СТРИГАНЕ ДО КРЪВ

Росен Белоземски бе изключително добър писател, но доста скромен и непрактичен. Във всички писателски съюзи, където реши да влезе, го приеха без проблем, защото бе много талантлив. Природната му скромност го остави в периферията на деня, защото той не бе партиец, нямаше пари за реклама и не влизаше в жълтите хроники на жълтите издания. Изобщо, той бе един обикновен, читав човек и живееше толкова скромно, както повечето български пенсионери. Разлика естествено имаше, защото Росен все още работеше, при това за мизерна заплата. И като се има предвид, че писателите в България са повече от читателите, никой не се учудваше, че талантът на Роско се пилееше на вятъра, а него го знаеха само тесен кръг от читатели.
Един ден Росен реши да заведе семейството си в станцията на писателите в Созопол за една седмица. Той имаше шест годишен син и жена, които искаше да накара да почувстват удоволствието от лятото, морето и всички възможни курортни съблазни. За целта той ангажира една седмица в станцията и в края на юли пристигнаха на почивка. Стаята бе прилична, но нямаше климатик, за разлика от останалите стаи в базата. През нощта трябваше да спят на отворен прозорец, което си бе живо изтезание, защото дискотеките на двадесет метра от тях работеха с пълна сила до пет часа сутринта. Цените на всичко в курорта варираха от 500 до 1000% повече, в сравнение с града, където Роско живееше. Всъщност и двата града бяха на морето, но нали трябваше да се почувства някаква смяна на мястото.
Първият ден отидоха на посещение при пясъчните фигури в Бургас. Наскоро бе валял дъжд и макар да им взеха солидна сума за вход, пред фигурите имаше огромни локви. За да се снимат пред фигурите, Роско, жена му и сина му трябваше да подскачат, заобикалят и вършат различни фокуси, за да не се намокрят.
На вторият ден решиха да идат до остров „Св. Анастасия“ с корабче. Оказа се, че времето е неподходящо и макар да се разходиха до Бургас, трябваше да отложат посещението за другия ден.
На следващият ден се качиха на катамарана и без проблеми пристигнаха на острова. Там по евро-проекти бяха построени музей, лекарна и кръчма. Естествено цените в кръчмата бяха далеч над възможностите на Роско, затова те посетиха Лекарната, където за два чая и малко курабии похарчиха пари, колкото им трябваха за половин месец в обикновени условия.
На четвъртият ден отидоха в Замъка в Равадиново, където входа на възрастен бе 20 лева, а на дете 10 лева. Роско си плати като поп 50 лева и влязоха в една измислена рицарска, кичовска и мутринска действителност. Наблизо до входа се строяха двуетажни къщи за бъдещи хотели, което трябваше да обезщети собственика на тая измишльотина с много, много пари. В бъдеще тук трябваше да се снимат филми и всичко, около прибирането на едни големи пари трябваше да бъде готово. В самият Замък естествено не можеше да се влезе, но край него имаше винарна, няколко кафета и ретро-фотографи, които искаха толкова пари, колкото за цял месец нормален живот, през което и да било друго време. Росен извади всички пари, с които разполагаше и жертвено ги даде за общото благо. В замъка имаше кладенец, където срещу пари можеше да си пожелаеш желания, гадател, където срещу пари щяха да ти предскажат бъдещето и езерце, където трябваше да хвърлиш пари, за да се сбъднат всичките ти желания. В доста примитивен зоопарк бяха затворени лама, гълъби, кози, папагал и няколко пуснати да се разхождат свободно пауна. Изобщо това чудо на архитектурата, фауната и флората можеше успешно да измести българския монетен двор, където сечаха пари. Замъкът спокойно можеше да бъде наречен „Замъкът на грабежа“, при условие, че никой не бе длъжен да плаща за измислените екстри там.
След като се върнаха в станцията, Роско разбра, че до края на почивката им разполагат само с две франзели хляб и малко сирене. Удоволствието от екстрите за посещение на забележителностите в района им бе струвало всички възможни средства, с които разполагаха. Сега спокойно можеха да се отдадат на естествен начин за отслабване, без дори да си плащат за това. Търговците в района ги бяха остригали до кръв и бяха развалили почивката им до положение, в което както винаги се налагаше да оцеляват. Това не бе нещо ново или непознато за Росен и семейството му. Те живееха в България, където за трети пореден мандат „управляваше“ партия ГЕРБ, с премиер Бойко Борисов. По телевизията и в останалите медии не минаваше ден с информация, без няколко катастрофи със загинали, убийства и грабежи, без наказания за престъпниците. Мутринската действителност бе толкова пошла, гротекстна и истинска, че Оруел би се почувствал като пеленаче, в сравнение с реалността в съвременна европейска България……!
Красимир Бачков