ИЗЛЪГАН
- На един мъж не му трябва много! Стига му една жена, но да е неговата! Не са му нужни четиридесет или шестдесет девственици! Трябва да си луд изрод, за да се опитваш да притежаваш жените като овце и да ги осеменяваш като коч! – удари с длан по масата Жаро и изгледа всички в кръчмата. Никой не му възрази и той продължи - В този смисъл аз отричам мюсулманството като религия! Това е лудост, съчетана с агресия и комплексарщина! Някой да има нещо против?
- Аз не съм съгласен! – обади се Сабрито от масата до вратата – Всеки има право на избор, в какво да вярва! Аз вярвам в Аллах, а ти в Христос! Защо твоят бог ще е по-добър от моят?!
- Защото Христос проповядва любов, а твоя Аллах иска насилие! Иска кръв и невинни жертви! Анадън му? – пак удари с длан по масата Жаро.
Сабрито стана, бръкна в джоба си и като извади банкнота, я остави на масата. Тръгна да излиза и като стигна до вратата, рече:
- Тук сте все християни! Затова се ежиш, Жаро! Ако бяхме повечето мюсулмани, нямаше да вириш гребен така!
От масата в най-тъмното кише на кръчмата излезе дядо Матейко и застана между Жаро, и Сабрито. Сне си калпака и въздъхна:
- Всички сме чеда на Бога, момчета! Дали ще го наречеш Аллах или Христос, е въпрос на вяра! Само, че още в ония тъмни времена преди векове, водачите на различните религии са решили да разединят хората! Така по-лесно ги управляват и вършат безобразията си, в името на нещо, дето никой не го е виждал и няма да го види, поне на тоя свят! Знаете ли, че ако Жаро и Сабрито се съюзят, каква страшна сила ще станат? Никой не може им излезе насреща! Обаче сега, като се делят на християни и мюсюлмани, те се карат и малко им трябва да се затрият! Бог има, но той не е от вашите религии! Той се намира в сърцето на всеки от нас и ни кара да бъдем добри и милосърдни, да сме човеци! Дяволът ни разделя на мюсулмани и християни, той ни насъсква един срещу друг и ни превръща в зверове!
Мъжете в кръчмата зашумяха. Жаро приближи до Сабрито и посочи към вратата:
- Хайде! Води ме при твоите! Да видим, дали ще ми падне гребена, като съм при вас!
- Къде да те водя? – смръщи се Сабрито.
- В Шейтанови колиби! Нали там са все мюсюлмани? Всички знаем, че се събирате и лаете против държавата и нас! Хайде, де!
Сабрито присви очи и го изгледа лошо. Поклати глава и дръпна вратата. Тръгна, а подир него се заклати и Жаро. Мъжете вдигнаха гюрултия, само дядо Матейко направи кръст във въздуха и се върна на мястото си.
Цели четиридесет минути бяха нужни, за да изгазят в дълбокия сняг, докато стигнат до Шейтанови колиби двамата мъже. През цялото време никой не продума, нито погледна другия. Щом стигнаха до Къщата на Юсуф, Сабрито почука силно по вратата. Когато тя се отвори, той разпери ръце в знак на оправдание:
- Тоя се напи и иска да ви види! Смята, че нашата религия е по-долна от неговата! Какво да го правим?
Мъжът, застанал на вратата се отдръпна и двамата влязоха. В дългата като гараж стая бе полутъмно. Двата малки прозореца бяха запотени от топлина. На масите се бяха разположили двайсетина мъже, които наблюдаваха Жаро сдържано и с неприязън. Един брадат мъж изръмжа на турски:
- Защо си довел това куче при нас? Ти ум в главата имаш ли?
Сабрито отново разпери ръце:
- Той сам поиска! Каза, че не му пука от никой и при нас щял да си вири гребена!
- Ще го вири, я! Като всички знаят, че е тук, кой би го пипнал с пръст? Ей, че си хабдал, Сабри!
Жаро се усмихна накриво. Бръкна с малкият си пръст в ухото и го завъртя. После изтри пръста си в дебелия пуловер, с който беше облечен и на чист турски каза:
- Ако ви смятах за убийци, щях да си взема пушката, преди да дойда при вас! Обаче ви мисля за нормални хора! Само дето сте бая заблудени! Ходжата ви мъти главите и ви насъсква като кучета срещу нас и държавата!
Брадатият се изправи и викна:
- Я да мълчиш, невернико! Влязъл си в дома ни, затова нищо няма да ти сторим! Обаче да ни обиждаш няма да позволя! Разбра ли?
Жаро само поклати глава в отговор. Брадатият, който наистина бе местният ходжа приближи към него:
- Учил съм наука в Иран! Знам много повече от теб и тях! – завъртя ръка към останалите мъже – И няма нужда да споря с неверник като теб! Стига ми само да кажеш, колко разведени има в селото ви! Колко семейства имате? И накрая, колко ваши деца учат в училището?
Жаро облиза пресъхналите си устни. Не вървеше да признае, че само две семейства бяха цели, а три деца ходеха в средищното училище. Самият той живееше с третата си жена в съвместно съжителство и без брак. Докато се чудеше, какво да отвърне, ходжата продължи:
- Тук, в Шейтанови колиби, преди тридесет години имаше само седем къщи с около трийсет души! Сега са осемдесет къщи и сто и двайсе семейства! Нямаме нито един разведен, а в училището пращаме всеки ден по един автобус деца! Нещо да кажеш?
- Те и мишките се развъждат много, ама от тях само зарар! – все пак успя да отвърне Жаро.
Ходжата се засмя и като дръпна брадата си, се върна на мястото си. От там подкани не съвсем любезно:
- Върви си с мир, човече! Вашата песен е вече изпята! Знаеш ли на какво ми приличаш ти?
Жаро го гледаше мълчаливо, а ходжата уточни:
- Когато огънят догаря, все се намира една главня, от която хвръкват искри! После всичко угасва и става на пепел! Ти си като тая главня сега! Разбираш, но не можеш да признаеш поражението си! Тръгвай си, защото нямаш място тук!
Жаро се обърна и излезе от стаята. Ходжата кресна на Сабрито:
- Върви сега с него, докато се прибере при своите! Ако по пътя падне и си удари главата, ще кажат, че ние сме го бастисали! Хайде, тръгвай!
Едва успял да се стопли, Сабрито нахлузи ватенката и последва Жаро. Вече доволен, той го закачаше, докато крачеха в снега:
- Каза ли ти го ходжата? Тъй ти се пада! С умен човек не бива да спориш! Че кой си ти, всъщност? Никой! Щял да си вири гребена той! Навири ли го сега? Клъцнаха го само с пет приказки! И вярно, че си главня, Жаро! Изгоряла главня си ти, пепел са станали и твоите хора! Свърши се тя вашата! До тук бяхте!
Жаро спря и се обърна. Очите му се бяха налели с кръв и бавно си поемаше въздух. Сви в юмрук дясната си ръка и го приближи до носа на Сабрито:
- Връщай се назад, докато не съм те млатнал!
Сабрито го изгледа безразлично, но остана на място. Когато Жаро пое отново към селото, той го сподири на разстояние до първите къщи. Там се ухили и хвана пътя обратно. Жаро се върна в кръчмата и без да поглежда към никого, си седна на мястото. Подпря с длан тежката си глава и се загледа в опушения портрет на Левски, закачен на стената срещу него. Чувстваше се излъган в себе си и останалите. Не му се говореше.
Красимир Бачков
