Български синдром
Толкова много се е писало за „българският гений”, че едва ли има незасегната тема. Аз ще си позволя да отбележа един акцент, който наистина е типично български и е трудно обясним за жителите на една нормална европейска държава. Обикновено хората се стремят да се докажат в област, където са най-компетентни и когато успеят, благата и стимулите които получават, са напълно заслужени. Така не предизвикват излишна завист и коментари, защото всичко е ясно и точно. У нас обаче, за да се наложиш в каквото и да е, трябва да си подкрепен от някоя партия, влиятелен роднина, или солидна сума пари, знае се как инвестирани. Изключения има разбира се, но те са точно толкова, колкото да потвърдят правилото. И ако хората в нормалните държави го правят разбираемо и обосновано, то как бихме си обяснили бума на графоманите, през последните седемнадесет години? Може би с бума на мутрите, псевдополитиците и всякакъв вид търгаши и мошеници? Нима няма разлика между едните и другите?
Всеки знае, че в България печеливш писател или поет е толкова рядко явление, че все едно го няма. А и печалбата на такъв автор, в сравнение със западните или източните им колеги е направо жалка, за да може да се сравнява. Тогава защо хорица с най-различни професии, се напъват в полето на литературата? То се знае, че училище за писатели няма, макар по света да има професионални писатели. Ясно е, че не е за пари! Може би е следствие на заложеното възрожденско начало на будителите отпреди век – два? От любов към словото? От комплекси за малоценност? От скука? От „ криворазбрана цивилизация”? Кой знае! Тези въпроси нямат еднозначен отговор, но обясняват желанието на малкият човек, да се докосне и ако може да бъде част от нещо истинско, голямо и действително ценно. Защото обикновеният българин, омерзен от наглите кражби и лъжи в сферата на приватизацията, всекидневната корупция и античовечност, наложени от шайка мародери в мирно време, се стреми да стори нещо един вид духовно, което го различава, разграничава и издига от натрапените псевдоидоли на съвременният ден. И когато той се изявява като поет или писател, картинката става и жалка, и смешна, защото написаното може да се прочете от всеки, и да стане ясно струва ли, или не. И както когато един певец пее фалшиво, всеки слушател може да чуе и оцени, така е и с писаното слово. Всичко се вижда и оценява, стига да не се издига в култ некадърността, както става през последните години у нас. Тогава се стига до парадокса, графомани и подражатели да определят правилата, да са жури в конкурси и да налагат собствената си литературна безпомощност, като единица мярка за успех. Ето това вече е типично български синдром! Защото няма аналог, както и естествено обяснение за тоя литературен абсурд!
Хубавото в случая е, че покрай армията на драскачите се откриват и стойностни поети и писатели, които са такива не по регламент, а по призвание. Както впрочем е и всеки добър поет или писател по света. И за да не бъда голословен мога да посоча няколко имена на съвременни автори, заслужаващи вниманието на читателя – Светослав Иванов, Петранка Божкова, Иван Атанасов, Стефка Венчева, Камелия Кондова, Десислава Тивчева, Алекс Болдин,Сашо Серафимов, Стоян Вълев и още поне дузина стойностни автори.
Какво се случва обаче в родната ни литературна действителност? Наложилите се вече в системата величия, както и некадърните книжни фелдфебели , се стремят по всякакъв начин да обезличат, или направо унищожат тия една – две дузини автори, носещи новият български дух и виталност на словото. Защото се явяват техни естествени врагове, които застрашават както синекурните им длъжности, така и монопола на една безлична, антибългарска, безскрупулна литературна мафия, подкрепяна и финансирана от чужди нам сили. И за да не звучи ей така напосоки казано, искам да уточня, че визирам мекеретата, продали душите си, бащината земя и дори бъдещето на децата си, за да могат с лакти и бетонни глави да нахлуят в трудният ни ден през екрана на телевизора, или друга някоя медия. Да словоблудстват от там и да ни дават акъл, как да оцеляваме в ограбеният ни от тях самите материален и духовен живот. Защото ако милееш за родното и истински ценното, в никакъв случай няма да му пречиш, а напротив – ще го спонсорираш и подкрепяш, стига да имаш тая възможност. Както са правили някога дедите ни. И това няма да са пари хвърлени на вятъра, а инвестиция в нещо българско и ценно.
Но какво всъщност може да се направи за добрите автори на поезия и проза днес? От страна на държавата и институциите разбира се нищо, защото няма държавна политика по въпроса. А защо делото на давещите се, пардон, на пишещите, не е дело на самите тях? Не могат ли провинциалните автори със стойностни произведения, да се обединят по някакъв начин и да станат легитимни и познати на българският читател? Не могат ли да се съберат в някаква организация, за да предлагат на читателя своите книги, без сегашната убийствена цензура да им пречи да се продават в книжарниците? Една тъй наречена „демократична” цензура, която на пръв поглед не ти пречи да продаваш своята книга, а всъщност по всевъзможни бюрократични и дори съвсем нелепи начини, не те допуска на книжният пазар! Имам съвсем пресен опит от веригата книжарници „Пингвините” и съветвам младите автори да не си губят нервите и времето с тях. Защото в крайна сметка освен автора, е ощетен най-вече същият тоя читател, който с промиване на мозъка и налагане на антибългарска литература, губим с всеки изминал ден.
Красимир Бачков
