си кокошчица.

Още в първата година на университета ми бяха измислили тоя прякор Петела. Обзаложих се с момчето, с което деляхме една стая, че всеки ден мога да спя с различно момиче и го доказах. Дори за седем дни, при мен успяха да преспят осем бройки. Това ме издигна в очите на останалите състуденти и станах нещо като единица мярка за потентност. Долу горе по същия начин продължих и след като се дипломирах.

   След работа побързах да се прибера и да подредя малко у дома. Наредих масата, сложих в хладилника две бутилки бяло вино и запалих ароматна свещ. Приготвих специалитета си – пъстърва в станиол, пълна с гъби, чесън и домати, затиснати с краве масло и зачаках. Рижата трябваше да пристигне в седем, но стана и отмина осем, а когато наближи девет часа станах, теглих и една благословия и седнах сам на масата. Излапах пъстървата с апетит, пресуших първата бутилка вино и ми се прияде нещо сладко. Потърсих в шкафа и открих полупразна кутия шоколадови бонбони, донесена вероятно от някоя предишна гостенка. Бавно и с огромна наслада изпих втората бутилка вино, изядох бонбоните и когато главата ми вече се бе замаяла, на вратата се позвъни. Отворих и пред мен оранжевата красавица плесна с ръце:

-         Най – после те открих! На визитката ти бе изтрита последната цифра от номера на блока ти! Докато те открия, обикалях два часа!

-         Заповядай! – поканих я и съкрушено повдигнах рамене – Помислих, че няма да дойдеш и сам излапах, и изпих всичко!

-         Няма проблем! – успокои ме тя – Можем да отиваме направо в спалнята!

    Рижата излезе много печена. Захвърли шлифера си върху облегалката на един стол, хвана ме за ръката и ме катурна върху спалнята. Съблече ми ризата и точно тогава звънна мобилния ми телефон.

-         Ало! Петела ли е? – чух познат глас отсреща – Седнала съм в ресторант „Старият бряст“ и за да не съм на загуба, вече съм поръчала салатите! Ако до петнадесет минути не сте тук, пускам фиш и ви глобявам за закъснението!

   Поех си въздух. Не допусках дори един процент, че полицайката ще ме потърси. Какво трябваше да сторя, за да защитя прякора си с достойнство …?

                                                                                   Красимир  Бачков

 

/ Следва продължение /

 

Сряда

        Докато шофирах към работата си, се опитвах да мисля спокойно за изминалата нощ. Нещо се бе случило, нещо необичайно, защото се чувствах като ученик, който за пръв път е целунал момиче. Тая полицайка се оказа неподозирано интелигентна и чаровна, а аз за пръв път се почувствах като новобранец в изкуството на любовта. Какво всъщност се бе случило вчера вечерта?

     Оставих няколко банкноти на рижата прекрасница и заръчах да купи нещо от близкия денонощен магазин. Обясних, че спешно ми се налага да ида на едно място и ще се върна вероятно след час – два. Тя да приготви всичко и да ме чака да се върна. Жената безгрижно завъртя глава и каза, че за нея ще е удоволствие да напазарува. Оставих я, метнах се на колата и потеглих с бясна скорост към ресторанта. Надявах се да не налетя на катаджии по пътя, защото бях пил. Странно, но за пръв път в живота си не ми пукаше особено от тях, защото разчитах на помощ от страна на колежката им, ако се наложи. Успях да стигна без произшествия почти навреме, а тя ме чакаше седнала на една маса до витрината. Този път бе облечена не с униформа, а със светлосин костюм, гарниран с бяло и приличаше по-скоро на стюардеса. Вече си бе поръчала чаша  вино и щом седнах, пи за мое здраве. Докато я гледах се сетих, на кого ми прилича тя. Полицайката удивително напомняше на актрисата Катрин Зита –Джоунс и аз и го казах. Тя се усмихна така, сякаш това бе най-нормалното нещо на света. Запознахме се. Казваше се Диана, като онази богиня на лова. Запитах, защо все пак ми се обади, тя помълча малко, завъртя чашата с дългите си пръсти и призна:

-         Омръзна ми все полицаи да ме свалят! Половината управление, където работя са хлътнали по мен. Отстрани може да изглежда интересно, но всъщност е натоварващо. Преди няколко дни разбрах, че дори са се обзалагали, кой от двама мои колеги ще успее да ме вкара пръв в леглото. Реших, че ти ще свършиш една много полезна работа! Ще те представя като свое гадже и най-после ще спрат да ми налитат. Съгласен ли си?

-         Съгласен съм, стига наистина да станем гаджета! – ухилих се като хлапак, на когото са обещали сладолед.

-         По очите ти личи, че съзнаваш, колко малък шанс имаш за това! – поклати глава тя.

-         Защо? Не ти ли харесвам?

-         О, да! Ти си симпатичен, но ужасно самоуверен и безкрайно нахален, за да те огрее! Явно си свикнал да получаваш всичко от жените, но с мен няма да е така!

-         А как ще е?

-         Не се прави на шут! Опитай се, поне веднъж да приемеш нещата сериозно! Да, харесваш ми, но за сега ще се срещаме така или на кино, задължително пред мои колеги и едва по-късно, като се опознаем, ще преценя заслужаваш ли нещо повече от това!

Тя се наведе към мен, изящно притегли главата ми към себе си и ме целуна. Направи го без капка свян, пред посетителите на ресторанта и след това обърса устни със салфетката, сякаш бе яла торта. Усмихна се закачливо, като издаде устни напред. Тази жена бе опасна, дори за мен. Имаше опит и самочувствие, знаеше какво иска, и може би за пръв път нещата нямаше да се случват така, както бях свикнал. Вечеряхме / аз за втори път вече /, разговаряхме и се разбрахме да се чуем на следващия ден. Когато сервитьорът дойде със сметката, Диана плати половината и не прие възраженията ми, че съм джентълмен и сам трябва да платя. Отвън, до колата пак се целунахме и чак ми се завъртя главата от мерак.

