Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03 12:39 - ШЕПА ПРЪСТ
Автор: jitanosten Категория: Лични дневници   
Прочетен: 178 Коментари: 0 Гласове:
3




ШЕПА   ПРЪСТ

 

         Бай Минчо изплю клончето, което бе захапал и се унесе. Това не бе сън, а едно спасение за минути от болката, която хората наричаха просто ЖИВОТ. Болестта продължаваше вече трети месец и от стройното му и стегнато, макар и възрастно тяло, бе останал само един скелет, върху който пижамата му изглеждаше направо огромна. Единствено спомените задържаха съзнанието му все още будно и недокоснато от огъня на болестта.

         …Тогава Добруджа бе под румънско владение, а той на 18 години. Взеха го в една румънска казарма и за пръв път младият войник видя, какво значи истинска омраза. Гонеха ги като кучета, а боят, който отнасяха всички българи там бе толкова жесток и безчовечен, че той на село не помнеше някой да е бил и добиче тъй. Защо ги мразеха тези хора, какво искаха от тях? – се питаше Минчо, преди да заспи вечер и не можеше да намери отговор, на стария като света въпрос, защо поробителя мрази и се страхува повече от поробения. Така горчиво минаваха дните на службата му, докато един ден, точно по обяд строиха всички българи до стената на кухнята, сякаш щяха да ги разстрелват. Момчетата гледаха уплашено и недоумяваха, каква ли нова мръсотия са им приготвили румънските старши. Стояха изправени мирно около половин час, докато измежду постройките не се изви лъскав файтон и спря пред тях. От него слезе натруфен като за парад офицер, с червено маймунско лице и подаде ръка на млада и красива, облечена цялата в бяло жена. Тя внимателно стъпи на земята и тръгна тъй, сякаш вървеше върху счупени стъкла. На две крачки от войниците спряха и тя малко нацупено заслуша, дотърчалия и покланящ се през минута старши. Сервилно усмихнат, той сочеше всеки един от българите и казваше по нещо за него. Стана ясно, че е нужен ординарец и сега го избираха. Старшият препоръча един, като най-изпълнителен от всички, но дамата вече бе спряла поглед на Минчо и го посочи.

         С един шамар зад врата, старшият го изкара пред редицата и изквича, да застане мирно. Войникът се изпъна, а сивите му непокорни очи не трепнаха, когато пред него застана офицера и го загледа с кървясъл поглед.

-         Много е хубаво, кучето! Избери си друг! – обърна се недоволен към жената офицерът, но тя като малко дете тропна с крак, обърна се и тръгна към файтона. Ядосан, офицерът удари с юмрук през лицето Минчо и му заповяда, да тръгва с тях.

От този ден животът на войника стана по-лек и поносим. В просторната къща на господарите му имаше още една млада прислужничка, но тя се занимаваше предимно с малкото им, опърничаво хлапе, като всичката черна работа оставаше на Минчо. Той я вършеше добре и мълчаливо, точно като истински войник, без да се оплаква от нищо и се правеше, че не забелязва горещите погледи, които му отправяше господарката, щом се мернеше пред нея. Положението на прислужничката не бе по-добро, защото всеки ден я шибаха с тънка пръчка. Хлапето не искаше да яде, падаше и се удряше като играеше и колкото пъти заплачеше,  а това се случваше често, пръчката спохождаше ту ръцете, ту гърба и. Един ден обаче се появи някакъв мизерен, възрастен селянин, който сигурно бе бащата и я отведе нанякъде.

         Наложи се Минчо, освен с всичко друго, да се занимава и с хлапето. На следващата сутрин, щом сложи паничката с попарата пред него, то сбръчка малкото си личице и се приготви да плаче. Минчо скочи и му се изплези. Детето ококори учудено очи. Войникът наду силно бузи и като изпусна въздух, се чу едно „пър-р-р“, което разсмя малкия. После Минчо се опита да му даде лъжица попара, но то пак се смръщи. Без да му мисли много, Минчо излапа попарата, а малкия се усмихна доволно. Закуската бе изядена и имаше мир у дома. Когато надвечер хлапето наистина огладня, то задърпа войника за ръкава и направи знак, че иска да яде. Минчо отсипа от манджата в кухнята и тогава за пръв път господарката видя, че детето и се храни само и с апетит. Усмихната, тя хвана войника за ръката и го поведе към стъпалата към горния етаж на къщата, където той досега не се бе качвал. Въведе го в голяма, изящно мебелирана стая с кристален полюлей и пиано в единия ъгъл. Спусна райбера на вратата и застана пред него. Бледата и кожа бе пламнала, а очите и пареха от желание. Обви нежните си ръце около врата му и се опита да го целуне. Бавно и спокойно, той отстрани ръцете и, махна райбера на вратата и излезе от стаята. Зад себе си чу, как нещо стъклено се разби с трясък във вратата.

