ЗНАМЕТО
Трети март отдавна бе минал, лятото бе вече започнало, а дъждовете така и не свършваха. България уж не бе в тропиците, но всеки преди обяд слънцето жареше непоносимо, едва се дишаше от задуха, а след обяд се изсипваше продължителен дъжд с гръмотевици и светкавици. На голямото празно място пред блока на Мирослав, превърнато от живущите наоколо в паркинг, хвърляха сянка няколко дървета. Едно от тях бе поразено от гръм и от него остана да стърчи само един гол клон. По-голямата част от короната на дървото се счупи и затисна няколко паркирани под него коли. Най-накрая се случи малкият „Ситроен“ на Мирослав, чието задно стъкло бе цялото напукано от удара на клоните. Естествено, той нямаше пълна застраховка на колата и нямаше кой да му плати за щетата. Псувайки безадресно, той започна да звъни първо в авто-моргите, за да си купи стъкло втора употреба. Моделът на колата бе стар и не си струваше да дава пари за ново стъкло. Оказа се обаче, че стъкла няма и ако случайно намери, цената е почти като за ново стъкло. Тъй като всеки ден ползваше колата за да ходи на работа, Мирослав трябваше да реши проблема със стъклото. Той си взе един ден отпуск и започна да обикаля града, в търсене на стъкло. Накрая, в една търговска верига за авточасти намери едно стъкло, точно за неговият модел „Ситроен“. Магазините от веригата щяха да фалират скоро, затова всичко в тях бе на разпродажба. Макар и не съвсем евтино, Мирослав купи стъклото и заедно с него получи предложение, да играе в томбола с касовата бележка, за награди – автомобилни авто-аксесоари. Сред наградите имаше жълти фарове за мъгла, затъмняващо стъклата фолио, чистачки , ключодържатели и още куп непотребни джунджурии. Той подаде касовата бележка на продавача, той вкара номера и в компютъра, и го поздрави:
- Имате печалба!
- Сериозно? – не можеше да повярва Мирослав. В живота си никога не бе печелил нищо, освен още един билет в лъжливата лотария, с търкане на числа.
- Печалбата ви е знаме! – подаде му малък найлонов плик продавача.
Мирослав видя сгънатият плат на знамето и повдигна рамене:
- И какво да го правя това знаме?
- Ами, закачете си го на балкона или на вилата, ако имате такава!
- Живея в гарсониера и се моля да събера някой лев, за да се махна от България! За какъв чеп ми е това знаме?
- Ваша работа! Като не го искате, го подарете на някого или просто го хвърлете в някой контейнер за смет! То си ви е печалба!
- Да, бе! Голяма печалба, няма що! Все едно на кьорав човек да му се паднат слънчеви очила!
Все пак той взе знамето и заедно с новото стъкло тръгна към колата. Отдалече забеляза, че на мястото на стъклото сега се виждаше голяма дупка. Отключи и видя бутнатото на задната седалка стъкло. Кожената чанта, в която обикновено носеше лап – топа си липсваше. Някой просто бе бутнал стъклото и бе задигнал чантата. Мирослав въздъхна. Поне компютъра не бяха успели да откраднат. Беше го оставил да го преинсталират в една компютърна къща и привечер трябваше да си го вземе. Той внимателно намести новото стъкло на задната седалка, метна знамето до него и подкара към майстор – стъклар. За по малко от час майсторът му сложи новото стъкло и Мирослав си плати за услугата. Подаде пликът със знамето на майстора:
- Спечелих едно знаме, но няма какво да го правя! Може да го закачите до табелата с фирмата си!
- Само то ми липсва! – ухили се майсторът – Едва връзвам двата края тук! Тия двата сервиза надолу – посочи той - са на араби! Фирмите нагоре са на украинец и на турчин, след него! От всички аз съм най-зле! Знамето ще изглежда, все едно съм си набучил на гол тумбак пищови!
