Деди  и  вълшебния  чорап

         Когато през една априлска вечер се прибираше от работа, Кристиян както всеки друг път, мина край високия седемнадесететажен блок, до автогарата. Този път обаче забеляза във въздуха нещо, което летеше право към него. Спря се и когато това нещо приближи, той ловко го хвана с ръка. Оказа се обикновен бял чорап, който вероятно бе паднал от прането на някоя тераса. Интересното бе, че отстрани на глезена имаше нарисуван зелен кръг, в който с червени  латински букви бе написано „Kris”. – „Интересна работа!” – помисли си Кристиян – „На чорапа всъщност е написано моето име!”. Продължи по пътя си, като несъзнателно мушна чорапа в джоба на якето си. Минаха няколко дни, преди да го извади неволно от джоба си. Погледна го, почуди се какво да го прави и понеже  смяташе да ходи на близкото квартално игрище, реши на майтап да го обуе. Почти всяка събота ходеше на игрището да играе футбол. Бе надвишил теглото си с цели дванадесет килограма и така можеше да поддържа що –годе  прилична физическа форма. Събираше се с мъже и младежи от квартала, разделяха се на два отбора и играеха, точно както някога бе играл като хлапак. Сега бе на петдесет и пет години, но в душата си много не се различаваше от онова отнесено, замечтано дете, израснало на малката уличка, в  един скромен,  провинциален град.

         Обикновено Кристиян играеше защита, защото не се налагаше да тича много. Кой знае защо обаче,  днес се измъкна с елегантен трик, напредна отдясно и учудващо и за самия него, шутира към вратата. Вратаря само изгледа влизащата като метеорит топка във вратата си. Съотборниците му го поздравиха, а когато след мача се почерпиха по бира в близката пицария, всички коментираха страхотния му гол. Това се повтори следващата събота, след това другата и така, при всеки мач. Момчетата, с които играеше  вече  започнаха да разчитат на редовния гол, който Кристиян вкарваше. Тъй като всеки път играчите бяха различни, много скоро Кристиян се превърна в местна знаменитост. Измислиха му прякор „Деди”, тъй като бе най-възрастен от всички на терена. Започнаха да се събират и зрители, защото много хора просто не вярваха, че всеки мач „Деди” вкарва по един гол. Така мина почти година, докато една събота край  игрището изви луксозен автобус и от него слезе втория отбор на  градския футболен клуб „Искра”. Клубът играеше в „А” група и макар да се намираше в средата на класацията, все пак ставаше въпрос за професионален футбол. Помощник – треньорът, който вече няколко пъти бе наблюдавал „Деди”, сега помоли кварталните футболисти да подберат най-добрите сред тях и да направят мач с втория отбор на „Искра”. Обеща, ако „Деди” успее да вкара дежурния си гол, почерпката след мача да е от него. Ентусиазирани, кварталните ритнитопковци се хвърлиха с все сили напред, но слабата им физическа подготовка реши мача в полза на професионалистите. За щастие късмета на „Деди” не изневери и той отбеляза единственото попадение за отбора си. Помощник – треньорът потърка брадата си след мача и предложи на Кристиян да гостува на градския стадион, когато професионалния отбор тренира. Щяло да му е интересно, дали „Деди” ще успее да вкара топката във вратата и на първия отбор. Кристиян естествено се съгласи, а съотборниците му обещаха да дойдат за подкрепа. След няколко дни се проведе футболната среща и за голямо учудване на старши треньора на професионалистите, „Деди” отново вкара редовния си гол. После „Деди” и кварталните момчета се напоркаха като казаци, защото имаха повод  да празнуват. Старши треньорът  предложи на Кристиян да идва на всяка тренировка и да играе за втория отбор на „Искра”. Ако продължи да вкарва всеки мач по гол, след три месеца ще му осигури договор със заплащане. Това бе толкова невероятно, че си струваше човек да се напие здравата.

