НОВОТО  СТЪРГАЛО

ЧЕРЕН  ЩРИХ. НЕ  ЧЕТИ !

-         Помниш ли преди 30 – 40 години колко хубаво бе всичко?

-         Е, такова нещо не се забравя. Бяхме млади тогава и животът все още ни предстоеше. Всичко бе в самото начало!

-         Аз си бях купил едно велурено яке по това време. Светло кафяво. Събирах пари няколко месеца и когато най-после си го взех, бях много щастлив. Минавайки край витрините на магазините, се оглеждах и ми се щеше да подскачам от радост, колко добре изглеждам с него. Тогава тия якета бяха много модерни и ги носеха предимно актьори, художници и всякакви интелигенти. Мислех, че съм много интересен с него. Никога не съм бил суетен, но като обикновено селянче и аз исках да изглеждам по-представителен и важен.

-         А аз се бях вманиачил да ходя на кино. Гледах всички филми, които прожектираха в двете кина на града. Ален Делон и Жан Пол Белмондо ми бяха кумири за всичко. Подражавах им дори несъзнателно, но времето бе някак си друго. Имаше романтика тогава!

-         Имаше вяра по онова време! Мислехме, че животът ще става все по-хубав, а за нас ще са главните роли.

-         Така беше. И аз имах подобен период на самовлюбване. Нашите ми бяха купили много стилен шлифер. През есента излизах  под дъжда с вдигната яка и крачех бавно по опадалите листа на мокрите улици. Струваше ми се, че съм загадъчен и всеки момент ще ми се случи някакво приключение. Ще срещна някое много красиво момиче, ще се влюбим лудо и ще крачим хванати за ръка без посока, но щастливи от това, че сме заедно. За секс не смеех и да мечтая! Любовта бе по-важна от секса, а за него тогава почти не се говореше. Сега ако запиташ някой гимназист какво е шлифер, едва ли ще знае, но най-вероятно ще е преспал поне с дузина момичета ей  тъй заради бройката.

-         Бяха по-бедни времената тогава и затова се радвахме и на малкото. И повече човещина имаше, защото бедният човек е и по-добър по принцип. Сега е друго. С тая технокрация хората деградираха.

-         Да-а-а! Прав си. Загубихме себе си някъде през годините. Да бързаме да строим жилища, да купуваме нови коли, да изучим децата в престижни училища, да постигаме още куп неща! Ей тъй  без да разберем, се разминахме с най-важните неща в живота. Овладени от някакъв бяс за печалба, загубихме душите си! Затуй сега се чувстваме излъгани за всичко. Трябваше повече да обичаме себе си и другите  братле, но откъде тоя кураж!

-         Като спомена за любов, помниш ли стъргалото? Надвечер всички се изсипвахме на централната улица и оглеждахме за някое ново, красиво и непознато лице. Разхождахме се напред – назад като преяли коне, люпехме семки и подхвърляхме наивни закачки на момичетата, докато ни отмалеят краката.

-         Толкова запознанства ставаха на това стъргало, тъй вълнуващо бе да срещнеш момичето, в което си влюбен и само да си размените по някой парещ поглед!

-         Така беше. Но погледнато от друга страна, то и сега сме на стъргалото. Я виж! На всяко дърво те гледат от некролозите познати лица и от ляво, и от дясно по алеите  са гробовете на бивши колеги, приятели и съседи. В събота сутринта почти целият град се изсипва тук на гробището и които са останали все още живи, си разменят по някой плах поздрав, чудейки се до кога ще продължава тая последна милост.

-         Прав си, приятелю! От центъра на града стъргалото се премести тук, но я няма тръпката на нетърпение вече, няма я! Никой не бърза към това ново стъргало, никой не се вълнува от предстоящата последна среща – тая със смърта, за която не желаем нито да говорим, нито да четем, нито изобщо да мислим.

-         А не мислиш ли,че там може да е спасението?

-         Кой знае! Като идем там, ще разберем.

                                                         Красимир  Бачков