Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.07 13:02 - КОМПАСЪТ
Автор: jitanosten Категория: Лични дневници   
Прочетен: 918 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

КОМПАСЪТ

Наскоро рових за нещо в мазата и отворих едно старо куфарче, където някога бях събирал инструменти и разни джунджурии. Между непотребните вече вещи съзрях един компас, с кожена каишка. Взех го и си го сложих на ръката като часовник. Стрелката посочи точно на север, а аз въздъхнах. Тази скромна вещ ми бе подарък от един човек, когото безкрайно уважавах и когото бях забравил вече. Бях разочарован от себе си и не знаех какво да правя. Затова сега реших да напиша няколко реда за него.
Ако някой ме запита, познавам ли човек, за когото мога категорично да твърдя, че е възпитан и много добър, без да се замисля бих отговорил: - Да! Това е бившият ми учител по музика, г-н Петров! От пети до осми клас ми бе учител по музика и смея да твърдя, че по-достоен човек рядко съм срещал в живота си!
Всъщност, нищо особено не ме свързваше с този учител, освен няколко мои постъпки, забелязани и оценени от него. Аз не свирех в оркестъра, не бях отличен ученик и не бях любимец на никого. Бях обикновено хлапе и най-интересното, което ми се бе случвало бе, че бях хапан от пепелянка и бях оживял. В края на август и началото на септември ходих на последната лагерна смяна във Върбица. Там, докато берях дренки ме ухапа пепелянка, която големите хора убиха. Д-р Георги Чобанов бе лагерен лекар и ми направи два разреза на кръст, на мястото на ухапаното. После ми би инжекция противозмийски серум. Малко ме боля ухапаният крак, малко повръщах, но се оправих. И не знам от змийската отрова ли или от преживеният шок, но нещо в мен се промени. Бях пети за шести клас и до тогава бях кротък и послушен. Още от началото на шести клас вече не се оставях на побойниците да ме тормозят, както по-рано. Не си спомням да съм станал по-смел, но някак бях станал безразличен към лошото, което може да ми се случи. Всеки човек има праг на лична защита, благодарение на който се пази от различни неприятности. Този праг при мен бе паднал на критично ниско ниво, защото буквално всеки ден си търсех белята. Нарочно чаках да потеглят вагоните на гарата до нас, за да се кача и да премина през тях. Не ми пукаше да предизвикам по-големи и силни момчета, и разбира се често ядях пердах. Един ден през голямото междучасие, когато на училищната лавка се събираше огромна опашка за закуски, аз стоях встрани безучастно, защото от опит знаех, че няма да мога да си купя закуска. Имаше едно момче от осми клас, което бе спортист, красавец и кумир за доста момчета и момичета от училището. Дали от факта, че бе свикнал да бъде първи и победител навсякъде, той пререди всички деца и подаде на бай Марин парите си за закуска. Момчето, което бе на ред бутна ръката на нахалника и монетата от петдесет стотинки се търкулна към мен. Аз я настъпих с крака си, а осмокласникът приближи, блъсна ме и си взе стотинката.
- Не се пререждай! – укори осмокласникът момчето, което бе на ред. Спортистът обаче го плесна по главата и отново подаде монетата на продавача.
- Ей! – обадих се аз, учуден от себе си, повече дори от останалите деца – Ако вземеш закуска, няма да ти дам да я изядеш!
- Така ли? – присмя се спортистът и взе баничката си. Дойде при мен и бавно вдигна закуската към устата си. И тъкмо щеше да я лапне, когато му я избих от ръката. Баничката се отъркаля в праха на земята, а спортистът за момент остана с отворена уста. Вероятно щеше да ме удари, но встрани от нас се изкашля г-н Петров. Сигурно е бил дежурен учител, защото се скара и на двамата. Преди да се разделим, осмокласникът тихо ме заплаши:
- Ще ти счупя зъбите, глупако!
- Хайде опитай! – предизвиках го аз.
- Знаеш, че сега не мога, затова се перчиш, сополанко!
- Добре! Тогава след часовете тук, зад лавката!
- Само да не избягаш до тогава!
- Няма!
Вътре в себе си се бях примирил, че пак ще ям бой, но кой знае защо не ми пукаше. Учудих се, когато след часовете видях голяма тълпа ученици да се събират на уреченото за бой място. Явно щеше да стане голямо шоу. Спортистът искаше да се докаже както винаги, а аз щях да бъда опердашен и опозорен за пореден път. Когато се появих, всички ми направиха път за да мина. В погледите им имаше присмех, недоумение и учудване. Разбирах, че никой от зяпачите не ми симпатизира и това още повече ме озлоби. Станах безразсъден и след като си оставих чантата встрани, се изправих пред спортиста, който вече бе навил ръкавите на ризата си. Той бе с две глави по-висок от мен и много по-силен. Не знам защо свих в лакътя дясната си ръка и я вдигнах, както бях виждал да правят спортистите – джудисти или от други бойни изкуства. Изтеглих другата ръка зад нея и заех съответната стойка с крака. Никога досега не бях правил подобна стойка, но изглежда се получи убедително. Осмокласникът застина и очите му се разшириха от учудване. За да бъда по-убедителен, наддадох тих вик и се озъбих. И представете си, това голямо и силно момче, което можеше с един удар да ме запрати на земята, само разпери ръце и каза на останалите:
