Петък
Обади се мама и заплаши, че ако утре или в други ден не прескоча до съседния град да ги видя, тя с баща ми ще ми дойдат на гости. Дадох си сметка, че не бях ходил при тях вече два месеца. Бях спокоен, защото сестра ми живееше в същия град и често водеше децата си при тях. Обещах, че ще ида, защото нямах нищо друго предвид. И без това ми бе вече домъчняло за старците. Те се тревожеха, защото все още не се задомявах и най-вече защото нямаха внук от моята семка.
Времето бе мрачно, на няколко пъти пръска ситен дъжд и улиците се задръстиха от автомобили. Често в бус – лентата влизаха разни тарикати и съвсем ми скапваха разписанието. Движех се с голямо закъснение, но не се ядосвах, защото нямаше смисъл. Най-много да направя някоя беля на пътя. И докато слушах песните по радиото в автобуса и шофирах, се случи страшното. Спрях пред една пешеходна пътека, за да преминат няколко човека. Дори не видях в огледалата за обратно виждане, откъде изскочи това старо БМВ и помете първите пресичащи. Това бяха една баба и малко момиченце. Тялото на бабата глухо тупна при удара и отлетя на няколко метра, а момиченцето се търкулна встрани, към разделящата мантинела. Изскочих бързо навън. Старицата едва дишаше. От устата и се стичаше струйка кръв, но тя опита да се надигне, за да види внучката си.
- Зоре! Къде си бабиното?
- Стой, не мърдай! – леко я повдигнах, а детето се приближи, защото явно не бе сериозно пострадало. То гледаше с огромни, уплашени очи, наведе се и обви с ръчички главата на баба си, без да каже нищо.
- Къде се навирате, бе? Тъй ли се пресича внезапно? – чух квичащ глас и забелязах млад, небръснат мизерник, който махаше с ръце и обвиняваше пострадалите. До мен една жена подложи някаква чанта под главата на блъснатата старица, аз се изправих и отидох до шофьора на БМВ – то.
- Значи внезапно пресичат, а? Аз съм спрял цял автобус, за да минат, но ти си с предимство и пред пешеходците, а? – едва сдържах гнева си.
- Къф си ти бе, калъф? Ти си виновен! Ако не беше спрял, нямаше да я ударя тая дърта пуйка! – с бесен поглед отвърна нарушителя и без да знам как се случи, му забих един десен ъперкут, а с лявата го довърших. Той се свлече на земята като подсечен, а встрани един от слезлите пътници подкани:
- Сритай това нагло куче! Ей заради такива комплексари се избиваме като идиоти по пътищата!
Не след дълго пристигна патрулка с катаджии. Ченгетата бяха двама и единият за лош късмет се оказа ревнивеца Тошев. Веднага след тях, с включена сирена дойде и линейка. Качиха бабата на една носилка и заедно с детето я откараха към болницата. Пристигна и втора патрулка и ченгетата започнаха оглед на произшествието. Тошев ме извика в полицейската кола, за да разкажа как е станала белята. Обясних, а той ме изгледа накриво и въздъхна:
- Лоша работа, докторе на филологическите науки! Да беше си седял доктор, а ти си се преквалифицирал в шофьор! Кво ше правим сега?
- Нищо, какво да правим! Аз вина нямам. Продължавам по курса си, а вие се оправяйте с оня копелдак с БМВ – то.
- Ще продължиш, щом вземем показания от още двама свидетели! А копелдака ти ли подреди така?
- Сам не разбрах, как го ударих! Адски нагла гадина! Не стига, че е виновен, ами …!
- Не се пали! Трябвало да го цапнеш още веднъж! Я виж, как зверски те гледа!
Наистина, до колата водачът на БМВ – то обясняваше нещо на другия полицай и ми мяташе бесни погледи. Щом отворих вратата да сляза, той направо изкрещя:
- С тебе ще се разправяме после, тъпако! Кръвчицата ще ти изпия, да знаеш!
- Още един ли искаш? – отвърнах, но слезлия след мен Тошев го хвана за лакътя и го дръпна да седне в полицейската кола. Видях, как го сръга в ребрата и нещо започнаха да си говорят, съвсем не по приятелски.
