ВСЕКИ ДЕН - ПОНЕДЕЛНИК
Пред витрината на пекарната застана старец, надвеси длан над очите си и бавно огледа изложените закуски. Накрая сухо преглътна, облиза се и повлече големите си, подпетени отзад обувки. На десният му крак чорапа бе скъсан и през голямата дупка се виждаше петата. Няколко метра встрани бе клекнало голямо улично куче, което гледаше с толкова човещина в очите, че стареца спря и го погали по главата. То не се дръпна. Явно бе свикнало на подобни ласки. Внимателно близна ръката на стареца, който не се сдържа и заговори:
- За закуска ли чакаш? Е, на теб все някой ще ти подхвърли парченце! Едно време и аз закусвах с топла баничка и боза, но сега не мога! Не стигат парите, Мурджо!
- Не е Мурджо, а Гошо! – обади се зад гърба му възпълна жена. Тя държеше в ръката си половин рогче, което подаде, а кучето лапна наведнъж. – Кръстено е на обущаря, в края на пазара! Той го доведе, още като малко кутре! Беше колкото шепата ми, а гледай сега какъв пес стана! Всички наоколо го храним, а той само лежи и дебелее! Дьомбел..!
Старецът изгледа жената внимателно, кимна с глава и тръгна.
- Господине! – застигна го гласът на жената – Елате! Аз ще ви купя баничка с боза!
Старецът се спря, бавно се обърна и запита:
- Защо ще ми купувате? Аз да не съм като кучето? Но вярно, че дори господин не съм вече! Стар боклук на никого не е нужен…!
Той продължи по пътя си, а жената влезе в пекарната. След малко тя излезе с баничка в едната ръка и шише боза в другата. Забърза в посока след стареца и го стигна вече на улицата. Той бе спрял пред друга витрина на магазин, където бяха изложени млечни продукти и яйца. Щом стигна до него, тя го побутна по рамото:
- Вземете закуската, ако обичате! Аз съм продавачка в магазин за зеленчуци. Днес е понеделник и като ви сторя тази малка добринка, седмицата ще ми е успешна! Ще ми върви търговията, един вид! За себе си го правя, не за вас!
Старецът я изгледа и свъси вежди. Докато вземаше закуската, ръката му леко трепереше. Прокашля се и със закачлив блясък в очите отвърна:
- Аз милостиня не ща, но щом е за търговията, ще приема! Само дето ми се прииска, всеки ден от седмицата да е понеделник..! Благодаря и Бог да ти помага, жено! Дано никога не стигаш моят хал!
Доволна, жената си тръгна, а старецът поднесе баничката към устата си. Сдъвка малко от хартията, с която бе увита закуската, но не забеляза. Като откачена, долната му челюст заигра нагоре – надолу, преглъщайки на залъци храната. За да отвори капачката на бозата, той постави закуската на парапета на магазина. Отпи, облиза устни и въздъхна блажено. Някой го докосна по крака и той видя кучето до себе си. То го беше последвало и сега гледаше умно към баничката.
- Виж го ти, Гошо! – засмя се старецът – Прияла му се е баничка, а? Не си прост ти, не си прост! Знаеш, от кого да си просиш!
Той откъсна парче от баничката и го подаде на кучето. То лапна наведнъж хапката и започна да се облизва. Старецът поклати глава и също налапа, колкото бе останало от закуската. После допи бозата и тръгна към едно кошче за смет, да хвърли празната бутилка. Кучето лениво тръгна подире му. Старецът прекоси улицата при светофара и се насочи към близката градинка. Избра си една пейка на слънце и седна. До него първо клекна, а после се опъна на земята и Гошо. От време на време човекът и животното се поглеждаха, смигаха си закачливо и се радваха на безметежното си съществуване. Сякаш на себе си старецът измърмори:
- Колко малко му трябва на човек, а? Една топла баничка с боза, едно куче за приятел и всеки ден да е понеделник!
Кучето наостри едното си ухо, но после го отпусна, огряно от пролетното слънце. То споделяше мислите на стареца, но нямаше как да отвърне. За всеки случай се усмихна по кучешки и заспа. Седмицата започваше добре.
Красимир Бачков
