В края на всеки земен път ни чака по една пропаст. Понякога пропастта е ужасно близко, но ние нехаем и натискаме педала на газта до дупка. Живеем глупаво и умираме още по-глупаво. Защото не ценим малкото истински неща край нас. Обикновено разбираме кои са те, едва когато сме ги загубили безвъзвратно. Докато сме млади пилеем дните си, за какви ли не безсмислени цели. Имаме усещането, че пътят е безкраен и сме над всичко и всеки. Изобщо не разбираме колко малки прашинки сме в световната уредба. Щом напреднем с годините и започнем да си даваме сметка за илюзиите в живота, стреснати се вкопчваме в първата отдала ни се възможност, да забавим малко поне отлитащите безпощадно мигове. Опитваме се да надхитрим другите хора и самия живот с гримове, пластични операции, управленски постове и какви ли не дребни измами. Лъжем главно себе си, защото другите имат очи и виждат.
А е толкова просто да се наслаждаваме на всяка възраст без предразсъдъци, комплекси и излишна суета.
Малкото възможности да прокараме мост над пропастта, която ни очаква, се размиват в стремеж към пари, власт и материални придобивки. А тъкмо те са фалшивите ценности на днешния ден. Истински са децата, които ще останат след нас, истински са картините, песните, стиховете, които можем да сътворим с любов към някого. Те са реалните мостове, които могат да ни дарят със спокойствие и увереност през всяка възраст. Ако успеем да открием къде сме най-силни през целия си съзнателен живот, ако успеем да се докажем именно там, няма да има лоши пътища, вредни храни и некадърни управляващи. Няма да се оплакваме, защото няма да имаме поводи за това.
Ето небето, земята, дърветата, дъждът, който ромоли и плясъка на вълните. Те са по-истински и непреходни от нас, макар да се променят непрекъснато. За нас остава просто възможността да станем част от тях, да се върнем към себе си и да се радваме на всеки миг, докато ни има. Защото пътят към никъде може да се окаже и красив. Трябва само да имаме очи да го видим и душа, с която да го почувстваме. Лошото, което изричаме или правим само ни състарява, вгорчава дните ни и ни кара да се страхуваме. А няма нищо по-лошо страха. Не завиждам на милионерите, забогатели с кражби и непочтени машинации. Независимо от хорската завист за придобивките, които са си осигурили, те не живеят в мир със себе си и животът им не струва пет пари. Тъкмо те насаждат фетишизма към всичко материално и към парите. А доста от бедните на пари, за съжаление са бедни и духом. Защото не правят разлика между заслужено богатство и заграбено такова. А пътят е пред нас. Той ни очаква и пропастта също е там. Виж, мостове може да съградим само ние. С ръцете си, с ума си, с обичта си. Другото е лъжа.
Красимир Бачков
