Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.07 15:10 - СЪВПАДЕНИЕТО
Автор: jitanosten Категория: Политика   
Прочетен: 186 Коментари: 0 Гласове:
2




СЪВПАДЕНИЕТО

Животът не бе особено щедър към д-р Лена Каменова. Бе дете, когато загуби баща си и болестта му я провокира да завърши медицина. Възпитавана от майка си, тя израсна като изключително честен и скромен човек. С много лишения и труд специализира ортопедия, общо взето една мъжка специалност в медицината. Отдавайки всичко от себе си на учението, тя неусетно стана на тридесет години, без да изпита тръпката на любовта. Няколко пъти имаше възможност да започне връзка с момче, но все и се струваха неподходящи кандидатите. Бе втора година студентка, когато след един купон загуби девствеността си, без никой да разбере за това. След това още няколко пъти преспа с колеги, без да се обвързва сериозно с някого. Единственият мъж, към когото бе изпитвала платоническа любов, бе един възрастен учител по музика. Докато бе на квартира като студентка, точно срещу нейния прозорец се случи жилището на въпросния учител. Той често свиреше на пианото, сложено до прозореца и така тя имаше възможност да му се любува. Човекът бе доста особен. Живееше сам, обичаше внимателно и продължително да разчесва дългата си коса, която после връзваше на опашка и винаги в събота, и неделя вечерта изпиваше бутилка вино. Поставяше бутилката на пианото, наливаше си чаша и ритуално я изпиваше. После импровизираше на пианото и понякога се получаваха прекрасни мелодии. След това Лена се премести в студентското общежитие и загуби обекта на любовта си.
През всичките години на усилено учене тя си създаде само едно приятелство. Това бе съученичката и Мария, която бе доста пълна още от дете и поради това повече от съучениците им я избягваха. Присмиваха и се, наричаха я слон, и макар Мария да бе чувствителна и добра, само Лена успя да се сближи с нея. Когато кандидатстваха в университет след завършване на гимназия, Мария бе с Лена заедно на изпитите. За съжаление нея я скъсаха, докато Лена се класира в първата десятка. Успоредно с медицината, Мария кандидатства и история, където я приеха. Така двете се разделиха, защото Лена отиде в столицата, а Мария във Велико Търново. През следването а и след това двете поддържаха връзка и през няколко месеца се виждаха. Когато обаче Мария се омъжи и роди първото си дете, срещите им намаляха. След като се дипломира, Мария се хвана на работа в един музей, после в етнографска къща и накрая стана учителка по история. Годините неусетно минаваха, Лена вече бе утвърден ортопед, когато пътищата им се пресякоха отново. Този път неволята доведе Мария при старата и приятелка. Тя бе родила второто си дете с вродена деформация на стъпалата и търсеше възможно най-доброто лечение за детето си. Когато за пръв път видя малката Ади, нещо трепна в сърцето на Лена. Мария бе руса, но дъщеря и бе като ангелче. Русата и къдрава косичка обграждаше главата като ореол и заедно със сините очи, тя бе като дете – мечта за всяка жена, ако не бе вроденият и дефект. При изследването Лена се опита по всевъзможен начин да помогне на детето, респективно на приятелката си и използва връзки и познати, за да ги прати на лечение в Германия. Те ходиха и след няколко операции детето проходи. Всичко се нареждаше от хубаво по-хубаво, когато преди година, на почивка в Гърция те изгубиха дъщеря си. Връщали се от почивка на някакъв остров, спрели в Атина да купят нещо и макар колата да била отворена и до тях, детето изчезнало. Нито полицията, нито обикалянето по гръцките институции помогнали. Някой просто откраднал дъщеря им и нищо повече не могли да направят. В България Мария се върна съсипана и се наложи Лена да си вземе седмица отпуск, за да и помогне, да дойде на себе си. По него време Ади бе на две и половина години. Двете посетиха няколко манастира, палиха свещи и се молиха детето да е живо, и накрая се прибраха с неугаснала от загубата болка.
От няколко месеца един пенсиониран полицай досаждаше на Лена. Той дойде при нея като пациент, претърпял катастрофа, но започна да я заглежда, да подхвърля разни въпроси, да прави намеци и накрая и предложи среща. Тя прие и пред чаша кафе полицаят призна, че е разведен и адски самотен. Бе един от малкото почтени служители на реда, принуден да се пенсионира, поради несъгласие с преките си началници. Корупцията в управлението където работел станала нетърпима и когато се наложило да избира между работата си и пенсионирането, избрал второто. Работил двадесет години почтено, не желаел накрая да плюе на биографията си заради пари. Вярно, щял да спечели повече, отколкото през всичките години достоен труд, но не приел. Така случайността срещна двамата идеалисти и макар Лена в началото да се държеше доста студено, постепенно прие Жоро / така се казваше той / за свой приятел. През последните дни той започна да замисля едно общо съжителство, към което Лена нямаше нищо против освен факта, че трябваше да се премести при него. Жоро притежаваше тристаен апартамент, а тя имаше скромна гарсониера. Независимо, че жилището и бе малко, тя го бе оформила по свой вкус и то бе станало част от нея. Иначе двамата имаха прилична работа – той бе станал шеф на малка охранителна фирма, а тя вече бе шеф на ортопедичното отделение, в болницата където работеше. Преди две седмици прие да участва и в комисиите по ТЕЛК, въпреки нежеланието си. Никой от колегите и не искаше да бъде подлаган на натиск от страна на началници и пациенти, за работа която не бе добре заплатена и свързана с постоянен стрес и служебни проверки. След дълги убеждения от страна на шефа на болницата, накрая тя склони.
