БЕЗ  МАСКИ

         Той беше различен от тях. Той го знаеше и те го разбираха. Опитваха се да го пренебрегват, да се правят, че не го забелязват и дори да го унижават. Това го дразнеше, разбира се. Само, че му даваше нещо, което те не подозираха. Цялата им завист и злоба срещу него го мобилизираха, да се вземе в ръце и да работи още по-добре. Той потъваше в самотата на работата си и създаваше шедьоври, за каквито неговите завистници дори не можеха да мечтаят. Най-добрите си неща той не публикуваше. Прекалено хубави бяха, за да ги показва на враговете си. Те не биваше да знаят, какви са неговите върхове. Можеха да коментират  само  неща, които вече бяха известни. Това му даваше една постоянна защита. От една страна другите бяха наясно, че той има таланта и силата да успява сам, а от друга, беше добре да се залъгват, че  има нужда от тях. За да ги обърка и предразположи,  той слагаше маската си на един от тях, говореше като тях и дори вършеше малки подлости, подобно на тях. Това донякъде му помагаше да оцелее и да продължи да работи необезпокояван. Така, в малките си и големи мерзости, хората край него неусетно сваляха маските си. Проличаваха жалките им, гнусни лица, с вперени алчни погледи към това, което донякъде успяваше да скрие. Те не разбираха, че единственото нещо, което би могло да го смаже, бе това, към което се стремяха те самите. Една спокойна, синекурна длъжност и едно фалшиво уважение, заради поста. Това би сложило край на таланта му, но понеже за тях бе нещо желано, дори не им минаваше през ум да му го предоставят. Те бяха завистливи и глупави хора, които не виждаха по-далеч от носа си. Те не си даваха сметка, че дълго след като вече ги няма, други, необременени от тяхната завист люде, щяха да сложат всичко на мястото му. Щяха да отредят на всеки заслуженото, а това му даваше онова спокойствие, което те никога нямаше да имат. Дори публикациите, където незаслужено бе подценен, в сравнение с други, наредени пред него, щяха да се запазят и един ден да бъдат ярко доказателство, за нечестната война срещу него. Времето, само времето щеше да му даде реабилитация за всичко, което не бе получил, като признание и почит от другите. То бе най-важният съдник и всичките крясъци, лай и виене срещу него щяха да изчезнат в небитието. Щяха да останат тези стаени, пълни с любов и чистота неща, които щяха да му отредят най-после, заслуженото му място. Той го знаеше, а те се бояха, че това може да се случи някой ден. Сега се намираха в едно безвремие. Но то щеше да свърши. И неговият ден, а след това и успехът му щеше да дойде! Веднъж и завинаги! Далеч от мръсни ръце и помисли. Там, където му беше мястото.

                                                                         Красимир  Бачков