-         Какъв джентълмен си ти, Боже мой? Налиташ ми като диво прасе! – свали ми ръцете от задника си и махна на едно преминаващо такси. Качи се и изчезна, сякаш зъл дух я отнесе някъде, а аз останах разочарован и доста замислен.

Прибрах се при червенокосата у дома. Тя бе приготвила лазаня, зелена салата, пийваше бяло вино и гледаше филм по телевизията. Бе облечена само по бельо, което по нея изглеждаше прекалено възбуждащо.

-         Ще вечеряш ли? – запита, а аз изръмжах като лъв:

-         Ще те ям, при това веднага!

Тръшнахме се и овършахме леглото няколко пъти до сутринта.

      Малко по-късно подкарах автобуса, като се направих, че не забелязвам нацупеното изражение на Лиза. Тя си искаше своето и може би довечера трябваше да се отчета при нея. Бях доста разсеян и на два пъти за малко да чукна някоя кола по пътя. Умът ми бе все по Диана и денят премина главно в надежди за нещо повече от целувка. В автобуса се качиха няколко прилични гаджета, но сега не ми беше до тях. Вечерта настъпи, без полицайката да ми звънне и доста унил подкарах към апартамента на Лиза. На седалката до мен тя запита:

-         Какво става с теб, Ивко? Нещо си много отнесен днес! Да не ти е завъртяла главата онази червенокосата от вчера?

-         Завъртяла, вятър! – въздъхнах – Тя освен за леглото, за друго не става!

-         Че коя жена не е друго, освен за леглото при теб?

-         Представи си, че има и такава жена!

-         Сериозно? Да го видя, не вярвам!

-         Има време, ще повярваш! – Паркирах, качихме се в апартамента и още от коридора се грабнахме, както винаги. Животът ми все още не бе излязъл от старите релси, но нищо чудно в някой близък ден да дерайлираше.

 

Четвъртък

 

         Малко преди обяд ми позвъни Диана. Запита мога ли да мина за малко край полицейското управление, за да ме покаже на колегите си. Отвърнах, че съм зает и ще се освободя чак след шест вечерта, което си бе самата истина. На нея това не и хареса, но се съгласи да мина, когато ми е удобно. Деня мина неусетно и аз с огромно любопитство подкарах колата към Трето РПУ, където работеше тя. Спрях веднага след знака за забрана в началото на уличката и след минута хубавата полицайка се показа на входа. Излязох от колата и понеже не знаех какво да правя зачаках. Усмихвах се неловко, а тя приближаваше бавно и величествено, сякаш не бе полицайка, а кралица. С периферното си зрение забелязах, как мърдат вертикалните щори на няколко от прозорците в сградата, а след малко навън излязоха шест – седем ченгета и запалиха цигари. Правеха се, че пушат, но всъщност ме оглеждаха подозрително. Един рус, симпатичен и висок с една глава над мен полицай се престара, като приближи, извади тефтерче и след като си записа номера на колата ми запита:

-         Вие правилник не сте ли учили, водачо? Не знаете ли, че в забранена улица не се влиза и не се паркира?

Диана се обърна, изгледа го пренебрежително и отвърна вместо мен:

-         Тошев, я се разкарай възможно по-далеч! Що не ходиш да си подредиш малко папките, а се чудиш какво да измислиш, че да ме дразниш? Не виждаш ли, че приятелят ми е дошъл да ме види?

-         Може и да ти е приятел, а ….. може и да не е! – огледа ме преценяващо ченгето, но все пак се дръпна при колегите си.

Диана приближи, наведе глава към мен и тихо заповяда:

-         Целуни ме веднага, да не ти се стъжни живота!

Целунах я с въодушевление, а тя удължи целувката малко повече от необходимото. Ченгетата – пушачи започнаха да подсвиркват, а ревнивецът Тошев предложи:

-         Що направо не се оплющите на капака на колата, а?

-         Ще се плющим където и когато искаме! – озъби се Диана – И си затворете малко плювалниците пред приятеля ми, ако обичате! Той е доктор по филология и не е свикнал на подобни вулгарни обноски като вашите!

-         Айде, споко! – не мирясваше Тошев – Като е доктор, да не е с два набора? Все ще го издебнем твоя доктор някъде в нарушение и тогава няма да можеш да го спасиш от глобата!

Диана се обърна и отиде до полицаите. Не много силно, но с твърд глас заяви:

-         Ако някой от вас се опита да глоби приятеля ми, само защото вас не ви е огряло, повярвайте ще му разкажа играта после! Не ме карайте да слизам на вашето ниво, че тогава да видите!

Ченгетата нещо избучаха, захилиха се като олигофрени, но се кротнаха в крайна сметка. Дори Тошев запали цигара и само навъсен ме поглеждаше от време на време. Той изобщо не криеше ненавистта си към скромната ми особа и това личеше по силните опъвания на цигарата. Изпуши я като компресор на пет – шест дръпвания. След това Диана се върна при мен и запита:

-         Сега можем да идем на ресторант! Този път аз черпя!

Умърлушен влязох в колата и се понесохме към „Старият бряст“. Вечеряхме като цивилизовани хора, пийнахме по чаша вино, а после я откарах до един от централните булеварди на града. Преди да си тръгне, Диана ме целуна и на мен пак ми изгоряха бушоните от мерак. Плъзнах ръка по гърдите и, но тя я отмести:

-         Не се престаравай, ако обичаш! Може и да ти излезе късмета някой ден, но до тогава ще си послушен!

-         Не се дръж с мен, като с хлапе! – упрекнах я сърдито.

-         Че ти си хлапе, Иво! Още не си пораснал достатъчно, за да накараш една жена да полудее по теб! Мислиш, че всичко е секс, а това просто не е така!

-         Да опитаме, а след това да правим заключения, а? Както се целуваш  разбирам, че в никакъв случай не мразиш интимните отношения!

-         Така е, но както ти казах, леглото трябва да се заслужи все пак! Не може така – от вратата, за краката!

