КУФАРЪТ НА БАЙ ВЪЛЧО
Като всяко малко дете през лятото по онова време и аз играех по цял ден на улицата, прибирах се късно вечер, прегладнял, уморен и доволен, независимо мърморенето от страна на родителите ми. Хапвах набързо и лягах. Преди това с огромно нежелание измивах мръсните си крака, ръце и най-вече врат, на чешмата в двора. Шляпайки с босите си крака по нагретите от слънцето през деня плочки, едва се добирах до леглото и заспивах, още преди да съм сложил главата си върху възглавницата. Не чувах нито локомотивните свирки, нито сблъскващите се от маневрите вагони, от близката гара. Бях девет годишен и света ми се виждаше красив, безкраен и страшно интересен. Не разбирах много неща и детската ми наивност бе естествена защита, срещу несгодите на ежедневието. Затова когато късно през нощта, в края на юли се събудих от човешки крясъци, помислих, че отново има пожар при вагоните и скочих веднага от леглото. Месец по-рано се бе запалила огромна цистерна с бензин, при опит на един железничар да краде бензин. Тогава жителите на квартала се бяха събрали встрани и удивени гледаха, как четирите пожарни не успяха да потушат огъня, докато бензина и съседния вагон не изгоряха.
Сега се случваше нещо друго, защото край гарата пак бе пълно с хора, но никъде не се забелязваше огън. Аз се проврях най отпред и с учудване видях двамата милиционери от гарата, заедно с още десетина техни колеги, как спират хората в огромен кръг, в центъра на който се намираше съседа бай Вълчо. За моите представи той бе много стар човек, но едва по-късно разбрах, че нямаше навършени шестдесет години. Знаех го като тих, кротък човек, малко саможив, защото живееше сам в една малка къщичка, в края на улицата. Чувал бях от родителите си, че е болен от рак, но не знаех нищо за тази ужасна болест. Като обект на кварталните клюки, той бе по-скоро неудачник, защото доста млад бе останал вдовец, а по-късно дъщеря му се омъжи и замина в Канада. Бай Вълчо отскоро бе пенсионер. Той бе работил като машинист на влак и си спомням, че съм виждал оплесканата му със сажди физиономия в различни парни локомотиви.
Сега съседът ми крещеше високо и размахваше малък кафяв куфар. Заслушах се и чух следното:
- …….И си мислите, че ще живеете вечно, и все ще сте здрави! Ама, не е така! Лъжете се, безкрайно много се лъжете! За всичко се лъжете, хора! Работите, събирате пари, купувате мебели, дрехи, салами, а за какво, дори не знаете! Както сте тръгнали, така и ще свършите – внезапно, неочаквано и тъпо! Тъпо, тъпо, тъпо! Всеки от вас си мисли, че е по-умен от другите, че при него няма да дойде бедата, но не е така! Тя винаги идва непоканена, нечакана и озъбена от злоба! Захапва те и докато не те сдъвче, не те изплюва! След нея живота просто свършва! Всички се стремим към тая проказа парите и защо, да ми кажете?! Защо са ви пари, ако не можете да купите с тях подарък на най-близките си, да се излекувате или просто да поръчате да ви бият една смъртоносна инжекция? За какъв дявал са парите, сами по себе си?! Гнусни, мазни хартийки, сбрали труда, болката и мъките на всеки, докато се стреми да ги докопа …! Хайде, грабете ги сега тези пари! Хващайте, колкото можете, защото съм ги събирал цял живот, а сега не ми вършат никаква работа! Пусти, проклети, презрени пари ….!
Той отвори мукавения куфар, зарови ръце в него и започна да хвърля банкноти. Сини десетолевки, червени петолевки и зелени банкноти от по два лева се разлетяха, а милиционерите креснаха никой да не ги взема, защото било подсъдно. Слабият вятър понесе някои от банкнотите и независимо от забраната, хората се втурнаха да ги събират. Гараджийските милиционери свиреха със свирки, бай Вълчо мяташе пари във въздуха, а хората се блъскаха, за да съберат колкото могат повече пари.
- Вземайте, грабете, хора! Събирайте теглото ми за цял живот! – крещеше моят съсед, докато към него не притичаха няколко санитари и не го хванаха. Надянаха му бяла усмирителна риза и го подкараха към една линейка, спряла направо на гаровия перон. След това хората се разпръснаха бързо и гарата опустя. Осветена от прожектори, поставени на два високи метални стълба, с няколко композиции товарни вагони и един захвърлен празен куфар на първи коловоз, тя изглеждаше странно чужда в лятната нощ. Това не бе гарата, през линиите на която пресичах всеки ден, не бе моята гара, а някаква друга, страшна и злокобна спирка, по пътя за никъде …!
- Хей, момче! Ти какво се моташ тук още? Я марш у дома! – викна ми единият от двамата гарови милиционери и аз провлачих крака към къщи. Прескачайки линията на първи коловоз, спрях до празния куфар. Пари естествено нямаше, но на капака му отвътре бе залепена малка, черно-бяла снимка.Клекнах, за да я видя по-ясно. Чух, как милиционерът се приближи зад мен. Той също се наведе, за да види снимката. На нея бяха заснети бай Вълчо, жена му, а по средата дъщеря им, с две опашки, вързани на панделки. Всички се усмихваха, сякаш току що бяха спечелили голяма печалба от лотарията.
- Хайде, тръгвай си! – побутна ме по гърба милиционерът – Малък си още, за тия работи! Не ти трябва нито да гледаш, нито да знаеш, какво има в един такъв куфар!
- А какво има, чичко? – чисто по детски запитах аз.
- Мъка, много мъка имаше събрана тук, моето момче! Бягай по-далеч от нея!
Когато се прибрах у дома видях, че мама и тате спят непробудно и просто бяха изтървали необикновената случка. Аз си легнах и за първи път изобщо, не можах да заспя чак до сутринта. Едва когато небето посивя и всичко в стаята започна да се различава, притворих очи. Заспивайки се чудех, какво ли ме очаква в живота занапред и се зарекох никога да не събирам пари, нито да си купувам куфари. Преплетох показалец със средния си пръст за ключ и се унесох.
Десетина дни по-късно бай Вълчо умря. Евтиният, кафяв ковчег, с който го изнесоха от малката му къщичка поразително приличаше на мукавения куфар, от който той хвърляше парите си. Сякаш точно тогава някак си пораснах. Започнах да се вглеждам по-внимателно във всичко, да се замислям и най-вече да пилея всяка стотинка, попаднала ми в ръцете. Така я карам и до днес. Та нали, ако не мога да зарадвам себе си или някой друг с тях, парите ще са съвсем ненужни?
Красимир Бачков
