ОТКРОВЕНО

/ на В. /

Той беше типичен самотник! Имаше няколко деца от няколко жени, но това бяха плодовете на любовта му и нищо повече. През повечето време прекарваше сам в малката си стая, пишеше много и добре, защото се бе убедил, че това е най – доброто, което можеше да даде на хората. Имаше нужда от любов, от някой до себе си, но самотата при създаването на нов текст бе толкова силна, че не му оставаше избор. Той се примиряваше с нея и стигна до там, че тя започна да му харесва.
Не желаех да ходя на гости при него с жена си и малкият си син, защото след като си тръгнехме, той щеше да се чувства още по-самотен и тъжен. От една страна го съжалявах, а от друга го разбирах и оправдавах. Самият аз не бях толкова силен, за да се уединя и да задраскам околния свят, в името на нещо измислено. Той пишеше и пишеше и пишеше ….! Беше абсолютен господар на словото и не допускаше компромиси с написаното от него. Отдавна бе разбрал, че живота е илюзорно кратък и недостатъчен, за да налюби и обича достатъчно много жени…! Просто се бе оставил на вятъра или течението, а къде щеше да стигне не го интересуваше. Радвах се, че още е жив и успява да запази крехкият си словесен рай, но се притеснявах за бъдещето. Ако дори обикновен грип го събореше, никой нямаше да разбере за това, а с едно – две усложнения, като нищо можеше да напусне този условен свят. Не му досаждах и рядко го посещавах. Но, винаги бе близо до мен. Защото бяхме братя по слово и безнадеждна обич…!
Той започна бавно, но сигурно да се пропива и да деградира, с всеки изминал ден. Не знаех как да го спра и да му помогна. Той нищо не търсеше и не искаше от другите, включително и от мен. Просто бавно се убиваше, сам, без чужда помощ и това по някакъв перверзен начин му харесваше. Беше някакво спасение и го удовлетворяваше, макар и за кратко. Така нещата продължаваха, също като денят, който сутринта изглежда дълъг, а вечерта всички се чудим, как тъй бързо е отминал. Знаех, че не бива да му се меся в лудостта. Знаех, че съм нещо като вятъра, слънцето или студа за него.Ще се съобразява с тях, но само докато го дразнят и провокират. След това пак ще е себе си…! Така станах почти ням свидетел на издигането му в скучното ни битие. Моят приятел сам си бе издигнал „паметник неръкотворен“ и на мен, както и на всички останали, не ни оставаше нищо друго, освен да положим няколко стръка цветя в преклонение пред таланта му.

Красимир Бачков

Знам за кого е написано. И съм сигурен, че може да стане великолепен разказ за съдбата на писателя.
Благодаря, Краси.
ЧНГ!
Чу