Влязох в колата, като затръшнах вратата и превъртях гумите на тръгване. Само успях да видя презрителната и усмивка, как се превърна в съжаление или разочарование от хлапашката ми постъпка. Тази жена ме подлудяваше с даскалското си държане. Ако имах бележник, да момента в него щяха да бъдат написани вероятно само двойки. Без да се обадя предварително, отидох направо в апартамента на Лиза. От нея получих това, което исках от полицайката без проблем, но докато се любехме, за пръв път ми се случи, да затворя очи и да си представя, че го правя с Диана. Нещо излизах от релси, но все още се държах. До кога, щяха да покажат дните напред.

 

Петък

        

     Обади се мама и заплаши, че ако утре или в други ден не прескоча до съседния град да ги видя, тя с баща ми ще ми дойдат на гости. Дадох си сметка, че не бях ходил при тях вече два месеца. Бях спокоен, защото сестра ми  живееше в същия град и често водеше децата си при тях. Обещах, че ще ида, защото нямах нищо друго предвид. И без това ми бе вече домъчняло за старците. Те се тревожеха, защото все още не се задомявах и най-вече защото нямаха внук от моята семка.

      Времето бе мрачно, на няколко пъти пръска ситен дъжд и улиците се задръстиха от автомобили. Често в бус – лентата влизаха разни тарикати и съвсем ми скапваха разписанието. Движех се с голямо закъснение, но не се ядосвах, защото нямаше смисъл. Най-много да направя някоя беля на пътя. И докато слушах песните по радиото в автобуса и шофирах, се случи страшното. Спрях пред една пешеходна пътека, за да преминат няколко човека. Дори не видях в огледалата за обратно виждане, откъде изскочи това старо БМВ и помете първите пресичащи. Това бяха една баба и малко момиченце. Тялото на бабата глухо тупна при удара и отлетя на няколко метра, а момиченцето се търкулна встрани, към разделящата мантинела. Изскочих бързо навън. Старицата едва дишаше. От устата и се стичаше струйка кръв, но тя опита да се надигне, за да види внучката си.

-         Зоре! Къде си бабиното?

-         Стой, не мърдай! – леко я повдигнах, а детето се приближи, защото явно не бе сериозно пострадало. То гледаше с огромни, уплашени очи, наведе се и обви с ръчички главата на баба си, без да каже нищо.

-         Къде се навирате, бе? Тъй ли се пресича внезапно? – чух квичащ глас и забелязах млад, небръснат мизерник, който махаше с ръце и обвиняваше пострадалите. До мен една жена подложи някаква чанта под главата на блъснатата старица, аз се изправих и отидох до шофьора на БМВ – то.

-         Значи внезапно пресичат, а? Аз съм спрял цял автобус, за да минат, но ти си с предимство и пред пешеходците, а? – едва сдържах гнева си.

-         Къф си ти бе, калъф? Ти си виновен! Ако не беше спрял, нямаше да я ударя тая дърта пуйка! – с бесен поглед отвърна нарушителя и без да знам как се случи, му забих един десен ъперкут, а с лявата го довърших. Той се свлече на земята като подсечен, а встрани един от слезлите пътници подкани:

-         Сритай това нагло куче! Ей заради такива комплексари се избиваме като идиоти по пътищата!

Не след дълго пристигна патрулка с катаджии. Ченгетата бяха двама и единият за лош късмет се оказа ревнивеца Тошев. Веднага след тях, с включена сирена дойде и линейка. Качиха бабата на една носилка и заедно с детето я откараха към болницата. Пристигна и втора патрулка и ченгетата започнаха оглед на произшествието. Тошев ме извика в полицейската кола, за да разкажа как е станала белята. Обясних, а той ме изгледа накриво и въздъхна:

-         Лоша работа, докторе на филологическите науки! Да беше си седял доктор, а ти си се преквалифицирал в шофьор! Кво ше правим сега?

-         Нищо, какво да правим! Аз вина нямам. Продължавам по курса си, а вие се оправяйте с оня копелдак с БМВ – то.

-         Ще продължиш, щом вземем показания от още двама свидетели! А копелдака ти ли подреди така?

-         Сам не разбрах, как го ударих! Адски нагла гадина! Не стига, че е виновен, ами …!

-         Не се пали! Трябвало да го цапнеш още веднъж! Я виж, как зверски те гледа!

Наистина, до колата водачът на БМВ – то обясняваше нещо на другия полицай и ми мяташе бесни погледи. Щом отворих вратата да сляза, той направо изкрещя:

-         С тебе ще се разправяме после, тъпако! Кръвчицата ще ти изпия, да знаеш!

-         Още един ли искаш? – отвърнах, но слезлия след мен Тошев го хвана за лакътя и го дръпна да седне в полицейската кола. Видях, как го сръга в ребрата и нещо започнаха да си говорят, съвсем не по приятелски.

След около половин час потеглих отново. Бе станало голямо задръстване, защото това бе централния булевард на града. До мен Лиза се опитваше да ме успокоява. Тя милата дори бе забравила да таксува пътниците и те се качваха, и слизаха гратис. Казах и да си гледа работата, и до края на деня всичко бе рутинно, и скучно. Дори през ум не ми мина, да заглеждам момичетата, които се качваха в автобуса. Пред очите ми все бе онова клето дете, което прегръщаше баба си с обич. Дали бе оживяла старицата? Щях да разбера сигурно от новините, защото нямаше как да не съобщят за произшествието. Вечерта у дома се прибрах сам. Нямах настроение за друго, освен да глътна малко водка и да заспя.

         Тъкмо привършвах една консерва риба „Тон“, когато ми позвъни Диана. Вече се бях магьосал с водката и ми бе все едно, какво ще ми каже. Предполагах, че ревнивеца Тошев ще използва ситуацията срещу мен, затова се учудих, когато с несигурен глас тя сподели:

-         Умът ми не стига, как си успял да впечатлиш колегата ми, при днешната катастрофа! Представи си, преди малко ми каза, че си му станал симпатичен и няма да пречи на връзката ми с теб! Само дето нещо не бе разбрал за ситуацията. Каза, че си водач на автобус …!

