ФОЛКЛОРНИ  БОМБИ

         Още от ученик бях намразил народното творчество, в което се описваше в садистични подробности, как гората плаче и жали, за тоя или оня воевода, за трите синджира роби и за отрязаните, и забити на кол глави на юнаци. Връх на безумието ми се струваше протяжната, мазохистична „Даваш, ли даваш балканджи Йово, хубава Яна на турска вяра?“ Изобщо, цялото свързано с клане и мъки наше минало, не ми се нравеше нито за миг. Тези песни и стихове ме караха да се чувствам унизен и нещо като второ качество човек, образуваха ми душевни комплекси и ме настройваха ненужно агресивно към турците, циганите и останалата сволоч по земята ни. Когато по телевизора даваха стадо баби, наредени като за разстрел, отворили уста и заблели като неиздоени овце, не можех да допусна, че това е народна песен, която трябва да ми носи определено удоволствие. Смятах, че всеки човек трябва да има гордост и ако някога в историята на дедите му е имало моменти на слабост и отчаяние, той трябва да изучава начините, с които народът е успявал да оцелее и да се пребори с робията, а не да плаче и подсмърча ненужно.

         Няма спор, че не бива да забравяме историята си, а да я изучаваме, за да не повтаряме грешките си! И по тая логика, един ден след училище хвърлих на земята десет стотинки, пред съученика ми Никифор Лефтеров. По онова време с десет стотинки се купуваха две вафли „София“, хрупкави, сладки и желани от всички деца. Като всеки алчен грък и Никито се наведе, за да прибере стотинките, а аз се засилих и с все сила му забих един шут „на боца“, следствие на който той заби нос в земята.

-         Така ти се пада, подъл византиец! – заклеймих го и вероломно си прибрах стотинките обратно – Ако от утре не започнеш да ми изплащаш данък, заради тия двеста години гръцко робство, ще ти резна празната кратуна и ще пия швепс от нея!

Съученикът ми ревна като магаре и аз побързах да офейкам. Нямах желание за се запознавам с останалите му гадни роднини, още по-малко да губя битка с тях. След известно време причаках да ми падне на сгода големия Хасан, единия от циганите повтарачи, които идваха от близкото ДЗС да учат в нашето училище. Те винаги се движеха заедно и непрекъснато се биеха с нас. Трябваше да ги дебна повече от три месеца, докато ми се удаде възможност да видя Хасан самичък на двора. Той бе доста по-едър от мен, но като всеки циганин страхлив, щом ги нямаше неговите хора. Тъкмо отиваше да пие вода от чешмичката на двора, когато му сложих „марка“ отзад и той пльосна на земята. Без да губя време скочих отгоре му и докато той разбере  какво става, му загрях няколко здрави шамара.

-         Това ти е заради смрадливите каракачани и поразиите, дето са вършили по нашите земи през робството!

Макар по-голям и силен, Хасан само вдигна ръце над главата си, едва успявайки да се оправдае:

-         Ама, аз не съм бил там, бе!

-         Да си бил! – теглих му един ритник за последно и побързах да изчезна, преди да е осъзнал, че може да ме набие и сам.

Все по него време, на пазара пролет и есен пристигаше стар певец с нещо като акордеон, чийто мях се разпъваше с крака, а клавишите бяха като на пиано или по-скоро йоника. Той седеше на стол, а над главата му бе разтворен черен чадър. Щом се появеше, всички баби на пазара го обграждаха и в транс започваха да го зяпат и слушат. Той разтягаше едни тъжни и гадни песни, които ги караха да плачат, а след това да развързват кърпичките, за да му дадат някое от спестените си левчета. Бяха нещо като оплаквачките на Ким Ир Сен, но в наш, селски вариант. За да го откажа от гнусното хленчене, под форма на жални народни песни, един ден с помощта на запалка му палнах меха, който натискаше с крака, за да свири.  Вдигна се пушек, дядката – певец падна стреснат от стола и чадъра го захлупи. Бабите вреснаха и започнаха да кълнат и проклинат, но от него ден този мрънколник повече не се появи на пазара.

         Вече в гимназията реших да сразя единственото турче от класа ни, като ошетам гаджето му. Все в името на справедливостта и за отмъщение за преживяното робство, разбира се. Когато останах насаме с нея, тя ме изгледа съвсем приятелски и кротко запита:

-         Ама, ти наистина ли ме харесваш? А ако Юксел разбере, че ме задяваш? Той те смята за приятел….!

Без да влизам в режим на обяснение скъсих дистанцията и обарах всички зажегнали нейни атрибути. От това тя се изчерви, но несъмнено и хареса. Може би щях да постигна и повече, ако вместо посред бял ден, бях изчакал да я срещна по тъмно.

         Така се опитвах да громя извечните врагове български и дори прескочих на арменския и еврейския фронт, макар да не бяхме патили исторически от тях. Един вид профилактично ги прислушах по няколко пъти и съм длъжен да призная, че момичетата откликваха по-скоро приятелски, отколкото вражески. С времето опознавах врага, но изобщо не бях подготвен за номерата на своите. Един път ме хванаха из засада неподготвен и скоро след това бях принуден да се женя. На сватбата преобладаваше отново пустият му фолклор, но към края надухме един касетофон и с песните на „Абба“, „Смоуки“ и „Бони М“ го сразихме окончателно.

         Когато за пръв път бях в САЩ, се случи да гостувам на възпитани и гостоприемни американци. Един ден бяхме в дома на друг американец, който помоли да изпея някоя българска, песен. И аз, като последен глупак зяпнах и заблях: - „Драго ми е мамо, драго ми е татко, в Добруджа да ида, през нея да мина!“

Можех да изкарам някое парче на Емил Димитров, на Лили Иванова или Васко – кеца, но като абсолютен пън изпях тази народна песен. И до ден днешен не разбрах, защо се подадох на фолклорната магия. Трябва изглежда и аз да съм се смахнал, покрай всички народни напеви. И един път прескочил границата, по-късно ограмотявах фолклорно руснаците, на брега на морето, докато те ме обучаваха в пиене на водка. За края оставях „Градил Илия килия“, която си бе истинска бомба и ги поразяваше тъй, че не можеха повече да се вдигнат от земята.

         Когато обаче навред зазвуча чалга разбрах, че народните песни са цвете, в сравнение с гнусното съчетание  на просташки текст, озвучен от цигански, турски, гръцки и ориенталки ритми. Все пак, накрая си бях намерил майстора и аз ….!

                                                                                   Красимир  Бачков