МИРИС   НА   СПОКОЙСТВИЕ

  Седим с бай Злати в работилницата му и пием бира. Той майстори едно декоративно кладенче от шпертплат и дърво, и междувременно си говорим. Разговорът ни е спокоен, но тъжен и изпълнен със спомени по близкото минало.

-         Знаеш ли за какво най-много ме е яд? - пита бай Злати.

-         Сигурно за младостта ти! - отвръщам аз.

-         Остави младостта ти! За нея на всеки му е мъчно. Яд ме е, за онова спокойно време сутрин, когато на село миришеше на див бъз и смачкана трева, отткъм фермите се чуваше блеене на овце и крави, а в седем часа по националното радио пускаха един музикален мотив преди новините, чисто български, няколко секунди само, но с него денят започваше сигурен и мирен, какъвто трябва да е всеки човешки ден! Животът си струваше тогава, защото имаше смисъл и цена!

-         Защо? То и сега животът на всеки е безценен!

-         Прав си! - съгласява се Бай Злати - Сега нищо не струва живота ни!

-         А кога струва повече?

-         Когато си израсъл като мен от малък, без баща и дядо у дома! Баща ми загина при Драва Втората световна война, а дядо ми го затрили в Междусъюзническата! Бяхме пет деца, израснахме като пуйчета само с боб, лапад и коприва, но всеки завърши гимназия, взе си хляба в някаква професия и си вдигна дом в града. Живеехме в мир, защото имаше Варшавски договор, който ни пазеше от алчните ръце на капиталистите от Запад. Ние българите бяхме трудолюбив и мирен народ, не като сега! Строяхме фабрики, заводи, пътища, болници, училища! Мечтаехме да стигнем звездите, момче! И всичко това за има - няма едни четиридесет - петдесет години!

-         А сега за тридесет и пет затриха всичко изградено! - констатирах аз, на което бай Злати махна отчаяно с ръка:

-         Не ме боли за тухлите и камъните, за децата ми е болката! Отучиха ги да са българи в сегашното училище! Едно време преди часовете, правехме гимнастика на двора и влизахме в училище на занятия с песен. Като запееш „Вятър ечи, балкан стене“, знаеш кой си и  имаш самочувствие! Сега дъщеря ми през ден ми звъни по телефона: - „Тате, иди прибери децата от училище, че не ме пускат от работа!“. Че аз три километра вървях като първолак, от къщи до селското училище и не ме бе страх ни от хора, ни от животни! Сега наркотици, опасност да не ги сгази някой пиян на улицата, отвличания и страх, насаждан всеки ден от телевизиите! Туй живот ли е, в държава ли сме или в разграден двор?!

-         Нали затова скачахме на площадите през деветдесетте години? Искахме свобода и я получихме!

-         Не е свобода това сегашното! Колониална робия е, каквато не е била и под труско робство! Просто ни излъгаха западните тарикати и ни разрушиха всичко! Но като сме прости, туй заслужаваме! Другото какво? Майната му! Всичко може да се построи отново, но как да изградиш един читав човек, когато вместо образование, в училище се наврели разни НПО -та, убиват историята ни, литературата ни, културата ни,  традициите ни! Развращават децата и ги бъркат момче ли е или момиче, учат ги на мързел и слободия, да не почитат ни родител, ни стар човек, ни болен! Удариха гадовете в най-уязвимото ни! Убиха българското в училище и сега внучките ми плещят на английски и се хилят, че нищо не разбирам от приказката им. А не знаят мириса на спокойствието, защото никога не са го помирисвали!

-         И няма да го помиришат, както вървят нещата! - допълвам аз.

-         Ох! Не слагай сол в раната! - въси се бай Злати, а от транзисторчето встрани, започват ежедневната криминална хроника…..

 

                Красимир  Бачков

Аз пък заявявам че ганювците са изклюително тъпи и прости и си заслужават (робската) съдба. Пак бях във влак- всички с телефони, само аз с книга.

и особено агресивни са тюрките.Водили са толкова много войни, че са били избити красивите им хора и сега останали грозните.