-         Аз действително работя като такъв!

-         Но, нали си доктор по филология?

-         Едното пречи ли на другото?

-         Всъщност не, но защо не ми каза?

-         Защото не си ме питала! Проблем ли е, че работя като шофьор, а не съм преподавател в някое училище или университет?

-         Какъв проблем, глупчо? Идвай да ме прибереш от управлението! После ще си поговорим за всичко.

-         Няма как! Пил съм две водки вече!

Тя замълча за миг, а после тихо запита:

-         Искаш ли да дойда при теб? Или не си сам и има още нещо, което не си ми казал?

-         Ако наистина искаш, ела! Сам съм, повече от необходимото тази вечер! – казах и адреса и не след дълго на вратата се позвъни.

Отворих и видях Диана, позачервена и с блеснали очи. Бе с униформа и все едно Катрин Зита –Джоунс ми бе дошла на гости. Поканих я и тя влезе, като любопитно оглеждаше навсякъде. Настани се на единствения фотьойл пред телевизора, кръстоса крака и се усмихна:

-         Наистина живееш сам! Личи си, че не се грижи жена за жилището!

-         Какво, сега ще се обиждаме ли?

-         Не, само констатирах очевидното! Я налей и на мен чаша водка!

-         Няма проблем, но виж какво вечерях! – посочих празната кутия от риба – В момента нямам друго мезе!

-         Безалкохолно намира ли ти се?

-         Имам една отворена „Фанта“.

-         Налей и от нея тогава!

Сипах и, а тя бавно, и с наслада отпи от водката. После глътна малко безалкохолно и запита:

-         Какво ще правим двамата с теб, Иво?

Повдигнах рамене. Не знаех какво има предвид. Тя обаче знаеше, защото отпи още малко водка, свали си полицейското сако и ме хвана за ръката. Поведе ме към спалнята, все едно бе идвала сто пъти на гости. Дори не помня как съм заспал, но усещането да се събудиш, с такава красива и умна жена до себе си, бе невероятно хубаво. Погледах я как спи, а когато отвори очи, тя запита:

-         Какво ще правим днес? Почивен ден е и съм свободна!

-         Обещах да ида при нашите в съседния град. Отдавна не съм ги виждал.

-         А имаш ли нещо против, да те придружа?

-         Ама ти ….! Сериозно ли?

-         Защо не? Тъкмо ще видя, какъв би станал, като остарееш! Все ще приличаш на баща си, поне малко!

-         А ако ме е правил комшията?

Диана взе възглавницата, на която лежеше и я запрати отгоре ми. Хванах я и  вече сериозно казах:

-         Има голяма вероятност нашите да те приемат като бъдеща снаха! Досега не съм водил никое момиче при тях!

-         Че какво му е лошото? Кой знае, дали някой ден няма наистина да стана ?

-         Ей, не си играй с тия неща!

-         Аз никога не си играя с хората, Иво! Ако някой го е правил досега, това си ти! Мислиш ли, че ти е време вече да спреш?

-         Не знам, но нали ти самата казваше, че трябва да се опознаем, едно – друго..?

-         Вярно съм казвала! Продължаваме с опознаването, както виждаш! Дори получи това, към което най-много се стремеше! Сега не съм ли ти вече интересна?

-         Какви ги говориш?! Просто не допусках, че толкова бързо ще се случат нещата!

-         Човек предполага – Господ разполага! – мъдро отсече тя и стана да си мие зъбите. След като закусихме набързо, се качихме на колата и подкарах към нашите. Дори на мен ми бе любопитно, какви очи ще отворят, като я видят! Дето хубава и умна, а и полицайка….!!! Чудо на чудесата!

 

Събота

 

         Още щом влязохме в къщата на родителите ми, тя сякаш грейна от присъствието на Диана. Мама и тате я гледаха сащисани и едва сега си дадох сметка, колко са остарели. Те се притесниха, залутаха се в почуда какво да сторят, че да се отсрамят пред хубавото момиче и на мен чак ми дожаля за тях. Макар да живееха от половин век в града, родителите ми си оставаха селяни по манталитет и същност. Седнахме на масата и мама веднага сложи фруктиера с ябълки от двора, и няколко чепки грозде от асмата. Гледаха Диана с нескривано любопитство, а баща ми удари тавана с безочието си, като с два пръста пипна полицейската и униформа, сякаш се съмняваше в очите си. Мама склони глава и предпазливо запита:

-         Толкова си хубава, моето момиче! Да не си бременна от нашия калпазанин?

Диана се разсмя с глас:

-         Ако има такова нещо, то трябва да е от снощи!

-         Мамо, престани с неуместните си въпроси! – намесих се аз – Говориш така, все едно сме красавицата и звяра!

Майка ми ме изгледа намръщена и уточни:

-         Щото ти си първото момиче, което Ивко води при нас!

-         Знам, знам! – усмихна се Диана – Вината да съм тук, е само моя! Аз проявих любопитство да ви видя и това не задължава сина ви с нищо!

Сега бе ред на баща ми да оплеска пейзажа. Той се изкашля без нужда и уж невинно запита:

-         Да не би да сме в зоопарк, че да ни разглеждат? Най-обикновени хора сме! А това, което не разбирам е, как една жена избира да стане полицай?

