Апотеоз на омразата!
Намразих родината си, заради държавата! Държавата се превърна във функция на посредствеността, облечена във власт на политическо и общинско ниво! Нароиха се партийци, огледално преувеличени от героите на Алеко Константинов, настаниха се на меките столове и започнаха да грабят! Крадоха и мародерстваха така, както и национален враг не би го сторил! Навсякъде бяха назначени скудоумни, некадърни шефове и началници, които започнаха да въвеждат единици мерки, съобразени с тяхната собствена ограниченост! Затриха се всички морални норми, като на тяхно място бяха издигнати перверзни, гнусни модели за подражание, разпространявани от всички медии, но най-вече от телевизията! Хората се отчаяха и понеже не намериха смелост да се опълчат на мерзостта всеобща, започнаха да се мразят и хулят помежду си. Всеки го отнасяше, но не и тези, които заслужаваха всеобщия гняв. Децата се превърнаха в изроди, не защото бяха такива, а защото това бе единственият начин да реагират на гнусотията в цялата държава! Разврата, пошлостта, кражбата и незачитането на закони, правила и всякакви норми се превърнаха в ежедневие за България! Душите на хората пищяха, телата им се извиваха, гърчейки се от болка, но тези бедни, объркани, десетки години лъгани и манипулирани българи стояха безмълвни, неадекватни и безсилни! Те не знаеха как да се изправят срещу ЯВНОТО зло, на тях не им стискаше да го сторят и правеха всичко възможно да оцелеят, точно като роби, точно както бяха оцелявали дедите им цели пет века ..! Те намираха отчаяна смелост да наранят най-близките си, себе си дори, но не и естествените си врагове в парламента, министерствата, съда, прокуратурата, полицията и всички бюрократични органи, олицетворяващи разпадащата се, гноясала държавност, изразена във всякакви образи и форми! България бе превърната в едно раково образование, а туморните клетки, обособени в отделни партии, организации, фондации и различни бандитски структури гризяха жива плът от нея, поглъщаха земята, парите и самите нормални българи, излезли случайно или нарочно срещу тях!
Така, без да искам започнах да мразя! Намразих всички виновници за сегашния ужас, в който оцелявахме, намразих и потърпевшите като мен, защото седяха безучастно и също като жабата в бавно загряващата се вода, се сваряваха безмълвно! Намразих дори красивата ни природа, защото именно заради нейната красота, я бяха циментирали, заградили и превърнали в евтина стока! Някога нямаше по-лошо нещо за мен от омразата! Боях се от нея и избягвах да я видя дори отстрани! Сега тя се е превърнала в мое ежедневие и като наркоман не мога без нея! Съхранявам я в себе си, защото не успях да запазя мечтите и надеждите си, за нещо наистина добро в родината си! Пазя си я, защото се надявам един ден да ми даде сила..! Когато притиснатото в ъгъла животно не вижда изход и разбира, че му остава само смъртта, то намира онзи непознат кураж, да се нахвърли срещу врага си и да стори неща, които никога преди това не са му били присъщи! За никое живо същество омразата не е нормално състояние, но у нас в България тя вече е константа..!
Мразя, защото вярвам, че само омразата би ме изкарала на улицата и накарала да защитя себе си, децата, внуците, свободата и бъдещето си! Знам, че не е оправдано, но бих убил дори, заради живота…! Не за моят, а за онзи живот, който се полага на невинните, подтиснатите, ограбените, излъганите, използваните и смачкани българи! Бих убил всеки гад, всеки паразит в партийна или друга окраска, независимо, че искам не да убивам, а ….. да обичам!
Трудно се пишат грозните истини! Още по-трудно е, да постигнеш нещо добро и красиво, само с наблюдение! В действието е разрешаването на всички проблеми! Ставаш, тръгваш, воден от любов и дори от омраза, за да постигнеш това, което Бог ти е дал още от рождението ти – свободата да живееш на тази земя, равен на всички останали, да се радваш на всеки миг и да избереш в крайна сметка …… да си жив роб или свободен човек! Трябва съвсем малко кураж и ако няма откъде да го вземеш, то заеми го от омразата! За да можеш после да обичаш истински…!
Красимир Бачков
И после... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано...
А там –
високо във небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало – неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
над Фамагуста,
и радостта
помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
