Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02 16:13 - СТАРЕЦЪТ СЪС ЗНАМЕТО
Автор: jitanosten Категория: Политика   
Прочетен: 57 Коментари: 1 Гласове:
2




СТАРЕЦЪТ   СЪС   ЗНАМЕТО

 

         Велико се пенсионира като учител по история и география. Дори не разбра, как мина животът му, край  децата в училище. Бе отдаден на професията си, за сметка на семейството и собствените си деца, затова накрая  остана сам. С жена си се разделиха на стари години и след като напусна семейното жилище в града, той се установи в старата бащина къща, в едно близко село. Дъщеря му отдавана напусна държавата, защото бе намерила признание, добри пари и много по-спокоен живот в щатите. Синът му живееше в столицата и от време на време се чуваха по телефона. Останал веднъж сам, Велико гледаше всичко с празни очи и си задаваше въпроси. Понякога въпросите бяха толкова много и така боляха, че не заспиваше по цяла нощ. Той не искаше и не можеше да се примири, че калпазани и отрепки, като двама от бившите му ученици, можеха да станат толкова богати и известни, че да раздават акъл по интервютата в телевизията. С всяка тяхна изява, все едно му зашлевяваха по някой шамар през лицето. Навремето той им бе писал благосклонно тройки, заради намесата на директора на училището. С нагла бруталност, те бяха крали, мамили обществото и държавата, и се бяха издигнали високо в политиката. Както казваха хората, те вече нямаха стигане. Това обаче тежеше на Велико, защото объркваше и рушеше всичко, заради което бе станал учител и се бе опитвал да възпитава у учениците си. Идеалист и за своето, а още повече за сегашното крайно потребителско време, той не се чувстваше сигурен в нищо. Така минаваха дните му, а той вегетираше, защото не приемаше това за нормален начин на живот и се чудеше, как да излезе от капана, който обществото, и сегашните крадливи управници му бяха поставили. Макар и кротък, Велико бе истински мъж. Първосигнално се противопоставяше на всички неправди, защото иначе животът му би загубил всякакъв смисъл.

         Тази сутрин, след като си купи хляб от магазина, той се спря при съседа си Манчо. Той се мотаеше из двора, край единствения си пчелен кошер.

-         Манчо! Какво обикаляш пчелите? Живи ли са в тоя студ?

Съседът му се обърна, позна го и махна с ръка, да приближи:

-         Вельо, ела да пием по една греяна, бе!

-         Не е ли още рано?

-         За ракийка никога не е рано! Още от дядо си знам, че не глътнеш ли за закуска петдесет грама, няма да ти спори работата през деня!

-         То пък за нас една работа !

Велико отвори дворната порта и влезе. Съседът му го покани в гаража, където отдавна вече нямаше кола. На нейно място бе поставена универсална машина за рязане и обработване на дървесина. Край едната стена бе закрепена дълга пейка, а пред нея, по цялата дължина на гаража, се простираше  здрава маса от масивна дървесина. В ъгъла се бе зачервила от горещина, саморъчно направена печка от газова бутилка.

-         Седни, а аз ей сегичка ще напълня джезвето! – покани го Манчо.

Велико се отпусна на пейката и свали шубата си. В собствения си дом той никога не правеше толкова топло. След малко Манчо донесе саморъчно направена туршия от карфиол, зелени домати и моркови. Заля я с малко зехтин и свали чайника с ракията от печката. Ароматната пара на домашната ракия изпълни гаража. След като напълни старите, останали още от родителите му порцеланови чашки с ракия, Манчо вдигна своята:

-         Наздраве, наборе!

-         Наздраве! – отпи Велико и се учуди, колко вкусна му се видя ракията. Схруска парченце карфиол и чистосърдечно похвали домакина:

-         Браво! Аз не мога да си докарам туршията тъй добра! Майстор си!

-         Каква файда, като и аз, и ти дивеем сами? – отвърна Манчо и двамата млъкнаха, изведнъж потънали в общата им болка. Предната година бе починала жената на Манчо и той още не можеше да я прежали.

Като изпиха ракията и още два пъти Манчо пълни чашките наново, той склони глава и запита:

-         Ти си даскал, демек учен човек! Ха, кажи сега, какво да правя, че да не се чувствам ненужен? По цял ден майсторя разни неща от дърво, но нали си нямам деца, няма на кого да ги оставя, нито за кого да ги правя изобщо. Занимавам се, ей – тъй, да минава времето!

Велико пое дълбоко въздух и после бавно го изпусна. Изтри потта от оредялата си вече коса, защото се бе загрял от изпитата ракия и отвърна:

-         Ако бях наистина учен, нямаше нито да стоя в това село, нито да си приказвам сега с тебе! Най-обикновен прост даскал бях и не зная, да се гордея ли сега с това или да се срамувам!

-         Че какво да кажа аз, като цял живот бях водопроводчик?

-         Не знам, друже! Някак излъган се чувствам, но не мога да разбера защо!

-         Аз също! Обаче, дай акъл, какво да сторим, че да покажем на другите и себе си, че все още ни има!

Велико прехапа устните си и помоли:

-         Я, налей по още една чашка!

