КАК ?

         Не бях съгласен и не можех да си обясня, как бях навършил шестдесет години, без да разбера! Та, нали уж времето беше пред мен и можех да избирам, къде да насоча усилията си? Какво се получи накрая? Разпилян живот, разпилени надежди, мечти и постижения! Разпилени разочарования, най-вече от самият мен! Не се ли  прецаках сам, Боже? И ако не бях живял толкова безразсъдно, гаранция ли бе, че щях да съм доволен от себе си? Та аз и сега не съм много повече от онова притеснено и уплашено хлапе, което гледаше с широко отворени очи, преди много години на света. С годините бях натрупал рутина, най-вече от грешките си. Сега можех да не се издавам, когато съм несигурен или уплашен, но какво от това? Аз също като тригодишен хлапак и сега съм уплашен, Господи! Излъган съм, без да съм го разбрал дори! Що за илюзия е този живот?

         Стоя на брега на морето, тая извечна вода и се опитвам да се помиря със себе си. Уж съм възрастен, а не съм. Уж разбирам всичко, а с толкова много неща съм се разминал. Къде е тая проклета уловка на уж дългите дни и  на безумно кратките години? И защо тялото ни не е адекватно на душата ни? Вътре в себе си съм все още юноша….! И ми се иска още да мечтая, да постигам мечтите си и да тържествувам като дете! Как да стане това?

         Питам, а малкия ми син ме дърпа за ръкава:

-         Тате, зъб ли те боли?

Галя го по главата и кимам, без да отговоря. За зъб лечение има, но за преминал живот не………….! И в един миг разбирам, че все пак, по някакъв начин и аз съм взел точка от живота! Това всъщност, е синът ми!

Въздъхвам облекчено и се усмихвам. Не всичко е загубено, нали…?

                                                                          Красимир  Бачков