Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.12.2020 15:21 - НЕЙЧО ПОСРЕЩА КОЛЕДА
Автор: jitanosten Категория: Други   
Прочетен: 445 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

НЕЙЧО  ПОСРЕЩА  КОЛЕДА

         Два дни след Коледа, Нейчо трябваше да навърши осемдесет години. Издръжлив като бурен, той рядко се разболяваше и ако се случеше да настине или хване грип, се лекуваше по бабешки. Загряваше вода в големия чайник, сипваше морска сол в алуминиевия леген и си пареше краката, преди да си легне. Обикновено на сутринта се събуждаше здрав. Грипа лекуваше с чай от липа, шипки и лайка. Сам си събираше  билките, сам ги сушеше и сам преценяваше, кога какво да ползва. На лекарите не вярваше и не ходеше в болница за нищо. През живота му се наложи два пъти да разчита на лекарска помощ и в двата случая загуби близките си. Заради лекарска грешка се прости с майка си преди доста време, а поради грешна диагноза и неправилно лечение загуби и жена си преди две години. Когато в старческия дом станеше дума за болести, той се махаше да не слуша. А тук бе постъпил преди три месеца, когато получи сърдечна недостатъчност. В града Нейчо живееше сам, защото синът му вече повече от десет години живееше в Канада. Дъщеря му се бе преместила в столицата заради работата си. След смъртта на жена му, Нейчо започна да излиза всеки ден извън града и да се разхожда по полето. Правеше го не с някаква цел, а защото така се разсейваше от лошите мисли. Докато обикаляше пустите поляни и баири, събираше билки, гъби и така дните му минаваха бързо и неусетно. Уморен от дългите разходки, вечер той заспиваше бързо и на сутринта се чувстваше здрав и силен, почти като в младостта си.

   Есента на миналата година, се случи няколко пъти през деня, в ясно време, от небето да го поръси някаква странна роса. Той гледаше синевата над себе си и освен белите дири от преминаващите самолети, друго не забелязваше. Помисли, че е възможно от самолетите да изхвърлят излишно гориво, но щом помириса навлажнената си ръка, не усети мирис на петрол. Това се случи три или четири пъти и след всяко поръсване Нейчо се чувстваше зле. Започваше да го дращи гърлото, да кашля и да се уморява бързо. Разбрал, че това му причинява здравословни проблеми, той си купи дъждобран от китайския магазин, за да се защити поне малко от самолетите и техните отрови. Зимата се случи суха и сняг не падна дори веднъж. Така Нейчо продължи разходките си до март, когато по телевизията се разрази необяснима истерия, причинена от някакъв нов, изкуствено създаден вирус, на име Ковид - 19. Видял какво ли не през живота си, лъган от политици, търговци и работодатели, той се зачуди, защо така агресивно са се засилили журналистите да плашат хората. Изключително бързо, като при военно положение, правителството обяви пандемия и затвори хората по къщите. Ограничиха хората да не могат да излизат от местата където живеят, да не се виждат с близките си и да ходят с маски на лицата. Всички мерки бяха толкова безумни, че Нейчо се зачуди, какво се е случило със света, та е луднал до такава степен. От сутрин до вечер по всички медии лъжеха като съдрани и се опитваха да стресират до такава степен хората, че да изпълняват ненормалните заповеди на няколко измислени лекари, назначени в националния оперативен щаб. Гледаше Нейчо всичко случващо се и не разбираше нищо. Накъде се бе запътил света, с тия идиотски забрани? За пръв път ли се случваше хората да се разболяват от грип или болест, причинена от вирус или бактерия? На всичко отгоре, където и да отидеше, никъде не забелязваше болни хора. По-рано, когато някой боледуваше от грип, той подсмърчаше, кашляше и от далеч се разбираше, че е грипав. Сега болни хора не се забелязваха никъде, но по телевизията непрекъснато обявяваха хиляди заболели всеки ден. Тази истерия бе толкова несъстоятелна, че един ден Нейчо просто извади щепсела от контакта на телевизора и повече не го включи. Не искаше да гледа, как корумпирани журналисти казват на бялото черно и как с измислени статистики, разни политически лекари се стремят да манипулират народа, да се ваксинира с някаква недоказана отрова. Нейчо не разбираше, за какво стотици години човечеството се бе стремило към наука и знания, към свободи и възможности, всеки под слънцето да може да работи, когато сега просто забраняваха всичко това? Какво се случваше в тоя свят? Нещо се бе сбъркало тотално и хората не биваше да допускат наложеното брутално мракобесие! Предстоеше нещо крайно и вероятно радикално, но какво щеше да се случи, щеше да се разбере в идните месеци.

