БОЛЕН СЪМ ОТ ЛЮБОВ!

В старата ни къща, където остана жива само мама, понякога ровя из вехториите и намирам интересни неща. Онзи ден попаднах на моя тетрадка, когато съм бил в последните класове на техникума, в който учех. От разстоянието на времето погледнах със снизхождение написаното тогава. А то бе следното:

- " За една твоя усмивка само, съм готов да извърша куп глупости, но ти дори не ме забелязваш! Погледът ти минава безразлично през мен и се вдига някъде далеч, далеч! Вероятно търсиш някого, а не знаеш, колко близо съм аз до теб. Как ми се иска, дори да те нараня, но да ме видиш! Повтарям тихо името ти, като заклинание, като магия! Болен съм от любов!"

Оставих тетрадката там, откъдето я взех със смесени чувства. Едва ли бях помъдрял след толкова години, след като дори малко завиждах на себе си, независимо несподелената си любов. Рядко улавяме настроението от времето на младостта си, а когато успеем, се чувстваме ограбени. От кого и защо? Питам се, отговора сякаш е близо, но ........ все е неточен и размит. При всички случаи обаче, чувствата са от тия, които не могат да се оценят с пари. И ...... слава Богу!