Постинг
24.09.2021 17:40 -
ЗА ЩАСТИЕТО !
С д-р Виктор Хинов, приятел от щатите си даваме теми за кратко писане. Темата, която той ми даде, е кога съм бил щастлив за последен път. Не ми бе трудно да отговоря....!
ЗА ЩАСТИЕТО…
Да разкажа кога последно съм се чувствал щастлив е лесно и трудно. Лесно, защото за своето щастие човек говори кратко, а трудно, защото може да не бъде съвсем разбран. По принцип хората са свикнали да споделят болката и проблемите си, а щастието пазят за себе си. То е нещо, което трябва да стои далеч от чужди очи, защото не всички са добронамерени. Току виж го урочасат и тогава…?! Слава Богу, имал съм много щастливи мигове в живота си! Последният път, когато се чувствах щастлив бе преди около две седмици. Намирах се в малката си тристайна гарсониера и при мен дойдоха двете ми големи деца. С тях се виждам рядко, защото живеят и работят в столицата. На кухненския плот бе поставена една стара чаша от аркопал да се суши. Щом я зърна, дъщеря ми плесна с ръце и я взе толкова внимателно, все едно държеш яйце. - Тате! Това ония чаши от детството ни ли са? - запита тя. - Те са, но останаха само две! Останалите се счупиха. - отвърнах аз. - Винаги съм ги смятала за някакви приказни чаши! С тия сини украшения по тях ми действаха почти вълшебно! - Тя извади телефона си и снима чашата. Като едно старо магаре не се сетих да и подаря двете останали чаши. Седмица по-късно го сторих, но на мен все така ми идва акъла подире….! Времето, което визираше дъщеря ми се намираше малко повече от тридесет години назад. И тогава работех като учител, но въпреки че бе забранено, си сменях понякога левове за долари. С тях купувах от „Кореком“ шоколадови яйца или „Тоблерон“ за децата, марков парфюм за жена си и уиски за себе си. Аркопалените чаши бяха пълни с течен шоколад „Нутела“, който за времето си бе голямо лакомство. Бях купил шест чаши, за да бъдат като сервиз. Бях ги купувал с любов към децата и семейството си, затова и за мен тия чаши бяха повече от обикновени домакински съдове. Когато се разведох с жена си, едни от малкото неща които взех за новата си гарсониера, бяха двете оцелели през годините чаши. За някого може да са нищо и половина, а за мен бяха две вълшебни чаши, пълни с щастливи спомени. Когато седмица по-късно увих двете чаши в хартия и ги дадох на сина си, да ги занесе на дъщеря ми в столицата, се почувствах наистина щастлив. Който не знае, че да даваш на някого нещо е по-хубаво, отколкото да получаваш, е направо за съжаление..! В същия ден когато ми гостуваха големите ми деца, малкият ми син играеше с приятелчетата си навън. Щом те си заминаха, а той по някое време се върна да обядва, сложих малката купа със супа да я стопля на печката. От бебе той обичаше най-много супа от топчета, която някога майка ми му приготвяше специално. Беше обикновена супа, но всъщност най-вкусната супа на света. Мама отдавна я няма, но втората ми жена се научи да приготвя супата по същия начин. Сега Марти си изми ръцете и започна да обяснява с блеснали очи, как вкарал гол, като играли мач с децата в двора на близкото училище. После седна и започна лакомо да яде супата. Едва ли някой ще проумее, но дори аз не мога да си обясня, защо в този момент се чувствах наистина щастлив…! Дребни, простички неща, с които не можеш да се похвалиш във Фейсбук, но които те карат да се чувстваш по-жив от обикновено. Едва преглъщам от щастие, след срещата с порасналите ми деца и като гледам малкия ми злояд син, да лапа бабината си супичка с апетит. Всъщност, опитах да напиша нещо смислено, но какво се е получило не знам. Това, в което съм сигурен е, че е прекрасно да изпитваш щастие от време на време, но за него се пише трудно….!
Красимир Бачков
ЗА ЩАСТИЕТО…
Да разкажа кога последно съм се чувствал щастлив е лесно и трудно. Лесно, защото за своето щастие човек говори кратко, а трудно, защото може да не бъде съвсем разбран. По принцип хората са свикнали да споделят болката и проблемите си, а щастието пазят за себе си. То е нещо, което трябва да стои далеч от чужди очи, защото не всички са добронамерени. Току виж го урочасат и тогава…?! Слава Богу, имал съм много щастливи мигове в живота си! Последният път, когато се чувствах щастлив бе преди около две седмици. Намирах се в малката си тристайна гарсониера и при мен дойдоха двете ми големи деца. С тях се виждам рядко, защото живеят и работят в столицата. На кухненския плот бе поставена една стара чаша от аркопал да се суши. Щом я зърна, дъщеря ми плесна с ръце и я взе толкова внимателно, все едно държеш яйце. - Тате! Това ония чаши от детството ни ли са? - запита тя. - Те са, но останаха само две! Останалите се счупиха. - отвърнах аз. - Винаги съм ги смятала за някакви приказни чаши! С тия сини украшения по тях ми действаха почти вълшебно! - Тя извади телефона си и снима чашата. Като едно старо магаре не се сетих да и подаря двете останали чаши. Седмица по-късно го сторих, но на мен все така ми идва акъла подире….! Времето, което визираше дъщеря ми се намираше малко повече от тридесет години назад. И тогава работех като учител, но въпреки че бе забранено, си сменях понякога левове за долари. С тях купувах от „Кореком“ шоколадови яйца или „Тоблерон“ за децата, марков парфюм за жена си и уиски за себе си. Аркопалените чаши бяха пълни с течен шоколад „Нутела“, който за времето си бе голямо лакомство. Бях купил шест чаши, за да бъдат като сервиз. Бях ги купувал с любов към децата и семейството си, затова и за мен тия чаши бяха повече от обикновени домакински съдове. Когато се разведох с жена си, едни от малкото неща които взех за новата си гарсониера, бяха двете оцелели през годините чаши. За някого може да са нищо и половина, а за мен бяха две вълшебни чаши, пълни с щастливи спомени. Когато седмица по-късно увих двете чаши в хартия и ги дадох на сина си, да ги занесе на дъщеря ми в столицата, се почувствах наистина щастлив. Който не знае, че да даваш на някого нещо е по-хубаво, отколкото да получаваш, е направо за съжаление..! В същия ден когато ми гостуваха големите ми деца, малкият ми син играеше с приятелчетата си навън. Щом те си заминаха, а той по някое време се върна да обядва, сложих малката купа със супа да я стопля на печката. От бебе той обичаше най-много супа от топчета, която някога майка ми му приготвяше специално. Беше обикновена супа, но всъщност най-вкусната супа на света. Мама отдавна я няма, но втората ми жена се научи да приготвя супата по същия начин. Сега Марти си изми ръцете и започна да обяснява с блеснали очи, как вкарал гол, като играли мач с децата в двора на близкото училище. После седна и започна лакомо да яде супата. Едва ли някой ще проумее, но дори аз не мога да си обясня, защо в този момент се чувствах наистина щастлив…! Дребни, простички неща, с които не можеш да се похвалиш във Фейсбук, но които те карат да се чувстваш по-жив от обикновено. Едва преглъщам от щастие, след срещата с порасналите ми деца и като гледам малкия ми злояд син, да лапа бабината си супичка с апетит. Всъщност, опитах да напиша нещо смислено, но какво се е получило не знам. Това, в което съм сигурен е, че е прекрасно да изпитваш щастие от време на време, но за него се пише трудно….!
Красимир Бачков
Вълнообразно
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1551