   Така преминаха пролетта и лятото, а в началото на есента, при една по-дълга разходка, Нейчо стигна по-далеч, отколкото бе смятал да иде. Стигнал до едно село на  десетина километра от града, той реши да се върне с влака. Отиде на селската гара и щом пътническия влак спря на перона, той се качи. Вече във вагона видя, че  всички пътници са с маски на лицата, а той нямаше  такава. За да не прави впечатление, той вдигна шала над устата си и така се получи своеобразна маска. След няколко минути обаче мина кондукторката, придружена от полицай и някакъв мъж, с особено неприятна физиономия.

-         Защо сте без маска? - излая мъжът и извади от канцеларската чанта, провесена през рамото му, кочан с актове.

-         Вагонът е почти празен! - посочи Нейчо - На пет метра от мен няма никого!

-         Няма значение! - отсече мъжът - Глобявам ви с триста лева, за неспазване разпоредбите на националния оперативен щаб!

-         Та, това е безумие! Пенсията ми е триста и пет лева! С какво ще живея, ако ме глобите?!

-         С каквото искаш живей! Такива като теб защо  изобщо продължават да хабят парите на държавата? Пари, хвърлени на вятъра са парите за пенсии!

Няколко седалки по напред се изправи едно момиче. Лицето му бе зачервено и то несдържано извика:

-         Я оставете човека, бе нещастници! Намерили  да се гаврят с един старец!

Полицаят се изпъчи и заповяда на момичето да си даде документите за проверка.

-         Няма да ги дам! Нищо не съм нарушила, както и този човек, когото тормозите!

-         Сега ще видим, дали няма да ги дадеш! - поклати глава неприятният мъж и тръгна към момичето.

Пред очите на Нейчо причерня. С лявата си ръка той хвана за рамото мъжа, а когато той се обърна,  го фрасна с дясната право по носа. Неприятният тип се свлече като отсечен на пода. На Нейчо му се зави свят и нещо го сряза в гърдите. Той загуби съзнание и дойде на себе си едва няколко часа по-късно, в спешното отделение в болницата. Беше получил сърдечна недостатъчност.

         Още на следващия ден дъщеря му дойде при него. Беше си взела няколко дни неплатен отпуск. Успя да го изкара от болницата и да го прибере у дома му. По някаква случайност теста му за Ковид се оказа отрицателен и лекарят директно заяви, че не могат да го лекуват в лечебното заведение. Без никаква дискретност заяви на дъщерята, че на баща и не остават повече от няколко месеца живот и дори да вземат лекарства, едва ли ще има полза. Това предизвика само усмивка на лицето на Нейчо. Преди да напусне мизерната болнична стая  с мухъл  и влажни петна по ъглите, той каза на лекаря:

-         Не знам за какво си учил докторе, но за друго освен за гробар не ставаш!

Лекарят го изгледа презрително и без да отвърне забърза по коридора.

   Още на следващия ден дъщеря му го заведе в частен старчески дом. Попълни някакви формуляри, предплати за месец напред и със сълзи на очи се сбогува с него. Не можеше да си позволи повече отпуск, а ако останеше при него щеше да загуби работата си. Така започна последната страница от живота на Нейчо.