Тази сутрин докато шофираше малкият си „Нисан“ или „зелената буболечка“, както гальовно си я наричаше, Лена се чудеше дали ще намери място за паркиране, в близост до бараките на ТЕЛК. Обикновено рано сутринта пациентите заемаха парко-местата и трудно можеше да се намери място за паркиране. Извила в задънената уличка, встрани от бараките, тя съзря свободно място. Стигна до него, включи на задна скорост и внимателно подкара назад. И както се движеше бавно и отзад не се виждаха хора, изведнъж се чу детски писък и някой започна да удря по тавана на колата. Тя удари спирачка и за миг се видя обградена от десетина човека. Всички те дойдоха от опашката на пациенти за ТЕЛК. Тя слезе премаляла от колата и видя ужасена едно дете, през крачето на което бе минала, карайки назад. Една млада циганка, която вероятно бе майката на детето я хвана за дрехата и така я дръпна, че и разпра ръкава:
- Къде караш ти ма?! Очи нямаш ли, не виждаш ли дитету?
- Звъни на милицията веднага! – обади се друг циганин.
- Чакайте бе! Това е докторицата от комисията! – обади се възрастен, дебел циганин. – Дайте да видим, как да се разберем! С полиция ще стане много лошу за нея! Нали сме хора, бе! Ши измислим нещу!
Ужасена от случилото се, Лена се наведе, за да издърпа сгазеното дете изпод колата си. То бе момиченце на възраст не повече от три – четири годинки. Когато се обърна с лице към нея, детето плачеше, но прекрасно се виждаха русите коси, обградили личицето му, както и синьото в дъното на сълзите.
- Ади! – едва промълви Лена. Тя седна на близкия бордюр и сложи в скута си пострадалото дете. Разгледа премазаното краче, видя по него и другото краче белезите от по-раншните операции, и с разширени от ужас очи изгледа циганите срещу нея. Те я бяха обградили в малка група, а други няколко цигани пъдеха случайните минувачи далеч от произшествието. Дебелият, стар циганин нещо и говореше, като размахваше ръце пред лицето и. Когато думите му стигнаха до съзнанието и тя чу предложението му:
- Ние ще си малчим и никой нищо няма да научи за инсциндента! Ти помагаш на наште хора за решението на ТЕЛК-а, а ние ши скрием това, дету стана преди малку! Иначе знаеш, че става млогу лошу за тебе! Може до затвор да се стигне!
Лена бавно се изправи, като не изпускаше детето от ръцете си. Тя пресече групата цигани и положи детето на предната седалка на колата си. Взе телефона от чантата си и набра номера на приятеля си:
- Жоро, вземи хора и елате веднага до ТЕЛК! Моля те, тръгвай, важно е!
След това набра номера на Мария. Приятелката и вдигна веднага. Лена си пое въздух и възможно по сдържано и каза:
- Случи се нещо ужасно, Миме! Намери се Ади! Не, не се бъркам! Твоето дете не мога да объркам за нищо на света! Минах с колата през крачето му! Не, живо е, но едни цигани се представят за негови родители! Идвай, колкото можеш по-скоро!
През това време циганите край нея слушаха и се споглеждаха. Дебелия циганин каза нещо на жената, представяща се за майка и тя за втори път бутна грубо Лена:
- Дръпни се, да си зема детето ма!
Лена яростно отблъсна ръцете и. Между паркираните коли изви микробус, превозващ закуски. Тя импулсивно изкрещя за помощ. Шофьорът слезе и се приближи, както и няколко други случайни минувачи. В същият момент групата цигани се пръсна и всички побягнаха между колите по паркинга. Последен зад ъгъла изви възрастния, дебел циганин. Няколко минути след това изсвириха гумите на две охранителни коли, от които скочиха Жоро и колегите му. Лена накратко обясни за произшествието, а охранителите хукнаха след бегълците. Тя помоли Жоро да вземе пострадалото дете, за да го заведат в спешно отделение. Преди да се качи в колата си, до нея с усилие приближи възрастна циганка, с един крак. Тя се облягаше на патерица, а черните и молещи очи се сведоха щом заговори:
- Прощавай майко, не им връзвай кусур! От дявола са подсторени те! Не са всички цигани като тях! Те са грешници и утрепки! И ние ги нямаме за хора! Смили се майчице над детето поне! Нали видя, че го зарязаха и избягаха! Краднато е то, горкото! Прости, майчице!
Лена изтри сълзите от очите си. Понамести скъсания ръкав на роклята си да не виси и въздъхна:
- Не мога! Как да простя такова нещо?! Боже, прости ми, защото за пръв път мразя някого! Вие хора ли сте, бе?
Сакатата циганка сведе глава. Наоколо се бе събрала голяма тълпа хора, които гледаха и обсъждаха случилото се. Една лекарка извика:
- Всички, които са за комисията по ТЕЛК, да идват!
Повечето от хората се втурнаха към входа на бараката, другите бавно тръгнаха нанякъде. Само Жоро стоеше до отворената врата на колата, и се опитваше да успокои прегазеното дете. Лена приближи, усмихна се през сълзи и помоли да тръгват. Докато Жоро шофираше, Лена придържаше внимателно детето, което приплакваше от болка. На един светофар той отбеляза:
- Обаче, какво съвпадение само!
- Нали! – съгласи се Лена – Да се случи точно малката Ади да намерим и то по такъв начин!
- Друго имах предвид! Тази сутрин назначих двама нови охранителя във фирмата. И двамата са роми. Дано излязат свестни момчетата, че както е тръгнало…..!

Красимир Бачков




Гласувай:
2
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 555890
Постинги: 520
Коментари: 461
Гласове: 1139
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930