Диана присви очи и неочаквано призна:

-         Заслугата за това не е моя! Родителите ми бяха все в чужбина и аз реално бях отгледана от баба си. Като започнах девети клас, я ударих през просото! Събрах се с неподходящи съученици и започнахме да пушим цигари, да пием алкохол…! За другото да не говоря! Стигнах до Детска педагогическа стая! Там уцелих един полицай, който ми забърса два шамара и тогава за пръв път разбрах, какво значи истински мъж. Той ми каза, че ако искам да изляза от батака, трябва да се преборя със себе си. Запитах, какво означава това, а той на свой ред запита, какво ненавиждам най-много. – Мразя полицаите! – отвърнах на инат, а той заяви, че когато сама стана полицай, ще мога да си позволя да ги мразя или обичам. Присмях му се, но той изобщо не се впрегна. Заяви, че нямам достатъчно воля и разум, за да му стана колежка. Тогава нищо не казах, но по-късно се амбицирах, да докажа и на него, и на себе си, че мога всичко, което поискам! И ….. ето ме сега в униформа!

Баща ми стана от стола, приближи до нея и я потупа по рамото. Това за него бе висша форма на одобрение. Обърна се към мен и рече назидателно, както само той си можеше:

-         Винаги съм казвал, че най-добрата професия за един мъж е военен или полицай! Има ред при тях, стават хора, заплатата е добра и се пенсионират рано! Ако беше ме послушал, живот щеше да си живееш сега! А ти – филолог…! Та дори и това не работиш, а се трепеш всеки ден като прост шофьор! За това ли те учихме цели шест години?! Виж момиче е, но е много по-умна от теб! – посочи той към Диана.

Усетил, че следва рутинното му конско евангелие, аз станах и излязох на двора. Разходих се, а след малко при мен дойде  Диана.

-         Прощавай! – вдигнах извинително рамене – Виждаш, какво фиаско излезе от посещението ти!

-         Защо, всичко е О.к!  Вашите са много готини! Говорят директно и са загрижени за теб! Де моите родители да бяха такива!

-         Защо? Твоите какво са работили в чужбина?

-         И двамата са лекари. Няколко години се подвизаваха в Либия, няколко в Мароко, после в Мозамбик, Куба ….! Бях им забравила физиономиите по едно време! И когато станах полицай, едва не се отрекоха от мен! Аз съм по-голямо разочарование за родителите си, отколкото ти за твоите! Така, че не се кахъри!

За обяд тате изпече цял гювеч пържоли, мама приготви зелена салата и си хапнахме царски. Тръгнахме си вечерта. Нашите бяха харесали Диана, тя също ги одобри и само аз бях някъде между земята, и небето. На прощаване мама заръча:

-         И да не го оставяш нашия халгъзник да си вее байрака! Да го строяваш в две редици, че да се научи малко на ред и той!

Диана отвърна с козируване, а аз въздъхнах с облекчение и побързах да се разкараме възможно по-далеч от тая опасна семейна среда. Щом стигнахме до нашия град запитах, до тях ли да я карам, а тя отвърна с въпрос:

-         Защо? Омръзнах ли ти вече?

-         Не, но сам не знам, как ще я караме от сега нататък!

-         Откарай ме до нас, за да си взема бельо и други дрехи! После ще дойда при теб. Да видим, колко ще издържим и аз, и ти…!

Така, за седмица изведнъж се оказах хванат в собствения си капан. Сам не знаех, да се радвам  или да съжалявам за положението, в което се бях накиснал. От една страна Диана страшно ми харесваше, но от друга се очертаваше да загубя свободата си. А какъв петел може да си, само с една кокошка…?

 

Неделя

 

         Бях свикнал да ми гостуват жени за по една нощ. Понякога се случваше да останат и на следващия ден, но да живея непрекъснато с жена, не знаех каква манджа е. Сутринта щом отвори очи, Диана се разшета. Огледа навсякъде и реши, че след закуската трябва да направим леко разместване и основно почистване. Началото на съвместното ни съжителство не обещаваше нищо добро и аз гласно изразих неодобрението си.

-         Недей мрънка, Петльо! Ще видиш, че ще ти хареса! А за награда ще ти направя стрийптиз с полицейска униформа! Става ли?

Разбира се, не можах да устоя на изкушението. Кой мъж би се отказал, една красива жена да свали бавно и съблазнително униформата на ченге само пред него? Навлякох един стар анцуг и се поставих на разположение. На първо време трябваше да ида до супер-маркета за разни почистващи препарати. Като се върнах видях, че цялата къща е обърната с краката нагоре. Диана бе разместила абсолютно всички мебели и ясно се виждаше, колко мръсна е гарсониерата. Тържествено ми бе връчена прахосмукачката и започнах да обикалям по всеки ъгъл. Тя вървеше след мен с един мокър парцал и забърсваше. Следваше търкане на врати, прозорци, а последно  и банята. Накрая пренаредихме скромната ми мебелировка. Къщата действително изглеждаше далеч по-чиста и уютна от преди. С половин уста го признах и запитах, няма ли вече да обядваме. Беше ранен следобед и се бях скапал от тая домакинска работа.

-         Долу срещу блока ти забелязах някаква пицария. Не искаш ли да хапнем там? – предложи Диана и аз естествено приех.

Излапах една голяма и една малка пица, глътнах две студени бири и малко ми дойде сърце на място. Подканих я да се прибираме, че престои най-важното.

-         Кое е това важно нещо? – направи се на гръмната тя.

-         Обеща ми стрийптиз, кое! – подскочих на стола.

-         Я, виж ти! Не си забравил значи?

-         И таз добра! Че как мога да забравя такова нещо? Аз защо се трепах като роб целия ден? В неделя е нормално хората да си почиват, а ти ме грабна като трудовак на фатмашка вила!

-         Обещаното си е обещано! – присмя се тя – Обаче преди това ще минем през китайския магазин на ъгъла, да видим има ли някоя репродукция, за украса!

-         Хайде сега и украса! Че кога успя да видиш и китайския магазин, като едва от снощи си при мен?!

-         Практичният човек вижда всичко! Само отвеяни петли като теб зяпат само по кокошките!

