Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2019 16:44 - ВЪПРОСЪТ НА ДЯДО МИНЧО
Автор: jitanosten Категория: Други   
Прочетен: 632 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ВЪПРОСЪТ  НА  ДЯДО  МИНЧО

 

         Както си вървяхме един ден с приятеля ми Данчо  в центъра на столицата,  стигнахме до  Народното събрание и се почувствахме просто длъжни, да напсуваме  обитателите му. Направихме го полугласно и в същото време видяхме, как двама охранители, хванали един старец за ръцете, го предадоха на двама полицаи, застанали до една патрулка. Спряхме, за да видим какво ще последва. Беше ни интересно, защото старецът едва се държеше на краката си, но единия от полицаите доста сериозно му се караше. Спогледахме се с приятеля ми и решихме да се намесим, ако полицаите превишат правомощията си. След десетина минути полицаят спря наставленията и подкани с показалец  стареца да се маха. Човекът поклати глава и бавно тръгна към нас. Когато ни наближи, направо го запитах:

-         Какво искат полицаите  от теб, дядо?

Старецът  ме изгледа с един воднисто син поглед, способен и разярен бик да укроти. Разпери ръце и отрони:

-         И те не знаят, какво искат!

-         Нещо ти се караха май?

-         Абе….! Лаят за хляба си, момче! Нали за това им плащат – да лаят, а понякога и да хапят!

Виждаше се, че възрастният човек е доста изморен. Спогледахме се с Данчо и предложих:

-         Искаш ли да седнем в някое кафене? Ще си починеш малко, ще пийнеш кафенце или безалкохолно!

-         Не, не! Благодаря, момчета! Ама, наистина бих седнал на някоя пейка, ако има наблизо!

-         Ела с нас! Ей тук отсреща има пейки!

Тримата тръгнахме към градинката пред Народния театър и скоро седнахме на една от многото пейки. Любопитството ме глождеше и продължих да го разпитвам:

-         Кажи сега, какво дириш в парламента, дядо?

Старецът си пое въздух, извади карирана кърпичка от джоба на сакото си и изтри врата си с нея. Облиза устните си и забелязах, че в ъглите на устата му се бе събрала тънка пяна. Прошепнах на Данчо да вземе по нещо за пиене от близкото кафене и да го донесе. Той тръгна, а старецът учудено повдигна рамене:

-         Само го попитах този депутатин, а той….! Сякаш с игла го убодох отзад! Като се развика….! Че и пазвантите  викна даже!

-         Кой депутат, дядо?

-         Кой го знай! Един от многото в кочината.

-         Как разбра, че е депутат?

Старецът се усмихна:

-         Едно младо журналистче стоеше до входа. То ми каза, че е депутатин!

-         И ти какво?

-         Амчи, спрях го! Исках да го питам нещо.

-         Какво го пита?

В този момент дойде Данчо и подаде на всеки по чаша студен тоник. Старецът не взе чашата:

-         Защо, бе момчета се харчите за мен? Стар съм вече и не ставам за нищо!

-         Вземи, дядо! В тоя пек ще ти дойдат добре няколко хладни глътки! – продължи да му подава безалкохолното приятеля ми.  Старецът го пое и видяхме, как трепери ръката му. Той внимателно и без да разлее отпи, въздъхна с облекчение и заговори:

-         Аз съм двадесет и осми набор! Минчо се казвам.  Вече карам деветдесетата си година! Даде Бог да поживея! Сполай му!

-         Сериозно?! – не можех да повярвам. Той не изглеждаше  повече от осемдесет годишен.

-         Взел – дал съм вече! Ама се държа, щото по професия съм счетоводител. Потен вода не съм пил! И три пъти съм се женил до сега. Ама, …. вече съм сам!

-         Деца нямаш ли?

-         Ха! Как да нямам? Имам двама сина и една дъщеря! Всичките са в чужбина! От тях имам седем внука! Почти всяка вечер си чатим на компютъра с някой от тях.

-         Ти и от компютър разбираш?

-         Амчи, принудих се! Старо куче на всичко се учи! С него все едно децата са при мене! Инак до сега да бях…! – той посочи с пръст към небето.

-         Кажи сега, какво пита онзи депутат, че чак с полиция те изпратиха?

Старецът погледна към мен, после към Данчо и отново премести погледа си върху мен:

-         Гледам ви, свестни момчета изглеждате! Ще ви кажа! Бях седемнадесет годишен, като отидох доброволец на фронта. Гоних немеца оттатък унгарско! Два пъти съм раняван, но оцелях! Като се прибрах, продължих да уча. Изкарах университет и за времето си бях буден младеж! Ценяха ме и няколко пъти ми предлагаха да вляза в партията. Отказах! Като гледах, кои се пишат комунисти, ме беше срам и аз да съм от тях! Чак ме намразиха по едно време! Дигнаха ми мерника, но добре, че от войната се върнах с два медала! Те ми спасиха кожата в онова мътно време!

        После живота ме повлече и срещнах първата си жена, дойде големия ми син, после втората…! Тя горката умря при раждането на дъщеря ми! Накрая третата и най-малкия ми син! Беше най-хубавото време в живота ми! Отиде, та се не видя!

Той изпи тоника и се огледа, къде да остави празната чаша. Взех я от него и кимнах да продължава разказа си. Той пак изтри врата си с кърпичката, преглътна и продължи:

-         В живота си съм виждал какво ли не! Вие сега не знаете, какво е истински герой! Ама не като тия измислените от филмите, а истински, макар и обикновен човек! Човек със сила и достойнство! Човек със чест! Мъж! ………. Виждал съм и много отрепки! За тях не искам да си спомням! Още повече, че  се навъдиха тъй много напоследък. И обратно на човешката логика, вместо човечеството да отива към по-добро, деградира ….! В нашата малка държавица се събраха толкова много предатели, търгаши, крадци и бандити! И по време на войната нямаше толкоз мародери….!

Старецът млъкна. Виждаше се, че бе уморен.Почувствах се неудобно, че го разпитвам като онези хиени – журналистите, дето се врат и в най-голямата болка на хората, за да докопат някоя сензация. Старецът обаче ме изгледа някак отстрани и мина на въпроса:

-         Питах депутатина, как гледа хората в очите, как пипа хляба с ръцете си и няма ли поне малко срам! Само туй го запитах….! А той като кресна! Сякаш не той, а аз съм кривия! Изгониха ме с пазванти и полиция викнаха даже! Нали видяхте?

Аз кимнах. Данчо запита от къде е дядо Минчо и той назова едно село, на стотина километра от София. Спогледахме се с приятеля ми и се обърнах към стареца:

-         И какво ще правиш сега?

-         Ще си ходя дома!

-         С какво ще пътуваш?

-         С автобуса от автогарата, до довечера съм си в къщи!

-         Искаш  ли да те закараме? Ние сме с кола и тъкмо имаме път в тая посока!

-         Наистина ли? – изгледа ме недоверчиво старецът.

-         Хайде сега! Няма да се лъжем я!

Дядо Минчо ни изгледа и двамата, усмихна се тъжно и запита:

-         Защо, бе момчета? Аз вече съм едно нищо…!

Станахме и бавно тръгнахме към мястото, където беше паркирана колата ни. Като стигнахме до нея, отворих задната врата и преди да влезе, му стиснах ръката:

-         Ти си всичко, дядо Минчо! Без теб, ние сме нищо….!

  Потеглихме и ми хрумна, че денят не е минал напразно.

 

                                                                                      Красимир   Бачков

 




Гласувай:
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 1430930
Постинги: 936
Коментари: 767
Гласове: 1551
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031