         На следващият ден офицерът го взе със себе си на лов в гората. Навлизаха все по-навътре, докато изведнъж жесток пукот и огън запратиха войника на земята. Румънецът го бе застрелял и след като го подритна, за да се увери, че е мъртъв, го остави и си тръгна. Минчо сигурно щеше да умре, ако не го бе намерил стареца, който в продължение на три месеца, го лекува с билки и нажежен ръжен. От тогава му остана големият белег, от едната страна на лицето и накриво зарасналата челюст.

…………. Болката пак се обади. Тая зловеща болест много бързо бе пръснала метастази из цялото му тяло, а лекарство за нея така и не бе намерено, в началото на един век, през който хората бяха ходили на Луната и се готвеха да колонизират Марс. Докато бе в болницата, макар и рядко, лекарите му даваха болкоуспокояващи – морфин или нещо подобно, но след като го изписаха от отделението, за тях той вече не съществуваше. Лекарствата от рецептата, която му предписаха за облекчение на страданията му нямаха ефект и след като изпи една опаковка, той не пожела близките му повече да ги купуват.

         Сега пъхна ръка в джоба на пижамата и за хиляден път извади и разви от кърпичката останалите му две ампули опиат. Младото стажант – докторче му бе пуснало цели пет в джоба на сбогуване и като гледаше виновно, го бе изпратило с думите:

-         Не се отчайвай бай Минчо! По-лошо от това няма накъде и все пак чудеса стават всеки ден! Може и да сеоправиш!

Старецът му бе благодарил с поглед, в който болката бе равностойна на тази, в очите на неспособния да му помогне млад лекар. Добро момче беше, щеше да стане и добър доктор. То не трябва само тялото, понякога е по-важно да се излекува душата, а за нея трябва широко сърце. Сполай му, за добрината на докторчето!

         С треперещи ръце старецът счупи едната ампула и направо я изсипа в изгорялата си уста. След малко му поолекна.

 

         Когато един ден все пак успя да се добере до родното си село, неговите не го познаха. Загърнат в окъсан ямурлук, с пробити свински цървули посред зима и с това изранено лице, го взеха за скитник, а тейко му отчупи комат хляб и му го подаде, като милостиня. Едва когато сълзите му закапаха върху краещника, който държеше, те разбраха кой е пред тях. После се кри в плевнята около половин година, докато се разтуриха ония ми ти събития и свидната добруджанска земя, бе върната на майчица България.

         Боже, мили Боже! Защо е толкоз объркан светът а хората – дваж по – объркани? Защо се раждат и защо умират, защо се бият, защо пеят и се обичат, и се мразят, и си завиждат, като знаят, че зад гърба им стои оная – сляпата, дето не подбира дете ли е или старец, добър ли е или лош човека! Какъв е смисълът на тоя живот и струва ли си, да треперим толкова над него?

………. Момата, с която преди време си бяха дали дума да се вземат, излезе свястно момиче и не се отрече от него. Преди Минчо бе най-хубавият ерген в селото, а тя и сега искаше да е така. Една сутрин му даде петте златни пендара от чеиза си и смирено, но твърдо му рече:

-         Ще идеш на доктор, да ти оправи лицето! Ако златото не стигне, целият си чеиз и нивата, дето ми се пада по наследство ще продам и пак няма да те оставя тъй! Като заприличаш на нормален човек и си дойдеш, ще се вземем! Искам не само да живея с теб, искам и да те гледам, но да си спокоен, а не да се измъчваш заради това! – и тя нежно докосна жестокия му белег.