Мирослав си прибра знамето, запали колата и потегли към дома си. Паркира на същият паркинг, под същото пречупено вече дърво и се огледа. Видя някакъв мъж да паркира по-надолу и му предложи знамето. Мъжът гнусливо сви устни и отказа подаръка. Мирослав тръгна по тротоара и щом стигна до Мини – маркета под неговия блок реши, че в магазина могат да използват флага. От там също не го пожелаха. Той го предложи още на двама съседи, но никой не прояви интерес към злополучния държавен атрибут. Погледът му се спря на отворените капаци на контейнерите, от другата страна на улицата, но нещо в него не му даде да хвърли знамето. Все пак в казармата той се бе клел в това знаме и макар сега то да олицетворяваше разсипията и анархията на шепа предатели, водещи към гибел това, което все още се наричаше държава, сърце не му даваше да го хвърли в боклука. Край контейнерите се завъртяха две мършави циганчета и започнаха да ровичкат в тях. Бяха мръсни, около петнайсетина годишни клошари, които търсеха сред отпадъците нещо ценно според разбиранията си. На Мирослав му хрумна една идея и той отиде до тях:
- Момчета! Ще ви почерпя по една бира, ако закачите това знаме на едно дърво!
Циганчетата го изгледаха с подозрение, а едното от тях отвърна:
- Аз ща черпя бира, ако ти закачиш знамето на дървото! Дай десет лева и ше го закачим! Това е вашто знаме, не е наше!
- Вие къде сте раждани, бе? – почервеня от яд Мирослав.
- В махалата долу, дету са боклуците!
- Това не е ли в България? Вие като сте цигани, не се ли водите българи?
Двете циганчета завъртяха отрицателно глави. Другото циганче уточни:
- Ние се водим турци, бате! Ше звиняваш, ама ти си българин!
Нещо премрежи погледа на Мирослав. Той пое дълбоко въздух, стисна плика със знамето и бързо закрачи обратно към паркинга. По принцип рядко се ядосваше, но сега кръвта шумеше в ушите му и го караше да стиска зъби до болка. Стигна до дървото, захапа със зъби знамето и се опита да с покатери по стъблото. Оказа се по-трудно, отколкото допускаше. Скочи на земята и се огледа. Паркинга бе пуст, само в единият му край се виждаше шофьора на някакъв микробус, който миеше прозорците му. Мирослав отиде при него и помоли да премести буса под дървото, за да се качи и да върже знамето на голия клон.
- И защо? – изгледа го учудено шофьорът.
- Ей така! Да се вее отгоре! В целият град едно знаме не се вижда, а уж сме българи!
Шофьорът го изгледа тъй, сякаш се съмняваше в здравия му разум, но рече:
- Ще дръпна буса да се качиш, но да не паднеш и да си счупиш главата! Много е тънък тоя клон!
Щом микробусът застана под дървото, Мирослав си събу сандалите и бос се качи на стъблото. Късният следобед вече преваляше и все повече хора се завръщаха от работа, и паркираха наоколо. Няколко човека застанаха до шофьора и започнаха да го разпитват. Той само разпери ръце:
- Абе, от жегата нещо е превъртял човекът! Решил е да закачи знамето горе на клона! Обаче ще падне като круша, щом се качи още малко нагоре!
Както си им беше навик, зяпачите започнаха да дават акъл на Мирослав. Той изобщо не им обръщаше внимание, но когато под него се качи едно слабо мамче и предложи то да закачи знамето, той се замисли. Усещаше, че клонът може да се счупи, затова слезе на покрива на буса и подаде знамето, заедно с парче сезал, за да го върже. Момчето свали ризата си и на свой ред започна да се катери. Едва стигнало до средата на клона се залюля и за малко не падна. Отдолу хората се развикаха да слиза, но момчето все още поглеждаше нагоре с надежда. И тогава се обади възрастен мъж, облечен в бяла риза и ленен панталон:
- Слез веднага, момче! След малко ще можеш да закачиш знамето, без да рискуваш!
Той набра някакъв номер на телефона си и заповяда аварийната група да дойде на мястото. Момчето бавно се смъкна от дървото и след малко на паркинга пристигна малък камион, с разтегателна стълба и кош в края и. Двамата служители, слезли от камиона се представиха на мъжа, който явно им бе началник. Единият каза, че той ще закачи знамето и момчето му го подаде. Стълбата се издигна до самият връх на клона и мъжа здраво завърза знамето. После слезе и прибраха обратно стълбата. Зяпачите се разшумяха доволни, а един предложи:
- Да ударим по бира, заради знамето!
Всеки започна да бърка за пари, но мъжът, който бе извикал аварийният камион ги спря:
- Бирата е от мен! Аз началник ли съм или лукова глава?
След малко дузината мъже надигаха кафявите бирени бутилки и оживено разговаряха, като не сваляха поглед от знамето. Мирослав питаше момчето нещо, то нещо му отговаряше, а знамето трепкаше опънато от вечерния бриз и правеше скучния, градски пейзаж една идея по-цветен и жив.
Красимир Бачков
