Върнах се! Тук съм!” – напираше отвътре вълнение, каквото Георги не бе изпитвал от детските си години.
Сравнително бързо премина през паспортният контрол на аерогарата. Тя бе съвсем различна от тази, която бе напуснал преди двадесет години. Сега бе по-модерна и представителна. Прехвърли лаптопа през рамо и задърпа голямата пътна чанта към изхода. Колелцата и леко потракваха по излъсканият мраморен под, припомняйки му тракането на железопътните вагони, с които някога пътуваше от провинцията до столицата. Реши да ползва автобус до центъра, за да си спомни старите улици, по най-близкият до миналото начин. Отмина чакащите таксита, купи си два билета от будката до автобусната спирка и доволен се качи, в току що пристигналият автобус. Той също бе нов и доста комфортен, в сравнение със старите Икаруси, които помнеше от едно време. Перфорира билетите и седна на една от последните седялки. Други пътници освен него нямаше. До центъра сигурно щеше да се напълни с хора. Георги изгаряше от нетърпение да види, как изглеждаха сънародниците му сега тук, как говореха, как се обличаха и дали промяната е към по-добро наистина. На следващата спирка се качиха трима души. Двама мъже с вид на цигани и червендалеста, дебела мома. Огледоха празният автобус и се насочиха към него.
- Проверка на билетите! – обяви с неприятен фалцет единият от мъжете и размаха някаква служебна карта за легитимация. Георги им подаде перфорираните билети. Мъжът ги взе, изду гнусливо устни и заяви:
- Глоба! Нередовен пътник! Моля, платете двадесет лева веднага! – и извади някакъв кочан с фактури, приготвяйки се да пише върху него.
- Чакайте! Но защо? Аз съм си перфорирал билети!
- За всяка чанта трябва отделен билет! Вашите чанти са две, плюс вас, значи три билета. А вие имате само два. Плащайте господине!
- Моля, моля! Това е само лаптоп! – свали от рамото си каишката на компютъра Георги – Той ми е като ръчен багаж и за него не е нужен отделен билет!
- Не се обяснявайте господине! – намеси се и дебелата контрольорка – Платете си глобата, защото иначе ще ви свалим на следващата спирка и ще повикаме полицията!
- Няма да платя! – стисна зъби Георги – Не заради парите, а заради принципа! Вие нямате право да ме глобявате! Аз самият настоявам да повикате полицията!
- Е, хубу тогава! – иронично се подсмихна единият от мъжете и го хвана грубо за лакътя на дясната ръка – Слизай на спирката!
- Я ме пусни! – дръпна ръката си Георги, но сега се спусна и другият мъж, като го хвана за лявата ръка.
- Значи налитате на бой?! – кресна дебеланата – Слизайте долу веднага! Те в полицията ще ви обеснят как стоят нещата тука! Ще си платите за насилието над контролните органи в градският транспорт!
- Какво насилие?! Боже мой! – съвсем се шашна Георги. Тримата го избутаха от автобуса. Задавен от гняв, гледайки след отминаващият автобус, той дрезгаво изръмжа:
- Веднага повикайте полиция! Настоявам!
- Готово, мой човек! – ухили се подигравателно единият от мъжете и се оттегли на няколко крачки встрани. Извади мобилен телефон и заговори доста бързо, като почти нищо не му се разбираше. Съвсем скоро, до тях спря бяла кола, предният прозорец на която се спусна и униформен мъж запита сурово:
- Какъв е проблема?
В един глас тримата контрольори заговориха, като сочеха към багажа и Георги. Дори дебеланата взе лаптопа и влизайки отзад в колата, викаше на полицаите:
- Това не е ли чанта? Това не е ли багаж?
- А това? Какво е? – буташе голямата пътна чанта, единият от мъжете.
- Вижте! По цял свят, лаптоп не се таксува като багаж! – наведе се към отвореното стъкло Георги, за да обясни на полицая. И някак много бързо стана тъй, че двамата мъже с дебеланата и целият му багаж се отзоваха в колата, а тя изсвири с гуми и изчезна по булеварда. В един миг Георги разбра, че просто го бяха окрали. Наивно. Като дете. Той си пое бавно въздух и се огледа. По тротоара към него приближаваше малко момче с велосипед.
- Хей, малкият! – спря го Георги – Знаеш ли къде наблизо има телефон? Искам да извикам полиция!
Малчуганът дръпна ципа на провесеното през врата му калъфче и му подаде евтин мобилен телефон.
- Звъннете на 112, чичко! По-бързо ще стане.
Георги набра номера и обясни на дежурният всичко. Върна телефона на хлапето, като му подаде и 20 долара.
- Благодаря!
