Преди доста години се случи, да пътувам с влак от София до Варна, в едно купе с охраняван затворник. Главният от охраната ми бе познат и макар да не е разрешено със затворника да пътуват други хора, за мен направиха изключение. Влакът бе претъпкан, в коридорите имаше доста правостоящи, а аз слушах тъжната изповед на затворника. За разлика от истинските престъпници, които по правило не влизат в затвора, този човек бе осъден на почти година затвор, заради грабеж на аптека. Историята му бе тъжна и той всичко си признаваше. За четвърти път разбивал аптека, когато го хванали, да краде лекарства за болната си дъщеричка. Бил безработен, затънал в заеми - обикновен неудачник в съвременна България. Беше ужасен не от това, че за пръв път влиза в затвора, а от това, че жена му и дъщеричката му остават без неговата подкрепа. Сподели, че му иде да се хвърли под влака и когато се прибрах у дома, нямаше как да не напиша това стихотворение:

СЪДБАТА НА ЗАТВОРНИКА

Трополят колелата на влака,
през прозореца – дъжд и тъга.
Там, където отивам ме чака
изкупление за вина.

Трополят колелата на влака,
и припомнят две мили очи.
На перона ти кротко заплака
и дори не ме укори.

Трополят колелата на влака,
ако мога, ще скоча под тях.
За да стигна по-бързо до мрака,
за да сторя последния грях.

Трополят, трополят, не разбират,
че допускал съм моите грешки,
от безпомощна мъжка сила
и поне ти да живееш човешки!

Красимир Бачков