КАК СЕ УЧИХМЕ НА ТРУД ЕДНО ВРЕМЕ, КАК Я КАРАМЕ СЕГА
Първата ми буквална среща с труда стана, когато бях в десети клас. Тогава живеехме в социализма и основния съвет на родителите ни бе, да учим, за да не работим. Бях на лятна бригада в Шабла, беряхме домати, заедно с французи и немци на нашата възраст. Изработвахме си нормите до обяд, а после ходехме на море и се забавлявахме, както намерим за добре. Харесваше ми. Един от отрядните ни ръководители бе накиснат в нещо нагласено и тогавашното ръководство реши да го изгони от бригадата. Той бе студент, само няколко години по-голям от нас и много свястно момче. Разбирайки манипулацията, аз и още няколко бригадири решихме да не допуснем тази явна несправедливост. Бяхме млади, луди глави и смятахме, че трябва да защитаваме и се борим за истината. Когато студентът тръгна към голямата порта на бригадирския лагер, аз му взех една от чантите, останалите смигнаха на французите и немците, и заедно тръгнахме да го изпровождаме. По онова време това бе равносилно на бунт. Бригадното ръководство се видя в чудо. За да не допуснат по-голям, при това международен скандал, пратиха друг отряден ръководител, да ни стигне с едно „Балканче”. Той избръмча пред нас, застана с мотора напреки на пътя и каза, че наказанието се отменяло. Върнахме се, но още същата вечер пред строя ние бяхме наказани, да работим от другия ден на бальорките. Това бяха сламопреси, закачени зад трактора, които правеха сеното на големи бали. Нашата работа бе да вдигаме тези бали и да ги нареждаме в ремаркето. Ставахме рано сутрин, работехме здраво и доста се изморявахме. На обяд идваше една „Уаз” – ка, натоварена с големи алуминиеви бидони, в които се съхраняваше обяда. Никога преди това не ми се бе услаждала толкова супата и останалата храна. След работа се къпехме със студена вода и макар да нямахме време за море, бяхме приемани от останалите бригадири почти като герои. Българските, а и чуждите момичета също не останаха безразлични към нас. Работихме около три седмици тежкия физически труд и в края на бригадата вече можех да правя по сто лицеви опори, без да спирам. Чувствах се здрав и толкова силен, както никога до тогава. С гордост занесох припечеленото на мама, а парите за онова време бяха повече, от нейната заплата за цял месец. Така бе някога.
Преди няколко години бях принуден да отида за няколко месеца в САЩ, за да спечеля пари за жизненоважни неща. Заплатата ми на учител бе унизително малка, а друг начин да реша финансовите си проблеми в родината нямаше. При хилядите безработни наоколо, шансът да изкарам някой лев, бе единствено в чужбина. В щатите стагнацията бе хванала за гушите самите американци, но черна, нископлатена работа все още се намираше. Изкарах известно време, а после се върнах. В България все така имаше достатъчно възможности да се трудиш почти без пари. Пак, че не ни караха да си плащаме, за да се трудим! Политиците и банкерите бяха създали такъв порочен кръг, от който излизане поне до днес май нямаше.
За утре дори не ми се мисли! Останалите европейци ни изкарват черногледи, но аз предлагам само за месец да дойдат в България, да работят за двеста и петдесет евро, при двойно по-големи разходи и да чуем, каква песен ще запеят после! Смятам, че при сегашното развитие на нещата, Евросъюза ще се разпадне. Безумната политика на Меркел за издържане на стотици хиляди паразитиращи в Европа араби и чернокожи, само ще ускори краят му. Винаги съм бил максимално честен със себе си и останалите, затова съм си навличал преди всичко неприятности. Вече и децата разбраха, че при правителства от посткомунистически вид, каквито ни „управляват” последния четвърт век, бъдеще на труда и на държавата няма! Такова чудо като комунистически капитализъм е обречено само и единствено на провал! Докато у нас реална демокрация и лоялна конкуренция не заменят установените като статукво анархия, корупция и беззаконие, ние българите не бива да се смятаме нито за граждани на България, нито за европейци!
Красимир Бачков