След около половин час потеглих отново. Бе станало голямо задръстване, защото това бе централния булевард на града. До мен Лиза се опитваше да ме успокоява. Тя милата дори бе забравила да таксува пътниците и те се качваха, и слизаха гратис. Казах и да си гледа работата, и до края на деня всичко бе рутинно, и скучно. Дори през ум не ми мина, да заглеждам момичетата, които се качваха в автобуса. Пред очите ми все бе онова клето дете, което прегръщаше баба си с обич. Дали бе оживяла старицата? Щях да разбера сигурно от новините, защото нямаше как да не съобщят за произшествието. Вечерта у дома се прибрах сам. Нямах настроение за друго, освен да глътна малко водка и да заспя.
Тъкмо привършвах една консерва риба „Тон“, когато ми позвъни Диана. Вече се бях магьосал с водката и ми бе все едно, какво ще ми каже. Предполагах, че ревнивеца Тошев ще използва ситуацията срещу мен, затова се учудих, когато с несигурен глас тя сподели:
- Умът ми не стига, как си успял да впечатлиш колегата ми, при днешната катастрофа! Представи си, преди малко ми каза, че си му станал симпатичен и няма да пречи на връзката ми с теб! Само дето нещо не бе разбрал за ситуацията. Каза, че си водач на автобус …!
- Аз действително работя като такъв!
- Но, нали си доктор по филология?
- Едното пречи ли на другото?
- Всъщност не, но защо не ми каза?
- Защото не си ме питала! Проблем ли е, че работя като шофьор, а не съм преподавател в някое училище или университет?
- Какъв проблем, глупчо? Идвай да ме прибереш от управлението! После ще си поговорим за всичко.
- Няма как! Пил съм две водки вече!
Тя замълча за миг, а после тихо запита:
- Искаш ли да дойда при теб? Или не си сам и има още нещо, което не си ми казал?
- Ако наистина искаш, ела! Сам съм, повече от необходимото тази вечер! – казах и адреса и не след дълго на вратата се позвъни.
Отворих и видях Диана, позачервена и с блеснали очи. Бе с униформа и все едно Катрин Зита –Джоунс ми бе дошла на гости. Поканих я и тя влезе, като любопитно оглеждаше навсякъде. Настани се на единствения фотьойл пред телевизора, кръстоса крака и се усмихна:
- Наистина живееш сам! Личи си, че не се грижи жена за жилището!
- Какво, сега ще се обиждаме ли?
- Не, само констатирах очевидното! Я налей и на мен чаша водка!
- Няма проблем, но виж какво вечерях! – посочих празната кутия от риба – В момента нямам друго мезе!
- Безалкохолно намира ли ти се?
- Имам една отворена „Фанта“.
- Налей и от нея тогава!
Сипах и, а тя бавно, и с наслада отпи от водката. После глътна малко безалкохолно и запита:
- Какво ще правим двамата с теб, Иво?
Повдигнах рамене. Не знаех какво има предвид. Тя обаче знаеше, защото отпи още малко водка, свали си полицейското сако и ме хвана за ръката. Поведе ме към спалнята, все едно бе идвала сто пъти на гости. Дори не помня как съм заспал, но усещането да се събудиш, с такава красива и умна жена до себе си, бе невероятно хубаво. Погледах я как спи, а когато отвори очи, тя запита:
- Какво ще правим днес? Почивен ден е и съм свободна!
- Обещах да ида при нашите в съседния град. Отдавна не съм ги виждал.
- А имаш ли нещо против, да те придружа?
- Ама ти ….! Сериозно ли?
- Защо не? Тъкмо ще видя, какъв би станал, като остарееш! Все ще приличаш на баща си, поне малко!
- А ако ме е правил комшията?
Диана взе възглавницата, на която лежеше и я запрати отгоре ми. Хванах я и вече сериозно казах:
- Има голяма вероятност нашите да те приемат като бъдеща снаха! Досега не съм водил никое момиче при тях!
- Че какво му е лошото? Кой знае, дали някой ден няма наистина да стана ?
- Ей, не си играй с тия неща!
- Аз никога не си играя с хората, Иво! Ако някой го е правил досега, това си ти! Мислиш ли, че ти е време вече да спреш?
- Не знам, но нали ти самата казваше, че трябва да се опознаем, едно – друго..?
- Вярно съм казвала! Продължаваме с опознаването, както виждаш! Дори получи това, към което най-много се стремеше! Сега не съм ли ти вече интересна?
- Какви ги говориш?! Просто не допусках, че толкова бързо ще се случат нещата!
- Човек предполага – Господ разполага! – мъдро отсече тя и стана да си мие зъбите. След като закусихме набързо, се качихме на колата и подкарах към нашите. Дори на мен ми бе любопитно, какви очи ще отворят, като я видят! Дето хубава и умна, а и полицайка….!!! Чудо на чудесата!
