ГНЕВЪТ НА УЧИТЕЛЯ
След тридесет и пет години педагогически стаж, учителят по география Василев все още бе запазил здрав разума си. След всички „реформи“, които знайни и незнайни популисти успяха да прокарат в българското образование, след долнопробните опити на гнусни политици да го съсипят изцяло, то все още оцеляваше, благодарение на апостолския труд на учители, като Василев. Випуските от ученици идваха и си отиваха, и противно на всякаква логика, с всяка изминала година нивото на образованост непрекъснато спадаше. Василев и колегите му разбираха, че от министерството на образованието се опитваха да пречат по всевъзможни начини на работата на учителите, но не можеха нищо да сторят. Те бяха само едни малки колелца в сложната бюрократична машина на това министерство, също както читавите полицаи пречеха на МВР или почтените съдии разваляха пропадналия имидж на съдебната система. „Управляващите“ водеха страната към фалит и унищожение, а обикновените, нормални хора не намираха сили и начин да се противопоставят на това. То бе, все едно човек да потъва и се дави, и да наблюдава собствената си гибел, без да стори нещо за спасението си.
До пенсионирането му оставаха точно четири месеца, когато директорката на училището събра учителския колектив на съвет и обяви, че министъра на образованието ще дойде за откриването на новата сграда на училището. До сега те се измъчваха в една остаряла постройка, на повече от век и след четири години строителство на новата сграда, най-после идваше и нейното откриване. Разбира се, за строежа на училището отидоха четири пъти повече средства, отколкото в която и да било европейска държава, но все пак края на строежа и кражбите бе дошъл и всички се приготвяха за великото събитие. На Василев вече му бе все едно защото, обръщайки се назад виждаше безсмислието за построяването на една голяма сграда, която нямаше да бъде запълнена дори наполовина с ученици. Раждаемостта в държавата безумно спадаше, а проекта за сградата бе изготвен преди цели дванадесет години. Сега това училище щеше да работи полупразно, а няма нищо по-тъжно от празно и тихо училище….!
Дойде дълго очакваният ден на откриването и всички ученици, учители, родители и персонал се събраха в двора на училището. След закъснение от час се появи и колоната от лимузини на министъра. Той важно слезе и се отправи към почетното място, пред входа на училището. За него Василев знаеше, че е професор, без да е работил нито час с ученици. Беше поредният политически парашутист, спуснат от „управляващата“ партия. Когато директора на училището започна речта си и представи най-важният си гост, Василев се приближи и зачака. Щом министъра взе ножицата и подобно на премиера тръгна да реже лентата за откриването на сградата, пред него застана Василев. За миг пред очите му се изнизаха всички унижения и мръсотии, които бе принуден да преглътне в педагогическият си стаж и дори не разбра, как замахна, и зашлеви с все сила министъра. Министърът падна, а Василев взе микрофона от ръцете му и го очука в главата му. В това време се втурнаха няколко от съпровождащите високия гост и го хванаха. Той се остави да го издърпат встрани, защото събираният с години гняв, най-после бе намерил отдушника си. Вече му бе все тая, дали ще го уволнят след тая проява, какво ще му е пенсията и какво ще кажат тия или ония мижитурки. За цял един живот на учител, гражданин и човек, накрая Василев успя да запази достойнството си.
Изкараха го луд, разбира се! Всеки, осмелил се да мисли и действа против сатрапите в държавното управление бе луд. А на Василев му бе леко на душата и за пръв път от много години се усмихна нормално. Без злоба, ирония или презрение. За последно ….!
Красимир Бачков