По една ирония на съдбата, той трябваше да се лекува в Букурещ, защото тогава в България нямаше добри лицеви хирурзи. След година и половина мъчения и надежди, той се прибра на село, в един доста добър вид. Белегът пак си стоеше, но бе значително по-малък и странно как, му придаваше измъчен вид, почти като  на светец.

         Неговата мома си го хареса и тъй както бяха решили, тъй и сториха. Ожениха се, без да губят време и изведнъж се видяха заедно и свободни, но на улицата. Малкото, на което можеха да разчитат за начало, бе отишло за операциите и сега бяха останали без петак. Годината бе 1940. Има една поговорка, в която се казва, че на тия, дето стават сутрин рано и Господ им помага. В първият ден след сватбата, Минчо бе осъмнал още в пет часа с мисълта, къде ще си води невестата и какво ще прави занапред. Къщата на родителите му бе малка и претъпкана от братя и сестри, а той искаше да има свой дом. Запъти се към кръчмата в центъра на селото, с надежда да дочуе за някоя изгодна работа. В краен случай щеше да се хване като наемен работник в чифлика на богатия евреин Жак Пинкас. В шест чеса кръчмата вече бе пълна и кръчмаря бе пуснал „Филипса“, единственото радио в селото.

-         Внимание! – прозвуча важен глас от него и след кратко съобщение, всички мъже наскачаха и заговориха припряно и възбудено. За пръв път от толкова години насам, говорителят съобщаваше нещо, действително хубаво за хората, обикновените хорица, че те се съмняваха, дали е истина. Бяха свикнали, да слушат с изтръпнали сърца съобщения за войни и тежки данъци, а сега бе нещо различно. Чар Борис III оземляваше всички малоимотни селяни с 40 декара земя, а на тези, които имаха 10 – 20 декара, ги допълваше до 40. Земята бе държавна, но всеки можеше да си я купи с честен труд, за няколко години.

Всички в кръчмата се надвикваха възторжено и даже не им се пиеше от радост. Пръв от там излезе Минчо и забърза към къщи. Извика младата си невеста и каза:

-         Ще си имаме ниви! Наша земя! И къща ще издигнем за нас и децата, които ще си добием! Вярваш ли ми?

-         Да! – бе отвърнала невестата му, а надеждата бе заблестяла и в нейните очи.

За две години Минчо успя да изплати земята и тя стана негова. През следващите години, с печалбата която изкарваше, си купи още няколко парчета земя и така я закръгли на сто декара. Трудеше се до изнемога, а земята му се отплащаше многократно. Още през първата година им се роди момиче, а после още едно. Построиха си къща в самия център на селото и нямаше човек, който да не ги уважава и малко да им завижда, в онзи добър смисъл на думата. Всичко бе толкова хубаво, че не можеше да продължи дълго….. Пътят им обаче пресече не черна, а червена котка!

         През 1955 година комунистите започнаха образуването на ТКЗС и селяните трябваше „доброволно“ да влязат в кооператива с всичко, което притежават като имот и имущество. Естествено, Минчо нямаше интерес да се обединява със селските калпазани, повече от които влязоха в кооперацията само със скъсаните си гащи. За тия като него, тогавашното социалистическо правителство спусна непосилни доставки за държавата, под формата на месо, яйца, вълна и зърнени храни. Никой не можеше да устои на безсмислието да работи като роб собствената си земя, а плодовете и да отиват в ръцете на мърльовците, които по цял ден се развяваха с червени ленти на ръкавите, из селото.

