Петък, три месеца по-късно
Вече ми бе все едно, след като Диана бе заявила, че съм и само в тежест. Тя престана да ми се обажда по телефона, а за да не потушавам болката с алкохол, продължих да се опивам от прелестите на Ралица. Това действаше донякъде, но имаше случаи, когато се отнасях и мислех за Диана и детето ни. Чувствах се по някакъв начин използван и дори ограбен, но не предприемах нищо, защото далеч по-мъдри от мен хора бяха казали, че насила хубост не става. Така дойде време, когато кестените цъфнаха и някакъв неподозиран оптимизъм се настани в изтерзаната ми душа. Започнах да ходя на работа пеша, за да мога да се наслаждавам повече на прехвръкващите първи лястовици, на слънцето и неаполитанско синьото небе. Кротко се радвах на всеки миг, защото вече бях наясно, че щастието е мимолетно. И случайно един ден срещнах до автогарата Лиза, заедно с един очилат смотаняк. Завалията, приличаше на изсушен хербарии, изваден от класьор на ботаник от миналия век. Беше я прегърнал през рамо и в момента се хилеше като кон, с огромни, криви зъби. Щом ме видя, Лиза спря и се изчерви като ягода. Вероятно съвместното ни съжителство бе оставило доста по-сериозни поражения в малкото и добро сърчице, отколкото при мен. Очилатият продължаваше да дърдори нещо, докато тя не тропна с крак. Той се усети, че нещо става, намести дебелите лупи на очите си и след като ме огледа, се изкашля насила. Лиза преглътна, тъжно се усмихна и призна:
- Не можех да издържа сама, Иво!
- Правилно! Когато ти затворят една врата, се отварят поне две нови! – опитах да я утеша с изтърканото клише.
- Отварят се, но само за такива като теб! При мен тези закони не важат!
- Виждам, че си се уредила все пак! Любовта побеждава всичко! – продължавах с глупостите.
- Каква любов, човече? Стойко е само мехлем за раната, която ти ми причини! Разказала съм му всичко, за нас двамата!
- Че какво толкова има за разказване?
- Вярно, за теб е нищо! Но аз, представи си, те обичах! Истински, а не само в леглото!
Почувствах се като престъпник, хванат да краде посред бял ден. Факта, че тя спокойно признаваше това, което никога не бе признавала пред мен, пред друг човек, ме изкара от равновесие. Не знаех какво да кажа, затова смотолевих:
- Прощавай, Лиза! Мислех, че всичко е било по взаимно желание!
- Така беше! Заради теб станах кондукторка и търпях безобразните ти свалки, независимо колко зле се чувствах от тях! Игнорирах всичко, за да бъда до теб поне малко….! Бях готова да ти простя и най-големите грехове, стига да сме заедно, но ти ме заряза, като спирка по пътя ти! Кажи, поне малко, ама поне съвсем мъничко, не разбра ли, колко съм хлътнала по теб?
Какво можех да и отговоря? Че за мен бе нормално, да получавам от жените това, което исках ли? Вярно, разбирах, че тази малка, симпатична жена е готова за всичко на мен, но го приемах като даденост и нищо повече. Вдигнах ръце и отвърнах:
- Знам само, че ни бе хубаво, когато бяхме заедно! За другото не съм се замислял! Прощавай, Лиза
Тя се разплака и се притисна към очилатия хербарии. И през ум не ми бе минавало, че мога да отнеса подобни упреци, но когато очилатия внимателно я отмести и сам взе думата, направо изкрейзих. Тоя нещастник запретна ръкавите на сакото си, сви в юмрук дясната си ръка и заяви:
- Ако не се махнете от живота на приятелката ми и не престанете да я тормозите, ще се разправяте лично с мен!
Можех с един удар да го просна на земята, но разбира се не го сторих. Човекът правеше най-естественото нещо на света – защитаваше любимата си, нещо, което аз не бях правил нито веднъж в живота си. Той заслужаваше само и единствено уважение, независимо невзрачния си външен вид, а аз в момента се презирах….! Как бях стигнал до тук, не разбирах!
