И НА СУТРИНТА Я СРЕЩНАХ !
Преди две години се чувствах тъй самотен, че не можех да се понасям. Вече бях започнал да се мразя, но не чак до там, че да приключа с живота. Всеки ден бе еднакъв с предишния и със следващия, а това създаваше усещането за безкрайност. Не онази математическа величина, дето клони от плюс към минус, а безкрайната пустота на безвремието, когато си сам и никой не те обича..!
Не обичах себе си, не обичах и другите, а това ми даваше някаква невероятна защита. Преди време бях зарязан без причина, а бях безкрайно уязвим, защото я обичах тая никаквица, но това вече бе минало. Сега никой не можеше да ме нарани, защото винаги бях готов да се карам и да воювам, очаквах всичко лошо от всеки и дори си търсех белята, когато имах възможност да я предизвикам. Бях независим и това ми харесваше, докато една вечер случайно намерих банкнота от двадесет лева на улицата. Парите за мен нямаха особено значение, може би защото не се стараех да ги притежавам в големи количества, а те също не се навираха в ръцете ми без повод. Реших да похарча намереното веднага, по най-неразумният възможен начин. Докато вървях по пустите улици на Варна, есенния дъждец ми напомняше, че има домове със запалени камини, пред които щастливи хора отпиваха червено вино и се радваха на живота, а край тях подскачаха дечица. Аз лениво пристъпвах с вълча крачка и точно като на вълк – единак ми се щеше да завия, от самота, студ и отчаяние. Докато оглеждах банкнотата се спънах и изпсувах на глас. Собствениците на магазин за алкохол бяха сложили някаква груба изтривалка на тротоара. Разгледах витрината с какви ли не алкохолни изкушения и без да мисля влязох в магазина. Избрах бутилка скъпо червено вино и помолих да ми го отворят. Тъй като не бях забравил американските си преживявания от преди няколко години, пъхнах бутилката в книжна кесия и отново излязох навън. Отпих и бях приятно изненадан от очарователния вкус на виното. Явно си струваше парите. Продължих край фонтаните на центъра и се спуснах в Морската градина. Тук също не се виждаха хора и като изключим трите улични кучета, свили се на сушина под една декоративна черница, друга жива душа наоколо нямаше. Вече бях преполовил виното и се бях стоплил. Сега ми се правеше някаква щуротия. Докато вървях без посока, неусетно стигнах до открития басейн „Приморски“. Спрях и огледах, но вратите навсякъде бяха заключени. Надигнах и довърших останалото вино в бутилката. Възпитано я метнах, като баскетболна топка към близкия кош за смет. После се покатерих по оградата и скочих до пейките, край басейна. Спуснах се надолу и седнах на първия ред. Прилежно свалих дрехите и обувките си, и останал чисто гол, се метнах в топлата минерална вода. Заплувах. Беше прекрасно! Скоро се стъмни и трябваше да приключа с плуването. Облякох се и седнах на една от пластмасовите седалки. Вдигнах яката на якето си, гуглата и се сгуших. Не разбрах, как съм заспал.
Когато се събудих, от изток небето слабо сивееше. Погледнах часовника си и видях, че бе минало пет часа сутринта. С мъка се изправих, защото от студа и влагата се бях схванал. Прескочих обратно през оградата и тръгнах към дома си. Като подминах катедралата в центъра, едно такси спря рязко и от него изскочи някаква жена. Шофьорът метна дамска чанта след нея и съдържанието и се разпиля по тротоара, пред краката ми.
- Изрод! – кресна жената към бакшиша.
- Тъпа курва! – отвърна той и превъртя гумите на жълтата си барака.
Аз се наведох и започнах да събирам червила, гримове, огледалце и всякакви джунджурии. Подадох ги на жената. Тя размаза сълзите си с ръка и ме изгледа намръщена:
- Няма нужда! Ще се оправя сама!
Повдигнах рамене и я оставих. Няколко метра след това видях пекарна, където току що бяха изкарали топли закуски. Купих си бюрек и боза, и лакомо започнах да се храня, подпрян на една маса на тротоара отпред. Бях гладен като вълк, след виното. След минута до мен застана жената от таксито, с рогче и малка боза. Преди да започне да закусва каза:
- Прощавайте! Не исках да бъда груба! Просто тоя мръсник от таксито ме ядоса и май си го изкарах на вас!
- Няма проблем! – отвърнах с пълна уста. Погледнах я машинално и щях да се задавя. Това бе Снежана, жената, в която бях влюбен, точно преди седем години и която изчезна, без да ми обясни защо, без да ми напише дори два реда в една бележка. Тя също ме позна и погледът и светна.
- Боже! Тони! Не може да бъде!
Аз я гледах и не знаех, какво да кажа. Едва преглътнах закуската. Тя се усмихна мило и простичко, точно както само тя си може обясни:
- Работя в едно казино на Златните! Прибрах се с такси, както винаги, но тоя бакшиш ми налетя! Откъде можех да зная, че ще те срещна? Съдбата си прави такива шеги …!
- Защо, не биваше ли?
Тя остави рогчето и бозата, сложи и чантата си на масата, дойде до мен и се гушна. Погали ме със студената си ръка и призна:
- Идея си нямаш, колко пъти ми се щеше да се върна при теб! Липсваше ми през цялото време, щурако!
- Защо не го направи?
- Защото щеше да е завинаги!
- А сега?
Тя се усмихна, отметна бретона над очите си и разпери ръце:
- Ако още ме искаш, както някога, просто ме вземи! Твоя съм цялата! Имам чувството, че не седем години, а седем минути са минали от раздялата ни!
- Хм! А после пак да изчезнеш отново…?
- Няма! Вече съм на тридесет и две! Набеснях се! Искам да сме двамата, да ти пържа питки със сирене и да се любим по пет пъти, както преди! Вече не се боя от обвързване! Тони, ти си единствения мъж, когото съм обичала истински, повярвай ми! Искам те….! Никога повече няма да бягам от теб и …. от себе си!
Ами, аз какво? Като всеки глупав, самотен мъж и повярвах. Сега сме заедно и бързам да купя памперси, че близнаците се сърдят доста гръмогласно. Вече не мразя никого, защото е много по-приятно да обичаш и ……да бъдеш обичан!
А, …. съдбата ли? Ами, тя просто си знае работата!
Красимир Бачков