- О, не! С джудисти не се бия! В събота имам състезание и не искам да го пропусна! Знаете ли, на какво е способен този дребният? Може да ми счупи ръка или крак ей тъй, само докато мигнете! Който иска, да се бие с него! Аз се отказвам!
Край нас имаше поне два класа ученици, които гледаха и не можеха да проумеят случващото се. Те глухо зашумяха, когато осмокласникът си спусна ръкавите на ризата, взе си чантата от едно друго момче и си тръгна. Постепенно си заминаха и останалите. Тогава забелязах, че от един прозорец на първият етаж ме наблюдаваше г-н Петров. Той бе видял всичко и не се бе намесил, за да предотврати боя. Сконфузен, си грабнах чантата и тръгнах към къщи, когато чух гласа на учителя зад себе си. Спрях, а той приближи и сложи ръка на рамото ми:
- Кажи, наистина ли го разбираш това бойно изкуство?
Наведох глава, защото ме бе срам да призная, че бях обикновен измамник.
- И го заплаши, без да ти мигне окото? – Петров ме гледаше с такова възхищение, каквото изобщо не очаквах от него.
- Така или иначе щях да изям боя! – признах.
- Знаеш ли, моето момче! – развълнувано заговори той – Ти направи нещо, което много големи хора не могат! Сега не можеш да го разбереш, но те уверявам, че от теб ще стане изключително добър човек! Видях, как на опашката защити пререденото момче и чух, за уговорката ви за боя. Гледах ви през цялото време и щях да се намеся, ако ти така блестящо не бе манипулирал всички! Възхищавам се на смелостта ти! Бъди винаги такъв и ще успееш в живота! Вярвай ми, убеден съм в това, което казвам!
Повярвах му, но съжаление г-н Петров не позна. В живота успях, колкото него. Станах обикновен учител и нищо повече. Само, още една случка ме свързваше с него, доста години по-късно.
Вече бях женен и имах деца, когато издадох първата си книга. Това бе обикновен сборник с разкази, които се продадоха доста бързо, впрочем. Направих премиера на книгата и в залата на читалището присъстваха доста хора. Всъщност, залата бе пълна. Премиерата мина прилично и аз бях много доволен. Два дни след това, като се прибирах от работа, пред блока в който живеех срещнах старият си учител г-н Петров. Той държеше книгата ми в ръка и я подаде с молба за автограф:
- Моля те прости ми, че не дойдох на премиерата! Разбрах за нея на следващия ден! Напиши ми нещо, за да имам за спомен от теб!
Трогнат от голямото внимание, му надписах книгата. Поканих го у дома, но той отказа. Тогава бившият ми учител ми подаде един компас с думите:
- Благодаря ти, че не ме разочарова! Аз отстрани винаги съм следил, какво става с теб! Вземи този компас, като скромен подарък от мен! Той ще ти показва винаги север, но ти се води само по компаса вътре в себе си! Слушай винаги душата си и няма да сгрешиш нито посоката, нито решенията, които вземаш! Благодаря, че беше мой ученик!
Г-н Петров си тръгна, а аз останах на тротоара доста учуден. Имаше много други хора, които издаваха книги, вероятно по-хубави от моята. Имаше стотици и хиляди други, които заемаха високи постове, бяха по-уважавани, по-богати и несъмнено по-известни. Защо моят бивш учител по музика изпитваше толкова топли чувства към скромната ми особа? Беше ми драго естествено, но не го разбирах. Този човек се отнасяше към успехите ми много по-добре, отколкото собственият ми баща. Прибрах се и сложих компаса в куфарчето. Години по-късно куфарчето се озова в мазето на бащината ми къща, а сега гледах компаса със смесени чувства. Определено чувствах вина, може би защото вътре в себе си разбирах, че не съм оправдал съвсем очакванията на учителя си. Покрай успехите в живота си бях претърпял и загуби, като всеки човек, разбира се. Във всички случаи не смятах, че заслужавам уважението и обичта на г-н Петров, чак в такава голяма степен. Имах достатъчно много слабости и недостатъци, за да бъда толкова важен, за човек като г-н Петров.
Стоях и се чудех, не е ли възможно да съм се заблуждавал спрямо моят бивш учител, както и той към мен? Кой знае? Макар да са минали много години, все още си спомням топлият му глас, честният поглед и държанието му, което бих сравнил с това на истински джентълмен. Не, че съм срещал джентълмен и не че съм съвсем наясно с всичките изисквания, за да си такъв. От всичко, което съм чел и чувал за джентълмените не само в Англия, съм склонен да призная за такъв г-н Петров и още един мой учител, по-късно в гимназията. Срещал съм много почтени, достойни за уважение хора, но джентълмени по природа повече не съм срещал. Възможно е в определени моменти да съм опитвал да им подражавам, но знам, че определено не съм успял. На мен ми стига онзи, другият компас, дето е в мен, да ми сочи вярната посока! Дори да съм стъпил понякога крачка встрани знам, че той ще ми помогне да взема правилното решение. Всичко останало са илюзиите, с които повече или по-малко запълваме краткият си живот

Красимир Бачков




Гласувай:
4
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 544603
Постинги: 506
Коментари: 457
Гласове: 1129
Архив
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930