Продължих по пътя си, като попарен. Сякаш слънцето изведнъж се бе скрило посред бял ден. Стигнах центъра, подминах фонтаните и влязох в Морската градина. Отдавна не бях идвал тук. Смятах да седна на пейките пред казиното и да погледам морето. Надявах се, както винаги то да внесе покой в душата ми. Докато вървях, чух встрани някой да изрича името ми. Обърнах се и видях, седнала на една пейка Диана. Пред нея имаше бебешка количка, от която размахваше ръчички дъщеря ни. Всичко се завъртя край мен. Машинално, като робот приближих към тях. Диана стана от пейката, взе детето и внимателно ми го подаде. Никога до тогава не бях вземал в ръцете си бебе. Малката се гушна в мен, топла и мекичка като ония малки, пухкави пиленца, дето писукат край кокошките, дето са ги излюпили. Почувствах се така, сякаш падайки в дълбока пропаст, изведнъж са ме хванали и спасили. Притиснах дъщеря си, а Диана ми се скара:
- Ще я смачкаш, глупчо! Остави я в количката!
Поставих я, сякаш бе от стъкло. Погледнах към Диана, а тя приближи и изтри сълзите ми. Дори не бях разбрал, как са потекли. Забелязах, че полицайката, която мътеше ума и душата ми, съвсем се бе превърнала в Катрин Зита Джоунс. От майчинството или нещо друго, бе станала невероятно красива жена. Тя ме хвана за ръката и ме придърпа, да седнем на пейката. Помълчахме малко, а после тя каза:
- Все се надявах, да се бориш за мен и дъщеря ни! Очаквах, да се превърнеш най-сетне в мъж! Смятах, че живота на жиголо вече ти е омръзнал, но май не бях познала! Кажи, ама честно, смяташе ли някой ден сам да дойдеш при мен?
- Не! Ти просто не ме искаше! Каза ми го безброй пъти! На всичко отгоре заживя с колегата си!
Диана отметна кичур от косата си. Направи го, както само една жена би го направила. Нежно, изящно и несъзнателно. Погледна ме сериозно и заяви:
- Да! Заживях с колегата си, неговата майка и баща заедно! В отделна стая, в четиристайният им апартамент. След щуротиите в гимназията, не съм спала с нито един мъж, освен теб! Трябва да призная, че за съжаление Тошев се оказа по-читав от теб! Родителите му са свестни, макар и претенциозни хора, и искрено ни се радваха на мен, и Ивка! Тошев никога не ми е посегнал, както се бяхме уговорили всъщност!
- Как така? За какво сте се уговаряли? Нищо не разбирам! Та, нали ме заряза заради него?
- Колегата ми кандидатства преди година, за специализация в полицейска академия в САЩ. Там изискванията са изключително високи и едно от условията бе, кандидатите да са семейни или да имат приятелка. Впрочем, той действително искаше да бъдем семейство, но аз, като последна глупачка отказах, защото се надявах, все един ден да събереш кураж и да ни откраднеш…! За формулярите се представих като негова приятелка и след две седмици той заминава за Атланта. Цяло чудо е, че се срещнахме днес тук с теб! Иначе не знам, какво трябваше да правя…!
- Диана …!
- Какво, Петльо? Мислиш, че всички живеят като теб ли? Не си ли даваш сметка, колко много жени си наранявал през живота си, с похожденията си? Не разбираш ли, че все някоя от тях трябваше да те постави на място? Да ти причини болка, каквато не си изпитвал изобщо? Не за друго, а просто да осъзнаеш, че хората не са предмети, с които си служиш и после захвърляш..!
- Диана …!
- Стига си повтарял! Имаш ли нещо да ми кажеш?
Изправих се. Обърканият ми свят си бе застанал на мястото. Изведнъж слънцето в деня и живота ми се върна. Гласът ми бе одрезгавял, но успях да запитам:
- Диана, можеш ли да ми простиш и да заживеем заедно? Обичам те! Без теб и Ивка животът ми е безсмислен!
- Сигурен ли си в това, което казваш? Ако утре видиш някое хубаво момиче, няма ли да ти дойде друг акъл?
- Няма! Стига да дойдеш в тясната ми гарсониера, ще се опитам да те направя най-щастливата жена на света!
Тя завъртя красивите си очи и поклати глава, в знак на съгласие:
- Вярвам ти! Но знаеш ли защо?
- Кажи!
- Защото каза „ ще се опитам“, а не „ще те направя“!
После се прибрахме заедно тримата. Тук свърши историята на Иво Христов – Петела и започна истинския живот на един човек, който вече знаеше не много, но достатъчно, за да се радва непринудено на живота!
Красимир Бачков
