Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2017 10:34 - МАЛКО НАД ОБЛАЦИТЕ
Автор: jitanosten Категория: Лични дневници   
Прочетен: 540 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

МАЛКО  НАД  ОБЛАЦИТЕ

 

         Макар, че започна тихо да вали, Васил не се качи на автобуса, който тръгваше от гробищата и минаваше близо до улицата, на която живееше, а тръгна към дома си пеша. Щеше да повърви три – четири километра, да си спомни най-доброто за Нела и да я почете с малко вино накрая. Тя така и не се отказа от виното, до последния си ден. Май го обичаше повече от живота. Всъщност, какво толкова хубаво  бе и донесъл живота, та да го обича? Бе още дете, когато родителите и починаха, по-късно забременя на една ученическа бригада и в опита си да направи нелегален аборт, се лиши от възможността да има повече деца. След това срещна Васил, но май бе вече твърде късно за …. всичко!

Докато крачеше по разкаляния тротоар, той чу как някаква кола спира до него. Обърна се и видя, как през спуснатия прозорец го вика с ръка  стар познат, на когото дори не си спомняше името.

-         Качи се, да те откарам до града! Вали и ще подгизнеш!

-         Благодаря, но ще повървя! Искам да подишам малко въздух.

-         Както искаш! – махна му познатият и продължи по пътя. Васил зашляпа из рядката кал, без да и обръща внимание. Някога внимателно прескачаше локвите и гледаше да не стъпва в калта, за да не се изцапа, но сега това вече нямаше значение за него. Дъждът се усили и той  вдигна яката на палтото си. Беше му безразлично, дали ще се намокри, дали ще настине и се разболее, защото остана сам. Ето, преди седмица погребаха другарчето му, а с него и всичките му илюзии занапред. С Нела се бяха събрали случайно и единственото, което успяха да сторят заедно бе, да се оженят. Подписаха  в гражданското отделение на общината, след това се хванаха за ръка и без да мислят за нищо излязоха извън града. Вместо празничен обяд се разхождаха по пустото поле, гледаха облаците и се радваха един на друг.  Вече по-късно, заедно поделяха болката от ранените си души, мълчаливо се утешаваха с поглед или леко докосване и дори успяваха да се радват на дребни неща понякога. Той си спомни, как се бяха запознали и се усмихна.

 

……….. Тогава също валеше, но бе пролетен дъжд. Тъкмо го бяха изписали от Пирогов, след една автомобилна катастрофа. С доста усилия успя да се качи на тролея и подпрян на патерицата, се хвана за една седалка, да не падне. Тролеят бе препълнен и никой не стана, за да му направи място, въпреки патерицата и гипсирания му крак. До него една малка женица, със сгънат чадър в ръка не издържа и се скара безадресно:

-         Човекът със счупен крак, но някой да мръдне, да стане няма! Седите като чукани и въобще не ви пука! На чукани да се превърнете дано! Безсърдечни кретени!

Хората наоколо я изгледаха намусени и само една старица се надигна, през две седалки напред. Васил и каза да не става, и продължи да се придържа прав, докато стигнаха Централна автогара. Там, с помощта на жената с чадъра той слезе и двамата бавно се насочиха към автогарата.

-         Благодаря ви госпожо! Задължен съм ви!

-         За какво? Бясна съм, че хората съвсем оскотяха! Вече никой няма грам човещина, все едно живеем в джунглата!

-         Хората не са виновни, госпожо! Такъв стана животът!

-         Но, нали сами правим живота си толкова гаден? От нас зависи всичко, а какво …?

-         Там е работата, че не зависи от нас! Манипулират ни ежедневно, играят си с нас като с опитни мишки, а ние търпим и се озлобяваме не към когото трябва, а към самите себе си!

-         И кой е виновен в крайна сметка?! Кажете, че да ида и да го запукам с чадъра по главата!

Васил започна да се смее, без да иска. Извини се на жената, но смехът отново го напуши и не можеше да се удържи. Чак сълзи му излязоха на очите. Наежена да се кара, тя също се усмихна и тогава той забеляза, колко чаровна може да бъде тя. Запита, за къде пътува и щом разбра, че са за един същ град, помоли да седнат заедно, за да си приказват по дългия път. Така се събраха и неусетно изкараха четиринадесет години заедно. Единствената слабост на Нела бе виното. Почти всяка вечер тя се опиваше, но никога не се скара с него, не го обиди или отблъсна. Щом виното я хванеше, сълзите и започваха да капят и тогава Васил излизаше навън, защото мълчаливата и болка му идваше в повече, отколкото можеше да издържи. След малко той се прибираше и я намираше заспала. Така бе до онзи ден, когато заспа завинаги…!

     Сега реши да мине през градската градина за по-пряко. Пресече няколко алеи, прегази пожълтялата от сланите есенна трева и стигна до езерото. Минавайки по малкото мостче, той забеляза във водата някакъв тъмен пакет. Щом слезе от другата страна на мостчето, счупи пръчка от клоните на близкото дърво и придърпа пакета до брега. Опита се да го извади, но пакета тежеше повече, отколкото можеше да се предположи. Васил клекна и с две ръце, и доста усилия измъкна пакета. Разкъса здравата хартия на обвивката и видя наредени стотици, изписани на ръка бели листи. Разбута ги, за да се увери, че между тях няма скрити пари и въздъхна. Само идиот би хвърлил пакет с пари в езерото, както и само идиот би се надявал в пакета да има пари! Той се зачуди какво да прави с находката, взе един лист и се зачете. После взе втори, трети и така не разбра, как започва да се смрачава. От време на време край него преминаваха хора, най-вече разхождайки домашните си кучета, поглеждаха го учудени, но продължаваха, без да му пречат. Преди да се  мръкне, той взе пакета и бавно тръгна към дома си. Заглавието на първият лист гласеше „Малко над облаците“ и действително, докато четеше Васил бе забравил за Нела, за болката и самотата си. Всъщност, той бе забравил за всичко наоколо. Никога до сега не бе чел нещо толкова силно и завладяващо, толкова истинско и омагьосващо. Написаното звучеше като музика, която искаш непрекъснато да слушаш. Докато крачеше той разбра, че се е натъкнал на находка, която бе по-ценна от купчина пари и вероятно ще промени живота му. Текстът в листите описваше дните, които предстояха за всички хора. Нямаше емоция, а само статистика и факти, които щяха да се случат съвсем скоро. Всичко бе написано толкова убедително, че Васил нямаше как да не повярва на автора. А той бе видял всичко занапред, защото се намираше ……. малко над облаците !

 

                                                                                    Красимир  Бачков

    




Гласувай:
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. gabigabi - от този текст дори ми се насълзиха ...
27.10.2017 10:52
от този текст дори ми се насълзиха очите
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jitanosten
Категория: Политика
Прочетен: 1430891
Постинги: 936
Коментари: 767
Гласове: 1551
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031