         Въпреки всичко, Минчо упорито се опитваше да устои, до пролетта на 1956 година. Тогава комунистите станаха особено брутални и започнаха да се налагат със сила. При последните избори Минчо бе застъпник на Никола – Петковистите и макар, че като се брояха реално, трябваше да спечели опозицията, това просто не стана. С помощта на фалшифициране на изборните резултати, сегашните победители затвориха Минчо в кауша на кметството една вечер, за да „премисли“ на спокойствие, струва ли си да се дърпа от кооператива. На сутринта го пуснаха да си върши работата, а привечер пак го прибраха в мазето. Бутнаха при него за компания бившия конекрадец , а сега отчетник по доставките Стани и неграмотния полицай Коста. Донесоха вино и започнаха "другарски" да го уговарят, да си помисли добре, за тая работа. След два часа двамата парламентьори бяха достатъчно пияни, за да обърнат разговора от другата му страна. Грабнаха по една сопа и се заеха да го „убеждават“ по комунистически в идеите си. На сутринта пак го пуснаха и така продължиха седем дни. На осмия ден направо го заплашиха, че ще интернират семейството му на три страни – децата на едно място, жена му на друго, а него на трето. Те искаха или да подчинят, или да го унищожат. Бяха по-силни от него и той разбра безсмислието на упорството си. През март стана член на ТКЗС с шестте си крави, трите коня с каруцата, другия по-дребен добитък и сто декара нива. С тия негодници обаче не искаше да има дослук, затова се насочи към града. Много хора по това време търсеха хляб и спасение в градовете и Минчо се оказа един от тях. Продаде на едни турци къщата на село и макар скромно, се устрои в града. Тогава работници се търсеха навсякъде, затова без трудности се хвана строител, в една държавна организация. Не, че разбираше кой знае колко от строителство, но за това не се искаше особена квалификация, а и плащаха добре, защото труда бе тежък.

         Така му тръгнаха годините в усилна работа и той не разбра, кога е наближило време за пенсия. Дъщерите му се омъжиха, заживяха си своя живот, а сърцето на Минчо го теглеше все към земята и селото, от където го бяха прокудили в най-хубавите дни на младостта му. Всяка една от заграбените насила ниви, бе като рана в душата му и може би затова толкова години по-късно, не се реши да се върне отново на село. Знаеше, че където си бил щастлив, не бива да ходиш повторно. С възрастта му се изчерпа не само силата, свърши се вярата му в хората и в доброто изобщо. А залинее ли душата, тялото отваря широко врата за болестите. От всички тях, при Минчо дойде най-коварната! Тази, за която нямаше лек и щеше да го мъчи ужасно, до края на дните му. А те нямаше да са много, но щяха да са ужасно дълги, с болката през тях.

-         Какво съм сгрешил, че ме наказваш толкова, Господи? – по-скоро на себе си прошепна старецът и протегна ръка към ябълката, за да си счупи ново клонче.

Болката пак се връщаше и на вълни, на вълни го заливаше целия. Стисна дървото със зъби, за да не извика и изви глава на една страна от немощ. Вече толкова дни чакаше смъртта като спасение, че чак и се сърдеше, загдето се бави. Тръгна да влиза в къщи, но се спъна в опънатия тел в гранката в двора и падна. Опита се да стане, но не му стигнаха силите. Отпусна се сред димитровчетата и неволно заби пръсти в земята. Допирът с пръстта бе толкова силен и близък, сякаш вече бе част от нея. Изведнъж мисълта, която го бе спохождала стотици пъти до сега, му се стори лесна и не толкова унизителна. Трябваше само да реши и ето, че момента бе дошъл. Някак успокоен, той извади последната ампула и я изпи. Надигна се внимателно и се прибра в къщи. Успя да се обръсне, без да се пореже много, после извади от гардероба отдавна приготвените си чисти дрехи за погребението си и ги облече. За пръв път от много време се виждаше като човек – без проклетите пижами, с бяла риза и сресан.

-         Е, приятел! Дойде ти времето! – каза на почти нетленният си образ в огледалото, а очите му се насълзиха.

От болката ставаха сухи и безумни, сякаш не бяха неговите. Сега си бяха пак същите, само дето бяха много изстрадали и въпреки всичко се молеха. Толкова молба за живот имаше сбрана в тях, че преливаше и капеше по ризата му. Минчо се обърна и тръгна навън. От въжето за простор успя да направи здрава примка и го преметна през дирека, който държеше лозата над двора. Взе малкото столче, на което обичаше да сяда, като грееше слънцето преди много, много време и го нагласи отдолу. Вече бе готов. Отиде до градинката, наведе се и загреба шепа пръст. Доближи я до лицето си и я помириса. Ухаеше на земя, на неговата земя, при която пак се връщаше и вече никой нямаше да го раздели от нея. Усмихна се топло и с пръстта в ръка се качи на столчето.

         Светлината на есенният ден потрепера, после изведнъж се взриви и го понесе натам, откъдето бе дошъл на тоя грешен и толкова желан свят.

 

                                                                             Красимир  Бачков




Гласувай:
3
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 518990
Постинги: 479
Коментари: 451
Гласове: 1104
Архив
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031