Ходихме до китайския магазин, после до още два за домашни потреби и чудно, но в неделя всички бяха отворени. От една малка книжарница все пак намерихме подходящи репродукции и накрая се прибрахме у дома. Изтегнах се на дивана и зачаках шоуто. Диана спусна щорите, дръпна завесите и едва тогава се качи на масата, облечена с полицейската си униформа. Всеки ден я виждах в тая униформа, но сега ми се стори особено привлекателна. На фона на релаксираща музика, която си бях записал на един диск, тя започна бавно и съблазнително да танцува, като сваляше по нещо от облеклото си. Тъкмо бе останала по бикини и сутиен, когато телефона ми иззвъня. Като последен глупак аз вдигнах. Отсреща Лиза ме попита, не искам ли да и гостувам на вечеря със свещи, и стар мавруд. Отвърнах, че този път ще откажа, а Диана слезе от масата, обра си полицейските одежди и заяви:

-         Няма смисъл да отказваш, Петльо! И без това друго от мен няма да получиш! Върви при поредната си кокошка! Ти не заслужаваш нищо!

-         Но, чакай! Защо? Какво толкова е станало?

-         Когато една жена ти прави подобно шоу, всичките жени на света да ти звънят и да те търсят, трябва да ги разкараш! Ясно ли ти е, глупак такъв?

Тя бе много ядосана, аз също и реших, че най-разумно ще бъде да изляза навън, за да изпусна малко парата. Помотах се около час из квартала и вече по тъмно се прибрах. Преди да отключа вратата на гарсониерата нещо ми мина през ума. Натиснах звънеца и зачаках. Отвътре не се чу шум и никой не отвори вратата. Влязох и както очаквах, Диана си бе заминала. Огледах да не е оставила някаква бележка, но такава също нямаше. Позвъних и без надежда да ми вдигне, но тя отвори телефона:

-         Ако обичаш не ми звъни повече, защото няма да вдигам телефона! Ти просто не си дозрял за сериозна връзка с жена! Не смятам последните два – три дни за загубени, но се убедих, че няма смисъл да бъда с теб! Хайде, телепортирай се сега и да не си ми звъннал повече!

Толкова ясно ме отрязаха, че не успях и дума да кажа. Отпуснах се на фотьойла и въздъхнах. Сам си бях виновен, разбира се. Обаче странно, Диана бе само от няколко дни в живота ми, а вече страшно ми липсваше. Тя по свой начин бе запълнила скромната ми гарсониера с присъствието си, бе влязла в сърцето и душата ми. По-рано бих и теглил една благословия и щях да ида при Лиза. Сега седях във фотьойла, гледах светлините на града в ниското, жълтите, ярки лампи по продължението на Аспаруховия мост и нещо отвътре ме болеше. Напълно неочаквано разбрах, че съм влюбен в това момиче или по-скоро в тази жена! Тя бе по-сериозна и отговорна от мен, и си дадох сметка, че в момента наистина не я заслужавам. Човек рядко признава дори пред себе си, собствените си грешки и тогава усещането е като да си стъпил на лед, който се пука и следващия момент ще пропаднеш. Бях смутен, влюбен и не знаех какво да правя от тук насетне. Може би трябваше да оставя утрешния ден да реши бъдещето ми. Нали казват, че утрото е по-мъдро от вечерта.

 

Една  Сряда,  месец  и  половина  по-късно

 

         От както се разделихме до днес, не бях виждал или чувал Диана. През цялото време се чувствах като дрогиран или изтръпнал. Беше ми все едно какво ям или пия, ходех на работа като робот и нямах желание да се свалям с гаджета. На няколко пъти Лиза ме пита, какво става с мен, кани ме както винаги в апартамента си, но аз мълчах и не се възползвах от предложенията и. Давах си сметка, че за пръв път бях нещастно влюбен и почти не минаваше ден, без да посягам към телефона, за да се обадя на Диана. В последния момент обаче се отказвах. Все пак тя ясно ми бе заявила, че не желае да се срещаме. Да и досаждам бе недопустимо, а толкова много я исках, че ми идеше да вия от мерак! Бях по-зле от болен, защото за любовта лекарство няма!

         Щом свърших работа навлякох якето и сложих качулката на главата си. Преди да се прибера смятах да се отбия до плажа и да се разходя по пясъка. Действаше ми успокояващо, защото при водата долавях колко голямо и силно е морето, как неусетно ме завладява с безбрежността си и как болката ми неусетно се стопява. Щом стигнах до мястото, където бях паркирал колата, съзрях Диана. Беше се свила под една издадена напред фирма на магазин, който от много време не работеше. Приближих и спрях пред нея. Не бе с униформата си, а маслено зеленото палто, с което бе облечена я правеше да изглежда като болна. Под очите и имаше тъмни кръгове и за пръв път я виждах приведена. Не знаех какво да кажа и помълчахме достатъчно, преди тя да отрони:

-         Всичко се скапа, Иво! Развалих, каквото можах, а ти дори веднъж не ми звънна! Явно не си имал нужда от мен!

-         Просто изпълних молбата ти, нищо повече!

Тя доближи до мен, притисна се и отчаяно ме целуна. Усетих по лицето си сълзите и, но бях като хипнотизиран в момента. Сякаш наблюдавах всичко отстрани. Само успях да въздъхна:

-         Ела при мен, Диана! Много ми липсваш!

Тя се отдръпна, изтри сълзите си и поклати глава:

-         Вече няма път назад, Иво! Всичко свърши….!

-         Искаш ли да дойдеш с мен, до брега на морето? Ще се разходим, ще поговорим!

Тя се съгласи и двамата се качихме на колата. Карах бавно из града, защото исках да удължа колкото мога повече времето с нея. Когато стигнахме до плажа паркирах и се загледахме в белите гребени на вълните. Духаше силен вятър, който вероятно всеки момент щеше да докара дъжд. Без да ме гледа, Диана започна:

-         Ти си голям чаровник, но с теб не се чувствам сигурна! На моменти си лекомислен като гимназист, а това ми действа потискащо. На всичко отгоре те зяпат всички жени, и на теб ти е хубаво!

-         Теб пък те зяпат мъжете! – не останах длъжен аз.

