ДВЕ СВАТБИ
/ на Мариела и Петьо /
През последните години все по-рядко виждах сватбарски коли по улиците на града и не се чуваше обичайната музика, при вземането на булката. Животът ни постепенно, но необратимо се променяше, от една страна към добро, а от друга – към по-лошо. Типичният за мен оптимизъм, с който бях свикнал от както се помня, бе отстъпил място на един безличен, прагматичен реализъм, към който някак се бях нагодил, но който изобщо не ми харесваше. Преминавайки през годините стигнах до изводи, които не ми носеха нищо утешително, а ме караха да се страхувам за настоящето и бъдещето на народа и страната ни. Вече тридесет години държава ние нямахме, макар по инерция да се водехме такава. Обвинявахме за всичко продажните ни политици, а не си давахме сметка, че те бяха наши и избрани от нас хора. Търпяхме политическа система, която ни обричаше на гибел, но не правехме нищо, за да я премахнем или сменим с по-добра. Критикувахме в интернет и след две ракии на масата, но дори през ум не ни минаваше, да се съберем и да излезем на улицата, където да потърсим правата си и сметка от крадците в държавата. С две думи, отново чакахме някой друг да свърши черната работа и за пореден път „да ни освободят“. Обаче от кого този път? От нас самите ли?
Спирам до тук, защото бях започнал със сватбите. По принцип те трябва да са хубави празници, не само за двамата младоженци. Понякога се случва да погледнеш в огледалото и да видиш нещо чуждо и страшно, вместо лицето си. Така се почувствах преди много години, на една селска сватба. Бях струва ми се десети клас в гимназията и отидохме на сватба, на някакви братовчеди, на един от родителите ми. Когато пристигнахме, почти всички сватбари бяха заели местата си, в един огромен салон, където през другото време се помещаваше селския стол. Обикновените, охлузени от употреба маси бяха поставени една до друга в дълга редица, без никакви покривки по тях. Върху масите бяха наредени метални чинии, пълни с порции от кюфте, пържола и купчинка ориз. На няколко човека се полагаше чиния с туршия от камби, моркови и зеле. Край тях се жълтееха бутилки с лимонада, а ракия и вино имаше в различни по форма и големина бутилки. За да ни настанят, довлякоха от някъде още една маса и я прибавиха към редицата. Седнахме на три различни стола и веднага тропнаха по една порция храна, пред всеки от нас. Вилицата, която ми бяха дали, беше с изкривени зъби, но направена от алуминий и лесно ги оправих. После я изтрих в носната си кърпа, защото не бе добре измита. По кърпата ми останаха черни следи и аз реших да не я ползвам. И без това не ми се ядяха лоясалите пържола и кюфте, заедно с ориза. Загледах се в наредените край масите хора. Почти всички бяха възрастни или поне така ми изглеждаха по онова време, облечените в черно или кафяво селяни. Жените бяха забрадени със забрадки, а на главите на някои от мъжете,стояха смачкани каскети. Всички гледаха унило, сякаш бяхме на помен, а не на сватба. В дъното на салона се бяха разположили един акордеонист, един кларнетист и тъпанджия, които се опитваха да докарат някакво настроение, но го правеха твърде неуместно. В музиката им, макар да приличаше на българска, незнайно защо присъстваха ориенталски мотиви и вместо да приканва хората към танц, изглеждаше като неприятен фон, на всичко наоколо. В едната страна на големия салон се гонеха дузина малки деца. Колкото и внимателно да се вглеждах, момичета или момчета на моята възраст не видях. Булката и зетя бяха седнали в единия край на масите. Сигурно защото бе в напреднала бременност, булката изглеждаше подпухнала, с червено, широко лице, като някоя ябълка. Черните и очи бяха забити към масата, сякаш се страхуваше или срамуваше да погледне към гостите. Зетят пък приличаше на комар, облечен в маскараден костюм. По-слаб и нисък от мен, той стоеше като карикатура до едрата булка. В салона се усещаше непознато за мен, тегаво настроение. Уж всички наоколо бяха мои сънародници, а ми изглеждаха съвършено чужди. Поради липса на други забавления, наблюдавах всичко, което се случваше, с любопитството на биолог, срещнал изведнъж непозната екосистема. По едно време почти всички се надигнаха и се хванаха на хоро. На масите останаха само много стари бабички и дядки. Хорото го водеше вече пийнал мъж, с огромен корем и смъкнали се гащи. Беше чудо, че гащите все още се задържаха на него, защото половината му задник белееше странно разголен. Той подскачаше с вирнат нос и сериозна физиономия, все едно бе Мойсей и водеше евреите през Червено море. Останалите танцьори имаха вид, че по-скоро изпълняват неприятно задължение, а не се веселят. Въобще, това бе едно много тъжно хоро и когато булката се отдели и пристъпи към мен, изтръпнах. Тя ме хвана за ръката и доста силно ме дръпна, да се включа към всички. Станах досущ като робот и се наредих сред подскачащите. Добре, че бе право хоро, защото само него умеех да играя. Чувствах се като марионетка. Сякаш някой друг опъваше с конци краката и тялото ми. Когато хорото свърши, всички се наредиха за обща снимка. В средата бяха булката и зетя, а незнайно защо, булката ме придърпа да застана до нея. Аз бях облечен в обикновеният си син костюм, с който ходех всеки ден на училище и дори на единия ръкав имах емблема. Давах си сметка, че в сравнение с отрудените лица край себе си, изглеждам по-добре, но ми бе странно, че ми отделят специално внимание, а аз дори не знаех имената им. След снимките до мен се залепи някакво момиче, с жълто, сипаничево лице, което по-рано не бях забелязал.