- Нищо, чичко! Аз тия цигани ги знам. Всеки ден крадат на някого или парите, или багажа. И полицията ги знае, ама нищо не им правят. А парите не искам! Баба казва да правя по една добрина на ден. Ама безплатно!
- Хм! Тъй, значи!
- Така е чичко! Лоша работа!
- А ти парите задръж сега! Безплатната добрина я запази за някой друг! Хайде, бягай хлапе!
- Добре! Благодаря, чичко! Чао!
- Чао, моето момче!
Малчуганът прибра телефона и парите в калъфчето, и се метна на колелото. Махна му с ръка и завъртя педалите. Георги остана сам. По пустата магистрала към аерогарата, рядко преминаваха коли. След час и дванадесет минути, когато вече бе решил да тръгва, се появи патрулка. Полицаят който седеше на предната седялка, се различаваше от тия които го бяха окрали, само по мустака. Дори вместо да се представи, първите му думи бяха също като на бандитите:
- Какъв е проблема?
Георги накратко обясни случилото се. Полицаят се прозя и махна небрежно с ръка:
- Ясно! Пак са ония циганета. Има две – три групи тука, дето причакват такива като вас и ги тарашат. Сам сте си виновен! Защо сте слезли от автобуса?
- Чакайте! Ама вие сериозно ли?! – пое си дълбоко въздух Георги – Как може да ги знаете кои са и да не ги хванете? За какво ви плащат тогава?
- Ти да не си паднал от Марс, бе човече? Това е България! Ние ги хващаме, ония от прокуратурата ги пускат. От пусто – в празно! Управия няма! – ядосано обясни полицаят.
- Но как така?!
- Така, човече! Това са цигани. Малцинство! Нямат работа и крадат. Нищо не може да се направи!
- А аз? Какво да правя сега?
- Документите и парите в теб ли са?
- Да!
- Значи си късметлия! А за багажа пий една студена вода и толкова! Радвай се, че си се оттървал леко! Ако нямаше и документи, тогава лошо! Щеше да се наложи да те задържим в управлението, до изясняване на самоличноста ти. И да платиш глоба, естествено.
- Кого да задържите? Мен ли?!
- Че кой друг? Такъв е законът! – обърна се към колегата си и отегчено измърмори – Хайде карай, че ни викат на „Пиротска”!
Патрулката отмина, с включени сигнални светлини на покрива. Коленете на Георги омекнаха. Той приседна на земята, пое си въздух дълбоко и ...... изпсува. Не бе псувал цели двайсет години, откакто бе напуснал родината. Сега се сещаше за отдавна забравени псувни, стояли сякаш дълбоко заровени в подсъзнанието му, чакайки единствено този миг. Накрая удари с юмрук по тревата и се отпусна по гръб на нея. Бели рошави облаци бавно плуваха към Витоша, без да се интересуват от земните проблеми на хората. Необяснимо как, Георги изведнъж почувствува, че наистина вече е в родината. В последен импулс се надигна, подпря се на лакти и извика:
- Нищо не се е променилооооооо! Дори сега е по- лошоооооо! Чувате лиииииииииииии?!
Разбира се, нямаше кой да го чуе.
Просто "Тука е така" ..... :(
за жалост
20.05.2009 19:08
20.05.2009 19:53
България е един кенеф. Обичам страната си, плакала съм, напускайки я, но национализмът и красивата природа на хранят. Живяла съм в нечовешки страх през студентските си години с мизерна заплата, работейки на 2 места, защото се прибирах по тъмно и циганите ставаха все по-агресивни, а моите сънародници на спирките извръщаха глави, когато ме притесняваха. Не мога да го водя този живот, съжалявам.
когато бях в България усещах, че се озлобявам със всеки изминал ден - от липсата на правосъдие, от явните лъжи на политиците, от агресията на съгражданите си, от дискриминацията на циганите срещу българите, от високите сметки за ток и ниската заплата, от некомпетентните преподаватели, целящи единствено да уронят достойнството на студентите, от безнадеждността! От жестокостта и ядът на всеки, които се изкарват над животните и децата...празна държава, празен народ...знам, че сигурно ще отнеса много негативизъм за това, което казвам, но за толкова години пътуване забелязвам коренни разлики в нашата народопсихология и тази на други народи. Давам пример - как пък за 3 години в Португлая една псувня не чух, всички са усмихнати - от мияча на улицата до шефа на голям завод, всички са спокойни, съвестни. А при нас - агресия, агресия и пак агресия...И ми писна всички да се оправдават с политиците...в крайна сметка и Оруел го е казал - правителството трябва да се страхува от хората си...в страните, където е така се усеща, че се опитват да дават на хората значително по-висок стандарт на живот..В България се страхуваме от силните и мачкаме слабите, което е жалко..всеки си изкарва яда на някои беззащитен, който не може да се защити...омагьосан кръг