-         С мен е друго! Знаеш, че мога да поставя всекиго на мястото му, докато ти се ласкаеш от женското внимание, дори когато е досадно. Използваш горките глупави жени когато ти падне и затова ти викат Петела! Друг мъж на твоята възраст не би се фукал толкова, че дори да го напише на визитката си!

-         Добре, де! И аз като всеки човек си имам недостатъци!

-         Съгласна съм, но няма гаранция, че един ден няма да ме зарежеш заради друга жена! Не разбираш ли, че се страхувам да не ми избягаш, Иво?

-         Никога не бих те зарязал! Откакто се разделихме, не съм докосвал жена! Толкова дълго време пост, до сега не ми се е случвал!

Тя ме изгледа внимателно и после се съгласи:

-         Вярвам ти! Но това не променя нещата по принцип!

-         Защо? Какъв е проблема, не разбирам? Аз съм си все същият, но това не ти попречи по-рано да преспиш с мен и да ми завъртиш главата, нали? Какво толкова се е променило сега, че не можем да бъдем заедно?

-         Всичко се промени! Всичко …!

Не сметнах за нужно, да я моля за повече обяснения. Ако искаше, сама щеше да ми каже повече. Замълчахме и в това време закапаха първите капки дъжд. Отначало почукваха по покрива на колата, но после изведнъж дъждът се превърна в порой. В тъмнината вече не се виждаха вълните, но грохота от разбиването им в камъните по брега се чуваше все по-силно. Забелязах, че Диана пак плаче. Какво се случваше с тази жена? Тя определено бе по-силна от мен, но сега не криеше слабостта си. Този път аз избърсах сълзите и. После я притеглих към себе си и я целунах. Целувахме се като за последно и в някакъв отчаян импулс тя свали дрехите си. Любихме се диво и отдавайки се изцяло на другия, усещах с всичките си сетива, че тя ме обича. Изобщо не разбирах драмата, в която бяхме изпаднали. Когато задъхани се отпуснахме един до друг, с чужд глас тя призна:

-         Изневерих ти с колегата си Тошев! Онзи, дето ме ревнуваше!

-         Знам кой е!

-         Той отдавна е влюбен в мен и виждах как се измъчва, но едва преди две седмици разбрах истината. Страшното при него е, че никога няма да може да има деца!

-         Защо?

-         Като ученик е боледувал от заушка. Последицата от това е безплодие!

-         Това сигурно ли е?

-         Абсолютно! Показа ми двойните изследвания, които си е правил по различно време. Това буквално го убива.

-         И ти с тая добра душа реши, да го утешиш?

-         Той сподели всичко, едва когато аз му казах, че съм бременна и не знам, да продължаваме ли с теб!

Сякаш ме праснаха с чук по главата. Погледнах я. Тя се усмихна тъжно:

-         Бременна съм от теб, но ти няма да бъдеш баща на детето, Иво! Ще се съберем с Тошев и двамата ще го отгледаме! Той е свестен човек и ми харесва! Вярно, не съм хлътнала по него, както по теб, но мога да му вярвам и разчитам за всичко! Той е сериозен мъж и с него ще се чувствам спокойна!

Изведнъж ми свърши въздуха. Отворих вратата на колата и изскочих навън. Дъждът ме обля за миг, но не усещах нито студените струи, стичащи се по главата и тялото ми, нито друго, освен болка. С какво чак толкова я бях заслужил, не разбирах. До мен застана Диана и помоли:

-         Влез в колата, че ще се простудиш! Като мине известно време ще разбереш, че така е по-добре! Понякога аз съм нетърпима, а ти си добър човек и само ще страдаш, ако сме заедно.

Толкова смазан се чувствах от думите и, че едва се държах на краката си. Влязохме в колата и бавно подкарах към града. Дъждът продължаваше да се стича от очите ми. Не си спомнях от кога не съм плакал, но ми бе все едно. Единственото, което ми идваше на ум бе, че от любовта адски боли. Тази, голямата, мечтаната открай време любов, се бе превърнала в безкрайна болка. Жената, която обичах ме бе използвала и захвърлила като непотребен вече инструмент. Това бе толкова нелепо, че дори не можех да го проумея. От всички дълги клечки, предложени ми от съдбата, бях изтеглил единствената къса. Най-лесно бе да си обясня всичко с късмета, но си давах сметка, че не опира само до него.

         Оставих Диана на булеварда до блока в който живееше и се прибрах. Без да паля осветлението се отпуснах на фотьойла и безсмислено  загледах малките капчици дъжд, стичащи се по прозорците. Сълзите от очите ми бяха в унисон с дъжда навън. Телефонът иззвъня и когато вдигнах, чух гласа и:

-         Обичам те, Иво! Винаги ще те обичам, но няма да бъдем заедно! Ти не заслужаваш това, което ти причиних и ако преди малко, вместо да страдаш, бе ми извъртил един – два шамара, изобщо нямаше да се питам, трябва ли да сме заедно! Щях просто да ти стана жена, щях да родя това и още деца и навярно щяхме да бъдем щастливи! Ти обаче не го стори…! Прости ми, ….ако можеш!

 

Тук спирам този дневник! Не ми се пише нищо, защото вече не намирам смисъл в това. Ако някой ден след време се почувствам толкова щастлив, че за да запазя поне малко от това щастие, се налага да го опиша, ще го продължа …..!

 

 

Понеделник, седем месеца по-късно

 

Първото, което сторих след раздялата ми с Диана, бе да си поръчам нови визитни картички. Там прякорът ми вече не присъстваше. След това прегледах обявите за свободни учителски места, в регионалния инспекторат по образование. Имаше свободно място за учител по български език и литература, в едно циганско училище, накрай града.  Един ден отидох и си подадох документите. След седмица ме поканиха на интервю. Приеха ме директора и още две негови колежки. Всички ме оглеждаха изпитателно и дори с някакво подозрение. Директорът, който бе чер като циганин се опита да ме притисне до стената:

-         Вие сигурен ли сте, че документите ви са изрядни?

