ЩЕ ЗАПОЧНА ОТ УЛИЧНИТЕ КУЧЕТА !
На скоро получих писмо. В плик, като през доброто старо време. Имаше пет пощенски марки, на две от които ме зяпаше Фидел Кастро. Писмото беше от Куба. Зачудих се защото не си спомнях, някой от познатите ми да се подвизава там. За получател обаче бе написано моето име, а за подател – някой си Пламен Петров. Отворих го и зачетох. Постепенно очите и устата ми, ставаха все по-отворени. Накрая преглътнах с доста труд и се почесох там, дето не ме сърби. За да бъда по-ясен, представям и самият текст на писмото:
- Здравей пич! Аз съм Пацо, състудентът с когото живя половин година на квартира, преди да се преместиш в общежитието. Сега съм в Куба, в малкото градче Никеро, пия най-ароматното кафе на земята, на собствената си тераса на къщата, пред която се простира прочутото Карибско море. Тук съм вече 18 години и смея да твърдя, че живея добре. Имам пет деца и мързелива съпруга, която по цял ден оправя клюки в пицарията, която държа на първият етаж. Ще ти разкажа накратко историята си, за да не се чудиш на предложението ми после.
В края на 1991 г. бях тъп даскал, в смотано училище в родината. Също като теб, предполагам. Жена ми бе свястна, имах и десетгодишна дъщеря. Един ден две пияни мутри прегазиха детето ми, като се връщало от училище. Както сигурно се досещаш, нито ги осъдиха, нито ми платиха нещо. Жена ми се поболя и умря, след помена на дъщеричката ни. Останах сам в една панелна гарсониера, почти в края на опушен и беден град. Започнах да пия и спрях да ходя на работа. Уволниха ме, разбира се. Хората край мен правеха стачки, митинги по улиците и гладуваха. На мен ми бе все едно. Бях теглил по една майна и на държавата, и на собственият си жалък живот. Тогава срещнах Доктора. Спаси ме от замръзване една декемврийска нощ, когато се бях напил до безпаметност и се търкалях на улицата. Прибра ме, стопли ме и поговорихме на другият ден. Той бе истински доктор, но току що излязъл от затвора, заради разказване на политически вицове. Твърдеше, че демокрацията я направили комунистите за да забогатеят, но аз не му вярвах тогава. Имаше намерение да избяга в САЩ, но не разполагаше със средства за това. В скромното жилище където ме бе приютил, живееха родителите му. Планът му бе да лети до Куба, а после някак да стигне и до щатите. Така и сторихме. Вече нищо не ме задържаше в България, затова продадох гарсониерата и с парите купихме самолетни билети. Щом кацнахме на острова разбрах, че ще остана там. Беше прекалено хубаво, за да гоня Михаля в Америка. Докторът обаче продължи. Разделихме парите по братски и се сбогувахме. От тогава не съм го виждал и чувал. Сигурно е успял, защото бе умен човек. Аз започнах нов живот. Непознат език, непознати хора и нрави. И знаеш ли какво сторих в началото? Също като теб, като дойде в института, набих най-големият бабаит в квартала, където попаднах. Така спечелих уважението на останалите пройдохи. С малкото останали ми парици, наех един гараж и започнах да ремонтирам коли. Идея си нямаш, колко зле са кубинците в техническо отношение. Доста бързо взех да печеля, при това добре. Край мен се завъртяха няколко огнени хубавици, както си му беше редът. Опитах едно - друго и накрая си избрах Хулия, сегашната ми съпруга. Като събрах достатъчно пари, напуснах Хавана и дойдох в Никеро. Градчето е малко, хората са бедни, но топли и усмихнати. Тук е раят на земята, ти казвам! За няколко години си купих голяма къща, на брега на морето. Както вече ти казах, отворих пицария и продължавам да ремонтирам старите таратайки тук. Имам пет момичета, най-голямото от които е на шестнайсет, а най-малкото – на две и половина години. Всичките са хубавици, като майка си. Други българи в нашето градче няма. Живея наистина като на пустинен остров. Новини рядко идват от родината и въобще новините не са на мода тук. Едва миналият месец Карлос, един от местните богаташи, си пусна интернет. Най – голямото ми удоволствие е да ходя за риба. Купих си голяма лодка и с нея като Хемингуей, ходя за мерлини и акули. В повечето случаи съм сам. Ти ме знаеш, аз и в България трудно се сприятелявах с хората. От института, единственият ми близък човек оставаш ти. Затова и ти пиша сега. Преди малко повече от месец, една буря ме принуди да се отклоня към остров Бретон, където намерих спокойни води. Стоях четири дни в една лагуна, лових риба, плувах и си почивах като милионер. Преди да си тръгна обаче, закачих с едната си въдица нещо интересно. Извадих част от дървена кутия, в ъгъла на която бяха залепнали три испански златни дублона. Потърсих още, гмурках се и открих затрупан с тиня и пясък малък кораб. Намерих още две златни чаши и сребърна дръжка от нож или сабя, с три диаманта вградени в нея. След няколко дни прескочих до Хавана, за да оценя находката. Оказа се доста по-голяма, от всичко за което съм си мечтал някога. В момента разполагам с малко над половин милион долара и умувам, как да измъкна останалите богатства от корабчето. Не желая да споделям информацията с местен човек. Знаеш как е – ще почнат да завиждат, ще ми пречат повече, отколкото ще ми помагат. Мислих дълго и реших, да ти пиша това писмо. Не познавам по-свестен тип от теб в родината. Както някога Докторът ми стори добро и ме върна отново към живота, така и аз ще опитам да го сторя с теб. Доброто трябва да се продължава, нали? Ако отговориш на писмото ми, веднага ти пращам пари за самолет и всичко останало. Идваш при мен и двамата тръгваме за съкровището. Знам, че звучи като пълна измислица, но си е истина, пич! Ако дойдеш, всичко намерено ще делим наполовина. Прецени сам!
Чакам отговор!
Пацо.
Поех дълбоко въздух и се огледох. Светът тук си бе същият. По улицата се зададе кола и като мина край мен, ме опръска с вода от една дупка на асвалта. След колата търчаха три улични кучета, гневно лаещи, поради нарушаване на личната им територия. След тях, бутайки счупена детска количка, прилижаваха две мършави циганки. Количката бе накамарена с отпадъци от контейнерите за смет. От афишите залепени на трансформатора отсреща, ме гледаше ухилената физиономия на плъха Станишев, размножена като в дефектна ракова клетка.
Изпуснах бавно въздуха. Май и аз трябваше да променя нещо в своя живот! И реших за начало, да видя сметката на уличните псета, тъй като Станишев бе наблизо само върху плакатите. После щях да пиша на Пацо и да тегля един здрав шут, на крадливият директор, в училището където работех. И да ме изгонеха от работа, и да не ми отговореше приятелят ми от далечна Куба, щеше да е различно! Нямаше да бъда само свидетел, на собственият си живот ! Щях да върша каквото ми иде отвътре, а какво щеше да стане, бъдещето щеше да покаже. Но какъвто и да бе резултатът от тук насетне, едва ли щеше да е по-зле. Пак се огледох, но други хора по улицата не видях.
