АКО  СИ  ДАЛ…

  Когато слушам докосващата сърцето и душата песен на Емил Димитров „Ако си дал“, винаги се замислям. Какво съм дал и какво съм взел, от тоя живот и хората край мен? Докато се пенсионирам, все бях критичен към себе си. Като учител по рисуване, винаги опитвах да уча учениците, да търсят и намират красивото в себе си и наоколо. Вярвах, че красотата лекува, радва и не може да убива. Учех децата, сам се учех от тях и без да усетя, преминаха четиридесет години в класната стая. След всеки урок смятах, че бих могъл да им дам още малко, в замяна на уважението и любовта, които получавах от тях. Имах късмет да съм учител по Изобразително изкуство, а не по математика, макар математически да се получаваха най - прекрасните форми в природата. Обичах работата си, обичах и децата! Може би затова почти винаги имах усещането, че повече съм взел, отколкото дал в професията. И странно, но когато човек живее дълго време забелязва, как се променя средата и хората в нея. Към края на трудовият си път все по-натрапчиво забелязвах неща, които ме дразнеха и не разбирах, от какво са последица!

  Като млад учител често виждах, как приятели сред децата си дават половината закуска един на друг. Правеха го чистосърдечно, без някой да ги кара и това им носеше радост. Малко преди пенсионирането си многократно отбелязвах, как за бял лист, молив или флумастери, децата плащат на свой съученик с пари. През последните години дори учениците измерваха всичко, в неговата парична стойност. Добротата, човещината бяха останали някъде в миналото и сега дори се срамуваха, ако ги покажеха по някакъв начин. От малки в дома и от обществените медии ги караха да бъдат агресивни, да постигат целите си на всяка цена, а това бе страшно…!

  И не, не децата бяха виновни за това, в какво ги превръщаха неусетно околните! Те бяха като белите листи, върху които рисуваха по зададените от мен теми. Просто обществото ни бе станало безчувствено, арогантно и фалшиво! То ги превръщаше в меркантилни малки твари, опитващи се да подражават на фолкзвезди, мутри и успели да се обогатят политици, без да бъдат вкарани в затвора. На всяка улица, по телевизията и в интернет ги затрупваха с реклами на казина, игри и риалити шоута, където бързо, лесно и без труд могат да се спечелят много пари. Започнах да влизам в спор с мои ученици, за стойността на учението, знанията, таланта и труда, в сравнение с измамата, кражбата и безнаказаното предателство! Ужасното бе, че се случваше и да загубя такъв спор! Поради „демократично“ наложената ни корупция, се случваше цели звена в полицията да покриват наркодилъри и дори самите полицаи да търгуват отровата, убийци на пътя или в битови скандали да бъдат оправдавани и пускани на свобода, а невинни да остават без пари или дом на улицата, заради схеми с кредити или други далавери! Докато остарявах без да усетя, света се променяше, но не към добро!

  Един ден останах безмълвен, когато моя ученичка нагло заяви: - „Не приемам четворката, която ми писахте, поради липсата ми на въображение! Веднага мога да ви изброя поне десет начина, да стана богата и известна, без да уча много и без да се трудя!“ И знаете ли, тя започна да ги изброява на пръсти и не спря на десет…! Накрая заяви, че чака с нетърпение да избута гимназия, за да се махне от тая скапана държава и да си уреди живота в чужбина! Обаче, представете си, щяло да я бъде срам да каже, че е българка и затова дори името си щяла да промени, да звучи западно!!! Защото не сме били народ, а стадо, оставящо политиците и чуждите нашественици да ни грабят безнаказано!

  Помълчах по-дълго, отколкото може би трябваше и се опитах да я опровергая, по мой си начин. Нали бях даскал, Боже мой! Тихо казах, че хора, които живеят и се трудят на една територия не са народ, ако им липсва обща, колективна памет. Ако не се гордеят с историята си. Ако нямат управляващи, които да мислят доброто на всички останали, да правят планове поне десетина години напред, в областта на образование, икономика, здравеопазване и ……. тук  спрях! Моята ученичка ме гледаше с усмивка и явно съжаление! Тогава за пръв път усетих, че съм остарял, че всичко наоколо се е променило и макар да говорим един език, ние просто не се разбираме. Не само децата, хората изобщо искаха да чуят това, което им харесва, а не истината, да не зачитат и спазват правила, норми и закони, стига по този начин да постигат целите си! Системата на масовото образование у нас вече не се развиваше, а деградираше! Щом един Гошко от пети клас можеше да ми заяви, че нямал нужда от формули, от физика, химия и пр. нелепости, а трябвало само да знае, как да оцелее в гората, на брега на река или море, как да си запали огън, как да улови риба или да убие  прасе, за да се наяде, аз треперех вътрешно и сухо преглъщах! Докъде ни бяха докарали, през последните тридесет години „водачите“ в държавата ни?! Защо се бях хабил, през всичките си години като учител, ако от социума упорито рушаха модела на умен, добър, знаещ и можещ човек, който се опитвах да изграждам в учениците си?! Излизаше, че през цялото време съм наливал вода в решето!

  Виждах как, не само у нас, но и по целия свят нравствените, моралните устои на хората деградираха, за сметка на елементарното печалбарство и почти скотското консуматорство! Хората се бяха отдалечили от Бога и той бе отвърнал лице от тях! Вече не се движехме по път с ясни правила, закони и посока, а прибягвахме по множество криви пътеки, които обикновено ни водеха към нищото. Така, след като спрях да ходя на работа, се затворих в себе си и започнах по-често да пиша своите разкази. Исках по някакъв начин да избягам от грозния свят край мен и в същото време да изграждам измислен такъв! Ако навън нямаше доброта, можех да я измисля, ако повечето неща бяха грозни, можех да ги направя красиви! Та дори само един човек, прочел  написаното от мен да повярва в доброто и красивото, значи все пак съм успял! Значи, не съм живял напразно! Ей -  така минават вече дните ми. Липсват ми децата в училище, липсват ми техните смехове, пакости и разправии, но сега пред мен е белия лист и на него мога да градя нещо по-хубаво от реалността. С умиление си спомням написаното преди време, на дъската в класната стая „Господине, пети „Б“ ви обича!“ и с някакъв непознат досега хъс се опитвам, да връщам в разказите си получената обич, на всички останали!

  А това, колко си дал, колко си взел, са бакалски сметки, които не обичам да правя! Понякога всички сме деца, всички искаме подаръци и всички вярваме в приказки! По-важно е сега или след като си идем от тоя свят, някой някъде да си спомня за нас с добро, да пие за наше здраве или за „Бог да прости!“. После да даде част от себе си на някой, който има нужда от топлинка, в студения свят наоколо. Точно както Микеланджело е изобразил докосващите се пръсти на Бог и човека, в „Сътворението на Адам“.

  Красимир  Бачков