         На двадесет и четвърти  декември сутринта слънцето грееше, все едно бе началото на есента. Независимо, че едва дишаше, Нейчо се събуди с усмивка. Предният ден бе разговарял дълго по телефона с дъщерята и сина си. Беше относително спокоен за тях, защото бяха здрави, имаха работа и не бяха самотни. Това му стигаше, макар много да му се искаше да доживее до пролетта, когато приятелката на сина му щеше да роди първият му внук. Знаеше, че това е невъзможно, от една страна заради болестта му, а от друга, поради нежеланието му повече да стои затворен като инвалид, в тази северна стая на старческия дом. Това, за което дъщеря му и синът му трябваше да плащат до края на дните му не бе живот, а агония. Да оцеляваш по този начин просто не си струваше. Той стана, избръсна се, облече се и преди да излезе, вратата се отвори. На прага застана дебелата медицинска сестра Мая и поклати глава:

-         За къде си стегнал, дядо Нейчо?

-         Дядо е баба ти! - изръмжа той.

-         В други ден  ще докарат ваксините! Докато не ви ваксинираме всичките, разходките навън са забранени!

-         Хайде, бе! Кой ще ме спре да изляза навън?

-         Аз ще те спра! А ако се опъваш, ще викна охраната!

-         Ами, викни я! А моята ваксина я отстъпвам на теб!

Той се промуши край сестрата и закрачи със сетни сили по коридора. Пред очите му се въртяха сини и червени кръгове, но някаква вътрешна сила му даваше кураж да ходи с високо вдигната глава. Когато стигна до входа, видя подпрелият се на вратата охранител, който бе направил присмехулна физиономия. Той чоплеше тиквени семки и докато плюеше шлюпките, се ухили:

-         Оппаааа! До тук, старец! Кръгом и обратно в стаята!

Нейчо се огледа и погледът му спря на кования железен пепелник, изправен до дивана във фоайето. Той  хвана студеното желязо, приближи до големия прозорец встрани и замахна. Стъклото се пръсна и разлетя край него. Нейчо прекрачи и излезе на двора.

Зад него охранителя се развика:

-         Ей, ненормален! Какви ги вършиш, бе?!

Без да се обръща, Нейчо вдигна нагоре дясната си ръка и му показа среден пръст. Продължи до бариерата при входа на старческия дом и я подмина. Бавно и упорито започна да се изкачва по пътеката към близкия хълм. Докато стигне върха се изпоти и съвсем отмаля. Там обаче се намираше висока антена, която използваха за телевизията или мобилните оператори. По антената имаше стоманени стълби, които водеха до малка площадка, на тридесетина метра нагоре. За да не падне човек,  стълбата беше опасана с метални ленти. Нейчо си отдъхна, колкото да събере сили и започна бавно да катери стълбите. С всяко стъпало си спомняше нещо хубаво от живота си. Така неусетно стигна до площадката. Седна на ламаринения под и се загледа към хоризонта. Тук вятъра бе по-силен и го пронизваше. От натрупания адреналин  не усещаше нито студ, нито болка. Като отпочина, той се изправи. Усмихнат заговори, сам на себе си:

-         За какво ми е този жалък живот?  Само да вкарвам в разходи децата си, покрай това кукувиче гнездо ли?! Ако можех да бъда полезен на някого, поне на един човек, може би щях да се замисля, но сега…! Време е вече да надникна отвъд хоризонта! Човек ако не живее свободен, поне да си иде от този свят трябва да има кураж! Да ме ваксинират на тази възраст и с тая болест е смешно! По-добре да ме застрелят, гадовете! А да се чувствам непотребен никому боклук ,не си струва  и ден да живея! Аз направих своя избор! Прости ми Боже и ме приеми при теб…!

Нейчо прекрачи парапета от външна страна, погледна за последно  света и полетя.

 

      Красимир   Бачков




Гласувай:
1
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 866088
Постинги: 776
Коментари: 637
Гласове: 1247
Архив
Календар
«  Август, 2021  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031