БЕЗКРАЙНИЯТ ПЪТ
Докато чакаше тръгването на автобуса, Кирил си спомни онази стара игра, която използваше някога, за да запълни времето по-смислено. Избираше си хора от навалицата и се опитваше да познае възрастта, професията и основния порок на наблюдавания обект. В повечето случаи се спираше на жени, защото тяхното поведение и психология му бяха по-интересни, а и защото бяха по – непредсказуеми. Когато имаше възможност да провери впечатленията си разбираше, че е познал почти всичко, а това му носеше голямо удовлетворение. Чувстваше особено превъзходство над „жертвите” си, защото ги бе разгадал, без да ги познава. Това се дължеше до голяма част на професията му. Като художник бе овладял изкуството да вижда това, което останалите просто гледаха. Склонността му да стилизира натурата и логическото му мислене правеха играта съвършена.
Сега погледът му се спря на мустакатия, набит чешит, с голямо дипломатическо куфарче в ръка. Личеше, че мъжът не живее в град. За началото на април бе облечен с твърде дебели дрехи, в зелено-кафяв горски цвят, зимните боти издаваха планинският му произход, а мустакът бе толкова старомоден, че дори цял ден да търсеше подобен в многохилядния град, едва ли щеше да види друг такъв. Лицето му бе обветрено и далеч по-зачервено, от лицата на останалите пътници в чакалнята. Кирил набърчи чело в опит да си спомни, от колко години не е виждал човек с дипломатическо куфарче в ръка. Размерите на това, в ръцете на мъжа, бяха двойно по-големи. Вероятно в него имаше бутилка алкохол. – „Мустакат тъпан!” – определи го на ум Кирил и се запита, дали мъжа ще си купи от скъпите сандвичи в лавката, където се бе наредил на опашка. Никой нормален човек не би дал толкова пари, за две залепени филийки хляб, намазани с маргарин, а между тях салам, с дебелина не повече от микрон. Мустакатият тъпан обаче си купи цели четири сандвича и седна на пейката срещу Кирил. Отвори куфара и извади бутилка с ракия, в която бе монтирана декоративна стълбица. Пое си въздух, отпи яка глътка и докато си триеше устата с опакото на ръката, тарикатски смигна. После методично наряза върху куфара сандвичите с джобно ножче. Започна да хвърля ловко в устата си нарязаните хапки. Кирил неволно се сети за селските клозети, в които зееха дупки, подобни на устата на мустакатия. Изводът бе, че това е примитивен планинец, с манталитет на бай Ганьо, случайно попаднал в големия град. В лъскавите му вишневи очи проблясваха тарикатски искри, издаващи влечение към възможно повече човешки пороци.Най-вероятно този човек работеше като кръчмар, горски или в краен случай, селски кмет. Само възрастта му бе трудно да бъде определена. Можеше да бъде както на 40, така и на 60 години, независимо от запазената му, тук – там прободена с бяло коса. Като цяло това бе неприятен тип, затова Кирил стана и се насочи към вече паркиралия на спирката автобус.
Намери мястото си и седна. Яд го бе, че забрави да си вземе таблета. У дома преди да тръгне го сложи да се зарежда и излезе, без да се сети да го вземе. Сега, по пътя до столицата щеше да скучае цели седем часа. Дано, някой като мустакатия тъпан не седнеше до него! И само докато си го помисли, в коридора между седалките се появи точно ТОЙ, с билет в ръка, озъртащ се за мястото си. Щом стигна до него, мустакатият смигна свойски, качи куфарчето в багажника и тежко се отпусна в седалката.
- Оф! – изпъшка от задоволство той – Голям кеф са тия рейсове! По служба ли отиваш в София?
Кирил поклати неопределено глава. Не му се разговаряше. Това обаче не впечатли мустакатият. Той приглади с шепа мустака си, наклони глава към него и някак потайно започна:
- Ей, това добруджанките са огън жени! Акъла ти вземат, мама му стара! И парите, разбира се …..! – захили се мазно, отново приглади мустак и отсече – Но си струват! Браво! Нашите в планината стиснали кълки тъй, че топлийка не можеш да вкараш между тях!Виж, тукашните са бомба! Омъжени, неомъжени се плющят, като за световно първенство! Ти женен ли си?
- Разведен! – от немай къде отвърна Кирил.
- По-добре си! – успокои го мустакатият – Поне не те смуче някоя от тях!
- От кои?
- От тия, мерклийките! Аз им викам дащните даскалици.Щото не съм срещал други като тях. Загорели за мъж, сякаш от женски затвор са ги изтървали!