- Как се казваш? – запита тя.Отговорих и тръгнах към масата си.
Когато седнах на стола си, тя застана до мен права. Сигурно ми бе връстница, но изглеждаше стара и някак изхабена. Една жена от съседната маса подхвърли, да се разходим заедно с момичето и аз станах. Имах усещането, че съм гол и всички само мен гледат. Побързах да се измъкна от кънтящия салон, а след мен заприпка момичето. Навън се бе притъмняло. На площада пред нас не се виждаше никой, освен две вързани за един електричен стълб магарета. Не обръщах внимание на момичето, но то застана пред мен и каза:
- Много си хубав!
Не знаех какво да отвърна, затова замълчах. Постояхме без да разговаряме известно време и после се върнахме в салона, при сватбарите. Трагико – комедията тук продължаваше. Няколко от възрастните бяха заспали. Един мъж бе отпуснал глава на масата пред него и дори хъркаше. Другите бяха вече пияни. Един мустакат тип си говореше сам и удряше с юмрук по масата. Музикантите я удариха съвсем през просото. Кларнетистът изтри изпотеното си чело и засвири някакво маане. Той бе циганин и за него може би бе естествено да свири нещо такова, но наоколо всички бяхме българи. С учудване видях, как станаха две жени и един мъж, и задрусаха кючек. Мъжът си закачи черпак на колана и го заклати напред – назад срещу една от жените. Тя се обърна със задник към него, разкрачи се и започна да върти полукълбата си, възможно по-страстно. Започна да ми се повръща. Помолих мама да си тръгваме, а тя посочи с поглед към баща ми. Той просто ми даде ключовете от колата и аз излязох от салона. Навън побързах да вляза в колата и я заключих отвътре, защото сипаничавата отново ме последва. Легнах на задната седалка и се престорих на заспал. Момичето обикаля известно време край колата, два пъти плахо почука по прозорците и накрая се омете нанякъде. Заспах, без дори да усетя. Събудих се по пътя на връщане и много ми се искаше сватбата да е била просто лош сън, но разбрах, че всичко е било истина. По-късно ходих на много сватби и на нито една не помня, да съм бил толкова угнетен.
Вчера отново бях на сватба. Наши приятели решиха да сключат брак, след като деветнадесет години бяха живели заедно. Мъжът бе на шестдесет и пет, а булката малко над петдесетте. Времето бе дъждовно и мрачно, но и в ритуалния дом, а по-късно и в ресторанта, настроението бе прекрасно. Самият факт, че приятелите ми се женеха на тази възраст, бе като предизвикателство срещу всичко грозно, в живота ни всеки ден. Те сякаш искаха да покажат, че освен просяците и безбройните клошари, ровещи в контейнерите за боклук, скритите и явните крадци, престъпните политици, безобразните доктори, съдии и полицаи, все още са останали няколко нормални българи, които напук на вихрещото се зло, могат да празнуват истински! И не става дума за пир по време на чума, какъвто пример са ежегодните балове в столицата, организирани от политици, олигарси или модни корифеи. Бяхме на сватба, която бе истински, а не престорен празник! Сред двадесетината гости нямаше нито един, който да не се вписва сред останалите. Всички бяха позитивни, образовани и топли хора. Храната и питиетата бяха чисто и вкусно приготвени. Обслужването в обикновения ресторант можеше да съперничи на най-добрите европейски заведения! Танците бяха спонтанни и не спряха през цялото време. Не забелязах нито един от присъстващите, да показва дори белег на скука. Като с магическа пръчка, булката и младоженеца изглеждаха много млади и хубави. Ходил съм на много сватби. Имало е такива, където сме се веселили и щурели до премала. Имало е и стандартни, скучни сватби. Обаче съвършена, като вчерашната, не си спомням! Това бе сватба – образец и ако имаше как, бих върнал времето, за да я запиша цялата и да я показвам на всички младоженци, как се прави сватба. А признавам, не очаквах да бъде толкова хубава! Не за друго, а защото в последните години свикнах непрекъснато да ме затрупват с лоши новини от медиите и неприятни изненади по улиците, и в службата. Не само аз, всички свикнахме с престъпленията, убийствата и липсата на наказания и справедливост. Това обаче ни убива! Сигурно затова се изненадваме, когато ни се случи нещо хубаво и истинско.
И си връщам забравения отдавна оптимизъм, за да повярвам, че не всичко е загубено и все още можем да се вземем в ръце, и да оправим нещата! Защото и зле, и добре да живеем, зависи от нас! От нас зависи, дали ще се гордеем или срамуваме, че сме българи! Ще ми се, да имах повече сънародници, с такъв живец в очите, какъвто имаха булката и зетя, на вчерашната сватба! Тогава щях да имам надежда, а както някои се досещат, тя е най-важното в краткия ни живот!
Красимир Бачков