-         В какъв смисъл? – не разбрах, кои документи има предвид.

-         Че не са фалшиви, да речем?

-         Какво?! Фалшиви ли? – така ме напуши на смях, че нямаше как да се удържа. Започнах да се смея на глас, но тримата срещу мен запазиха каменни изражения на лицата си. Директорът се смръщи и продължи:

-         А ако подложим на щателна проверка документите, които ни представяте? В полицията не си поплюват, когато стане въпрос за купени, фалшиви дипломи!

Продължих да се смея, защото не можех да допусна, че е възможно директор на училище да е толкова задръстен човек. Те продължаваха да ме гледат навъсено, а аз обясних:

-         Никога до сега не съм изпадал в ситуация, в която да ме набеждават за измамник и фалшификатор!

-         Винаги има първи път! – важно рече директора.

-         Ами, проверявайте ги, където искате! Все ми е едно.

Той извика двете си колежки навън и нещо си поговориха. След малко се върнаха и директора заяви:

-         Не можем да продължим интервюто с вас, преди да се уверим, че всичко е наред с документите ви! Извинявайте, но някак не е нормално, млад и хубав мъж като вас, да е доктор по филология и да идва да работи при нас!

-         Че кое му е ненормалното?

-         Пред вас има толкова отворени врати на престижни училища и университети, ако действително сте това, за което се представяте! Няма логика да идвате в нашето училище! Тук учим само циганчета! Те български не знаят, какво остава за нещо повече! Ако нещо не е наред при вас, по-добре си вземете документите, млади човече! Ние няма да се интересуваме по-нататък!

Стоях, гледах ги и не можех да повярвам. Ако такива бяха сегашните учители, нищо чудно защо бяхме на едно от последните места по образование в Европа и света. Повдигнах рамене:

-         Сред обявите на инспектората видях свободно място за учител по български само при вас! До сега съм работил като шофьор на автобус, ако това има някакво значение! Не сте ли прочели автобиографията ми?

-         Шофьор на автобус?! ……Вие някакъв ексцентрик ли сте или тук има скрита камера? – не издържа една от жените.

Не знаех, какво да кажа. Те ме гледаха, сякаш пред тях бе застанал оживял фосил от динозавър, а аз не можех да допусна, че образованието в милата ми родина се бе сринало толкова, за има няма двадесет години след демокрацията. Разделихме се точно, както и се срещнахме – с недоверие, но този път беше взаимно. След два дни ми се обадиха, че ако все още искам да започна работа в тяхното училище, мога да заповядам. Така станах учител по български език и литература за пръв път в живота си. Бях доста учуден, че Лиза също напусна старата си работа. Тя направо ме запита, няма ли свободно място и за учител по химия, на което отвърнах отрицателно, макар да нямах понятие от действителното състояние на нещата в това училище. Така, по средата на учебната година се оказах обграден от едни сладки циганета, които буквално ми събраха очите! Бях класен на пети клас и никога някой не ми бе показвал толкова първосигнално и чисто отношението си към мен. Хлапетата ме гледаха с нескрита любов, в междучасията ме прегръщаха и занимаваха непрекъснато с какви ли не глупости. Попаднах в един коренно различен от досегашния свят и всичко ми се виждаше интересно и странно. Макар още първия ден в междучасието да ми откраднаха лимонадата и да бях свикнал понякога да ме заглеждат момичета и жени, разбрах, че учениците, и даскалиците тук изобщо не си поплюваха. Още първия ден след часовете, ми се лепна една даскалица по немски език:

-         Колега, ще ме откарате ли до центъра, ако отивате в тази посока?

-         Няма проблем! – отворих вратата на колата и тя се качи с безкрайно щастлива физиономия.

-         Ако знаете, как ще ни одумват всички сега!

-         Защо да ни одумват?

-         Мислят, че ви свалям! Просто завиждат горките!

-         Че какво толкова има за завиждане?

-         Абе, …. просто не знаете, какви кокошки са колежките тук! Обаче и такова чудо не знам да се е случвало в друго училище, в града!

-         Какво чудо?

-         Вие сте чудото, какво! Толкова млад, хубавец и доктор по филология, да дойде точно при нас! Ако някой ми бе казал това преди седмица, просто щях да му се изсмея!

На езика ми бе да и призная, че при кокошките просто е пристигнал петела. Обаче в този момент спрях на пешеходната пътека и пред мен премина Диана. Вървеше спокойно, бе с някаква бежова туника и коремът и никак не я загрозяваше. Тя машинално погледна към колата, но продължи, защото явно не ме забеляза. Вече към края на пътеката спря, обърна се и събра дланите си в едно. Беше ме видяла. Очите и се бяха разширили неимоверно и бе направила такава физиономия, сякаш виждаше извънземно. Изтеглих колата до тротоара и слязох. Отидох до нея и запитах:

-         Как си Диана?

Цялата зачервена, тя се огледа и запита:

-         Има ли къде да седна, че ми омекнаха краката?

-         Ела в колата!

-         Да, но виждам, че не си сам!

-         Това е колежка от работата ми. Само я карам до центъра.

Тя се облегна на мен и малко непохватно седна на задната седалка. Колежката ми по немски веднага реагира:

-         Аз ще сляза, защото и без това ще ходя до МОЛ – а! Благодаря за возенето, колега!

Подкарах и спрях на първата отбивка по улицата. Бе автобусна спирка и имаше достатъчно място, за да не преча на движението. Обърнах се и погледнах към Диана. Бе станала още по-хубава от бременността. Гърдите и бяха наедрели и безумно я пожелах. Казах и го, а тя се засмя и призна, че също ме иска, но вече е твърде неудобно за гимнастики в колата. В един глас заприказвахме, после спряхме и се загледахме един – друг. Магията продължаваше, макар да бяхме разделени от доста време.

 

                                                                         

 

        

 

 




Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 486989
Постинги: 426
Коментари: 444
Гласове: 1067
Архив
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031