Кирил се усмихна безразлично, а мустакатия продължи:
- До преди десетина години, друга женска освен моята не бях пипал!И представи си, идва група даскалици по нашия край на туризъм. Да гледат пещерите, да се катерят по баирите, щото са от равнината и нямат такива екзотики. Обаче очите на всички светят от мерак, ти казвам!Още първата вечер хапнахме, пийнахме и запяхме буйни песни. А тая моята, пее хубаво! Иначе е даскалица, но пее като поп, проклетницата! И ме пари с очи, като въглени! Не издържах и я налетях, като диво прасе. А тя омъжена, но сякаш мъж не я пипал до момента! Ще ме глътне целият, разпоретината ! Кво да ти разправям! Кеф!!!
Кирил слушаше изтръпнал. Мустакатият тъпан описваше жена, която ужасно приличаше на собствената му голяма любов. Тя също бе учителка, също пееше хубаво и цялата преливаше от живец. По един или друг начин, бе успяла да разбие сърцето, семейството и дори живота му. Той до такава степен бе потресен, че не издържа и запита:
- Как се казва тази жена?
- Таня! Що, да не я знаеш? Тя живее в съседния град.
- Не е същата! Тази, която познавам се казва Мая. Но не може да пее или по-скоро пее фалшиво. Учителка е по география. – Кирил умишлено излъга, за да не се издаде пред мустакатия.
- Верно, друга е! Таня преподава химия. Но те всички даскалици са една стока!Загорели като войници и се мушкат за живите и за умрелите! …… И кво да ти разправям, значи! Започнахме да се срещаме един – два пъти в годината, да си начешем крастата, дето се вика.В хотелчета на планина, на море, та чак в чужбина ходихме! Голяма страст, ти казвам! …….. И онзи ден реших да я изненадам, щото излиза във ваканция. Предплатих хотел на морето и реших да я водя там, да си правим кефа няколко дни. Обаче ми върза тенекия, проклетницата! Излъга, че е с ученици на екскурзия и не може да дойде. Щях да се пукна от яд, но добре, че се намери една нейна дружка, да ми отвори очите! Обадих и се да пием кафе, че да не се връщам съвсем капо. Пък можеше и да ми излезе късмета, ако се наредяха нещата!Видяхме се и тя ми разказа, че Таня тръгнала с друг тъпкач, да си кара ваканцията. Обаче самата тя била свободна и можела да ми стопли чаршафите в хотела. Грабнах я и си изкарахме пет страхотни дни! Сега се прибирам, но ще мина първо през София, да нагледам дъщерята. Тя е студентка и учи за докторица. Сега далаверата е най-добра при докторите и компютържиите! Най-много манги вадят и не се изгърбват от бачкане! Ти какво работиш, мой човек?
Без да му отговори, Кирил стана, отиде до шофьора и помоли да спрат, защото се чувства зле. Когато шофьора изпълни молбата му, той го посъветва да не чакат, а да продължат пътя си. Щеше да се оправя сам после. Водачът повдигна рамене в недоумение, но затвори вратата и скоро автобуса се изгуби от поглед. Кирил преметна през рамо планшетката, която носеше и се огледа. Наоколо се простираха ниски хълмове, обрасли с храсталаци. Бе тихо и много приятно, без мустакатия тъпан и неговите перверзни истории. Бавно закрачи по пътя. Можеше да стигне до София и без автобуса, както можеше да живее и без голямата си, общодостъпна любов. Все някой щеше да го вземе на автостоп. Вървеше и се чудеше, как заедно с мустакатия тъпан, бе получил от меда и жилото, на тази прекрасна, на тази ужасна жена! В един и същ момент се чувстваше привилигирован от нейното внимание, и едновременно сритан между краката, от тази и многото други изневери, за които бе чувал по-рано. През всичките тези години заслепен от любов ли е бил или просто глупак? Един от многото глупчовци, попаднали в паяжината на тази жена. Крачеше и постепенно разбираше, че е по-глупаво да си задава подобни въпроси. Защото животът си отиваше всеки миг, независимо как изживян. Та нали, ако се тровеше с въпроси и подозрения, упреци и съмнения, нямаше да може да се радва на небето, на лекия насрещен ветрец и тази резедава кола, която намали и спря до него. Отвътре жената на средна възраст, която шофираше сама запита с усмивка, подобна на Мона Лиза:
- Искате ли да ви откарам до някъде?
- Откога ви чакам, да знаете! – отвърна Кирил и се качи при нея.
Пътят просто продължаваше.
Красимир Бачков
-
