КОНКУРС  ЗА  ГЛУПАЦИ

      През есента празните помещения по продължение на улицата станаха повече от заетите. Във всяка кооперация гаражите бяха превърнати в магазини, кафенета или салони за красота. Колите задръстваха тротоарите и пешеходците нямаше къде да ходят, освен по улицата. Всеки втори собственик на гараж бе решил, че е бизнесмен и може да печели от търговия. Големите градове бяха пълни с несретници, опитващи се да оцелеят някак в родината. В селата с последни сили се крепяха стари хора, докато им дойдеше реда, циганите да ги ограбят и затрият за пет лева. Държава в действителност нямаше, защото държавните служители не служеха на народа, а се облагодетелстваха от поста, който заемаха. Вихреха се корупция, безнаказаност и невиждана престъпност. Управляващите не бяха стопани, а разбойници. Те се чудеха, как да измислят добавки към законите, за да бъдат по-лесно нарушавани, как да се обогатят с измама, но „законно“ и как да продължат пребиваването си по-дълго във властта. Нямаше морал, нямаше справедливост, нямаше надежда за нещо добро, в ограбената и изтърбушена България, в края на двадесетте години на новия век!

         Денко преброи парите си и въздъхна. Ако следваше приоритетите си, му оставаха пари за наем, за следващия месец и храна за една седмица. Не си ли намереше работа, трябваше да се върне при родителите си и да слуша цяла зима укорите им. Беше се дипломирал през лятото, но от дипломата му за висше образование имаше толкова полза, колкото от картина на стената. Специалността му бе „Инженерен дизайн“, а в града имаше само няколко малки цеха, където изработваха отделни части. Големите заводи отдавна бяха приватизирани, а машините им нарязани за скрап. Работниците се спасяваха както могат и сега промишленост просто нямаше. През годините на следването си, Денко бе работил като барман, сервитьор, спасител на плажа, електротехник на строеж и продавач в магазин за авточасти. Вече завършил, се надяваше да си намери по-добра работа, но такава просто нямаше. Пилееше дните си безсмислено, защото припечелваше колкото да закърпи месеца, независимо заетостта си през целия ден. Заплатите бяха унизително ниски, а експлоатацията на работниците убийствена. Той дори приятелка не успя да си намери за петте години в големия град. Всъщност, градът бе идеалното място да се скриеш от всички и да останеш сам. Съседите не се поздравяваха, не знаеха нищо един за друг и когато се случеше някой да почине, го откриваха по миризмата на леш. Така бяха намерили бабата, която обитаваше гарсониерата на долния етаж. Смъртта се бе разположила в града и всички живееха по нейните закони.

         Докато обикаляше улиците в квартала да търси работа, Денко съзря обява, залепена върху вратата на един гараж. С червен маркер и разкривени букви на обявата пишеше: „ТЪРСАТ СЕ МАЙСТОР ЗА РИМОНТИРАНЕ НА КУЛИ И СЕРВИТЙОРКА“ Подразниха го грубите правописни грешки, но реши да провери, за какво става дума. Почука по желязната врата и след малко тя се открехна. Показа се мустаката, мъжка физиономия, изцапана по лицето с грес, която запита:

-         Ко искаш, бе?

-         Аз за обявата! Търсите майстор за коли!

-         Ти ко разбираш от кули? Стаж имаш ли? Изици знайш ли?

-         Завършил съм техникум по автотранспорт. Това лято се дипломирах и като инженер – дизайнер. Знам английски, но за какво ми е той в гаража?

-         Е, ти си прекалено учен, бе! Само инжелерин ни липсваше!

-         Готов съм да работя всякаква работа в гаража!

-         Ши си гутов, я! Трябва ляп да йдеш!Дуниси ду дувечера втубиуграфия и утре ила на интерву! Ила точну на обед! Кункурса почва в дванайсе! Разбра ли?

-         Добре! – кимна Денко и побърза да си тръгне.

След час занесе CV – то и копия на документите си и зачака утрешния ден. През нощта почти не спа. Въртя се и премисля, откъде да намери пари, за да иде в чужбина. Почти всичките му познати живееха и работеха в някоя европейска страна, а най-добрият му приятел се бе установил в щатите. До това лято всичките му пари отиваха за изпитите в университета. Ако успееше да изкара някой лев сега, дори с тази неблагодарна работа в гаража, щеше да се махне възможно най-бързо от тук. Заспа едва на развиделяване. Щом се събуди се избръсна и тръгна към гаража. Чудно, що за конкурс щеше да провежда тоя неграмотен, мустакат тип.

         От далеч видя групичката  хора, събрана пред вратите на гаража. Бяха двайсетина човека, млади мъже и жени, чакащи за  предстоящото интервю. Денко застана от края и зачака. До него едно момиче преглеждаше обяви в телефона си.

-         Ако намерите обява за работа на мъж, обадете се! – с усмивка прошепна той.

Момичето го изгледа, поклати глава и отвърна:

-         Обяви колкото искаш, но като иде човек на място или са назначили някого, или искат още нещо, освен работата…! А при тия мизерни заплати…!

-         Да! На вас жените ви е по-трудно! Освен да работите, някои искат и да се възползват, нали?

-         Дори не им пука, да го казват! Вчера един дядка направо заяви, че можел да ме назначи, след като ме пробва!!! Представяте ли си? Да му работя като сервитьорка по дванадесет часа на ден за смешна заплата, че и да лягам с него..?! Буквално се гаврят с хората тия изроди! Превърнал един гараж в кафене и мисли, че е хванал Господ за шлифера!

-         Този тук не е по-добър, според мен! Абсолютен неграмотник, а ще провежда конкурс! Той две думи на кръст не може да обели без грешка, но иска аз да зная чужд език! За чий ми е английският в тоя скапан гараж, не проумявам! И що за конкурс ще е тая пародия…?!

-         Конкурс за глупаци! – тъжно се усмихна момичето и подаде ръка – Аз съм Мая!

-         Денко! – стисна внимателно ръката и той.

Час по-късно, двамата бавно крачеха по булеварда към центъра на града. Не бяха одобрени за обявените работни места, но не съжаляваха. Бяха се запознали и харесали. Всеки разказа за неволите си и така се сближиха. Щом стигнаха до голямата катедрала, Денко предложи:

-         Искаш ли, да влезем и да запалим по една свещичка?

-         За какво?

-         Да успеем да се махнем от България и да си намерим работа някъде!

-         По отделно или заедно?

-         Защо не заедно? – хвана Мая за ръката той – До сега все сам съм се оправял и до никъде не стигнах! Ако сме двамата, ще ни е по-лесно, нали?

-         Вероятно! – притвори очи тя – Малко е неочаквано, но ми харесва! От няколко месеца съм тук, но да сега никой, освен похотливите собственици на кафенета не ме е забелязал!

-         Такова симпатично момиче, а да остане скрито?! Не може да бъде!

-         Истина е! Ти си първият, който ме кара да се чувствам специална…!

Хванати за ръка, те влязоха в църквата. Там, в дома на Бога щяха да прошепнат последната си надежда. Тя бе да напуснат тази прокълната земя, за да могат да се порадват и на живота.

                                                                            Красимир  Бачков