ДВЕТЕ   НАДЕЖДИ

         Людмила Василиевна, майката на първокласничката Надежда връзваше косите на детето си на плитки, които така опъваше, че и без друго чипото и носле съвсем се вирваше, очите и ставаха японски, а лицето като на извънземно. Обличаше я като ученичка от Русия – в черна, семпла рокля и бяла престилка върху нея. И за разлика от всички момичета в училище, на върха на главата на момиченцето се поклащаше огромна, бяла панделка. Така издокарана, в началото на учебната година, малката Надежда бе постоянен обект на присмех от страна на съучениците си. В това обикновено българско училище децата бяха облечени практично – полу-спортно или в „стрийт“ стил, а Надя се открояваше сред тях, досущ като гардже сред други птици. Всеки ден бялата пандела бе оцветявана с флумастери и химикал, дърпана, развързвана и дори късана. Надя се бореше с насилниците дръзко, мълчаливо и никога не плачеше, а майка и подменяше панделката с нова, още на другия ден. И точно като в поговорката, че всяко чудо е за три дни, в края на септември вече никой не закачаше детето, нито му се присмиваше. Дори върху косите на няколко други момиченца запърхаха панделки – сини, розови и бели, но определено по-малки от тази на Надя. Съучениците и свикнаха с руската униформа и вече я приемаха като нещо нормално. А за разлика от майка си, която след единадесет години пребиваване в България говореше полу-български, полу-руски, Надя произнасяше перфектно българските думи, без следа от акцент или някакъв диалект. Учеше се отлично и за разлика от повечето българчета, и няколкото циганчета в класа, пишеше прилежно всичките си домашни. Класната и не спираше да я хвали в училище, и извън него. Това продължи почти до Коледа.

         Ден преди светлия празник, на излизане от училище малката първокласничка бе блъсната от кола, точно на пешеходната пътека пред входа. Шофьорът на колата изобщо не спря, силно натисна газта, но бе засечен от друга кола, която в момента тръгваше. Чу се силен трясък, разлетяха се парчета пластмаса и стъкло, а от колата се измъкна въздебела циганка. Тя извика нещо неразбрано  и хукна да бяга, но шофьора на ударената кола я настигна и хвана. Циганката се разкрещя с пълен глас, започна да кълне, обижда и псува, но наблизо не се виждаха други цигани, за да я подкрепят, както бе свикнала в нейната махала.

         Почти по едн и също време пристигнаха линейката и патрулката на КАТ. За да усмирят подивялата циганка, се наложи полицаите да и сложат белезници. Тя веднага „припадна“, като се свлече на земята. Единият от полицаите я подритна отзад:

-         Хайде, ставай Надя! Тук номерата ти не минават! Или искаш електрошокова палка?

Тя неохотно се надигна. Встрани от тях положиха прекършеното телце на малката Надежда върху носилка и след малко линейката потегли рязко с включена сирена. Полицаят се обърна към циганката:

-         Като гледам, пак си пияна?

-         Ши пия, пък! Мойту тигло, никъде няма!

-         И какво ти е теглото?

-         От единайсе диса, шес са в затвора! Туй държава ли е?

-         Сега и ти ще отидеш при тях!

-         Ха-а-а-а! Ше ми ядеш …..! – плесна се отзад тя.

 Наоколо се бе събрала гъста тълпа от ученици, родители и минувачи. Сред тях разговаряха две ученички от втори клас. Едната питаше другата:

-         Ама, наистина ли и двете се казват Надежда?! И русначето, и тази циганка?

-         Да, бе! Не чу ли, как я нарече полицая?

-         Не може да бъде! Все едно бялото и черното да се казват с едно име!

-         Може, може! – тъжно се усмихна другото момиченце. – Тате казва, че в нашата държава всичко може да се случи и пак да е нормално!

                                                                            Красимир  Бачков