Манчо веднага изпълни желанието му и след като двамата отпиха, бившият даскал се изправи и запита:

-         Днес двадесет и осми февруари  ли е?

-         Да!

-         На трети март ние освободихме ли се от турско робство?

-         Освободихме се!

-         А какво правим ние с тебе все още тук, Манчо?

-         Ами …..! Пием си ракийката, какво да правим!

-         Но, не бива! Трябва да я пием на Шипка, друже! Навръх трети март, трябва да сме там!

-         Е, как да стане това? Да идем до там ли?

-         Да идем, при това пеша! Кажи, кой в селото има забучено знаме, на покрива на къщата си!

-         Освен теб, друг не зная да има!

-         Те, това е! Свалям байрака и тръгваме! До трети март все ще стигнем до Шипка!

-         Чакай, Велико! Теб май те хвана ракията! Как така тръгваме? С влака или автобуса? Пеша не може! Виж, какъв студ е навън! Ще замръзнем по пътя! А къде ще нощуваме? Какво ще ядем?

-         Ти питал ли си се, как са вървели опълченците, дето са дали живота си за освобождението ни? Те какво са яли, топло ли им е било или студено? Защо са дали най-ценното, което човек има – живота си? За такива мърльовци, като нас ли? Ей, човече! Ако не сториш нещо, заради което сам да се уважаваш, никой наоколо няма да те бръсне за слива, разбираш ли!

Манчо закрачи напред – назад в гаража, като гледаше несигурно към приятеля си. По едно време спря и запита:

-         Ама, ти сериозно ли?

-         Абсолютно! Това е най-малкото, което можем да направим, в памет на загиналите за свободата, която ние сега не ценим и не знаем, какво да правим, приятелю!

След час двамата поеха пешком по стария път към Шумен. Всеки носеше раница на гърба си, в която имаше ракийка, нещо за мезе и топла дреха. Някаква странна възбуда бе изпълнила сърцата им. Те крачеха съвсем не по старчески и зачервените им лица излъчваха доволство.

         Брадясали, с блестящи от студ и недоспиване очи, двамата изкачваха стъпалата към паметника на връх Шипка, преди обяд на трети март. Бяха успели да стигнат до тук, благодарение на упоритостта и волята, да докажат най-вече на себе си, че не живеят напразно. Край тях крачеха още стотици българи, но повечето бяха по-млади от тях. Когато стигнаха до върха, едно момче се обърна към Велико:

-         Старец, подай знамето, да го целуна, ако обичаш!

С неприкрита гордост, Велико поднесе трибагреника към младежа, който коленичи и го целуна. След него, всички наоколо се изредиха, да почетат националния флаг. После започнаха да си правят снимки и да оглеждат околността. Едно девойче отвори голям термос и наля чай в капачката. Поднесе го първо на Велико и той отпи с благодарност. После си пийна и Манчо, който отбеляза:

-         Вижте, долу спряха няколко правителствени коли! Има и телевизия край тях.

Велико си сложи ръкавиците, намести раницата на гърба си и като хвана знамето по-здраво, предложи:

-         Да тръгваме, друже! Ние нямаме работа там, където националните предатели си правят реклама!

Младежите край тях се засмяха и ги последваха. Така на обяд, когато официално облечените политици изкачаха десетките стъпала на връх Шипка, а телевизионните репортери ги следваха, се разминаха с голяма група обикновени българи, спускащи се надолу. Вече на пътя, един от младежите запита:

-         Накъде сте, старец? Да ви откараме до някъде? Ние сме с коли.

-         Пътят ни е към Варна! – отвърна Велико.

-         Ние сме до Нови Пазар! Вземаме ви, обаче ще вържем знамето на бронята на колата! Става ли?

-         Става, как да не става! – грейна от радост Велико.

Вече в колата, по обратния път, той смушка с лакът приятеля си:

-         Ей, друже! Не съм си губил времето цял живот, щом все още има момчета като тия! Струват си всичките прахосани нерви и всеки изминал ден, а! Какво ще кажеш?

Манчо го изгледа с лека усмивка и се съгласи:

-         Струват си, стига да не ме караш да вървим пак, от Нови пазар до село! Краката ми се подбиха ужасно!

-         Няма, успокой се! Толкова съм доволен сега, че имам усещането, все едно хвърчим! И виж само, знамето как пляска от вятъра!

Един овехтял „Опел“ се носеше бавно по заскрежения път, към домовете на двама стари и двама млади българи. Отпред, привързано към бронята му се вееше българското знаме и събираше учудените погледи на случайно срещнатите хора. В едно село, друг възрастен мъж ги гледа, докато се изгубят от очите му и въздъхна:

-         За какво са го вързали тоя байрак? Трябва или да са пияни, или да са луди! На този ден трябва всички да се срамуваме, че сме българи и, че сме свободни!

        Всъщност, времето щеше да покаже, кой е прав …..!

 

 

                                                                             Красимир  Бачков

        




Гласувай:
2
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. born - Съжалявам, че е възможно да се гласува само с по един глас !
05.03 13:56
За този разказ са малко и десет !!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 536661
Постинги: 498
Коментари: 456
Гласове: 1126
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031