         Куриозната футболна кариера на Кристиян провокира вниманието на  местните медии, а малко по-късно от столицата дойде екип на една голяма телевизия. Новинарите разположиха камерите край игрището и зачакаха. Преди мача интервюираха Кристиян и заснеха красивото попадение, което той вкара в края на първото полувреме. На другия ден излъчиха заснетия материал. Реакцията на столичните треньори не закъсня. Наведнъж от два отбора предложиха на Кристиян да им гостува, като му покрият всички разходи и съответно му заплатят добра сума за участието. Те не бяха убедени във възможностите му, но им бе интересно да привлекат вниманието към себе си, защото медиите щяха да отразят събитието. Това си бе безплатна реклама, а тя бе добре дошла за тях. Кристиян прие едното предложение. Взе си неплатен отпуск от работата и събра малко багаж в един сак. Изпра вълшебния чорап и с тревога забеляза, че двете дупки на петата и при пръстите стават все по-големи. Той ги шиеше при всеки следващ мач, но материята на чорапа се бе изтрила толкова, че вече бе почти прозрачен. Все пак чорапа продължаваше да му носи страхотен късмет и Кристиян го пазеше като очите си. За да не привлича вниманието на останалите футболисти, той обуваше чорапа под чорапите, с които риташе. Така, при всяка тренировка на столичния гранд, „Деди” вкарваше гол, а популярността му растеше с небивала сила. Вече се забелязваха плакати, на които футболните фенове бяха написали с едри букви „Деди – ти си велик!” Нито един мач Кристиян не пропусна да вкара гол. Логично се стигна до нов договор, в който възнаграждението за месец, бе равно на заработеното по-рано от него за година. Той не мисли много, напусна работа и се установи в столицата. Живял до тогава като стар ерген, сега изведнъж усети внимание на няколко млади хубавици. Избра си една от тях и макар да бе наясно, че тя е с него поради популярността и парите, които изкарва,  я прие като Божи дар. Заживя различен живот. Вече бе знаменитост и където отидеше, привличаше вниманието на хората. Редовно за него излъчваха репортажи по телевизиите. В жълтите вестници публикуваха такива небивалици за миналото му, че след прочитането на първите две статии, той спря да ги чете. Междувременно стопи излишните килограми и от редовното спортуване се подмлади. Чувстваше се в страхотна форма, но вида на изтънелия чорап го притесняваше все повече.

          Така дойде деня, в който Кристиян забрави чорапа, когато тръгна за редовната си тренировка. Вече в съблекалнята, той чак се изпоти от притеснение. Вярваше безусловно във вълшебните свойства на чорапа  и ако сега не вкараше гол, би сложил началото на провала си. Реши да не играе на тази тренировка. За беда следващия ден отбора щеше да играе мач с отбор от чужбина и треньора не прие извинението, че не се чувства добре. „ – Играеш на всяка цена! Вкарай си гола по-рано и си тръгвай, щом ти е зле!” – отряза го той. Кристиян въздъхна и от погледите на съотборниците си разбра, че ако не излезе на терена, само ще загуби. Потътри се последен към игрището и го заля студена пот, когато от трибуните стотина запалянковци завикаха с все сила „- Деди! Деди! Деди!”.

         Играта много не му спореше, но още в средата на първото полувреме получи добро подаване, напредна и от двайсетина метра вкара гол. Феновете отстрани подлудяха от възторг. С премаляла душа и треперещи крака той се отправи към съблекалнята. На тъчлинията треньора  сви ръце молитвено:

-  Моля те, не излизай! Когато играеш, момчетата имат по-голям кураж!

- Но нали си вкарах гола? Какво повече? Казах ти, че не се чувствам добре.

- Добре! Поиграй поне още малко, а когато се почувстваш съвсем зле, излез!

         Кристиян се върна неохотно на игрището. В самото начало на второто полувреме вкара втори гол. В края на мача съотборниците му го изнесоха триумфално на ръце. Радваха се, поздравяваха го и изобщо не бяха учудени, когато към него се приближиха двама мъже, говорещи на английски. Те пожелаха да разговарят с него. След краткия разговор, проведен в съблекалнята, Кристиян се ощипа по крака, за да се убеди, че не сънува. Двамата кондиционни треньори от елитен английски клуб, във висшата лига, му предлагаха редовен едногодишен договор за футболни тренировъчни мачове, с такова възнаграждение, каквото не би могъл да получи, ако бе работил у нас три живота.

-         Знаете ли, че съм на петдесет и шест години? – запита той.

-         Ние знаем всичко за теб, от няколко месеца вече! – спокойно отвърнаха англичаните. – Ти си футболен гений и макар на тази възраст, можеш да дадеш на футбола много повече, от младите футболисти, играещи при нас.

-         Съгласен съм! – прие той.

След три дни, заедно с приятелката си и вълшебния чорап, той отлетя за Англия. Следващите няколко месеца игра с английския отбор на тренировките, без да обува чорапа. Вкарваше си неизменно гола, а понякога и повече. Животът му бе невероятен. Бе се превърнал в необикновена футболна звезда и привличаше внимание дори повече от класните футболисти на „Ливърпул”, „Манчестър сити” и „Манчестър Юнайтед”. Почти всеки ден пишеха за него в спортните вестници, даваха го по телевизията и се налагаше да дава безброй автографи.

Докато една сутрин се събуди с непреодолимо желание да се върне в България. Липсваше му неговия град, скромната гарсониера и обикновените момчета от квартала, с които риташе. Бляскавият живот не бе за него. Вече имаше толкова много пари, че нямаше нужда да работи до края на живота си. Сподели това с приятелката си и естествено тя не одобри желанието му. Обаче след няколко дни го последва, когато си тръгнаха за родината.

-         Щеше да е хубаво, детето ни да се роди в Англия! – упрекна го тя, а той онемя от изненада. Чувстваше се толкова щастлив, че му се искаше самолета да лети още по-бързо, за да стигне до родната земя и всичко, което го караше да усеща живота по – истински. Кристиян  вече знаеше, че всичко в живота е възможно, стига човек да има кураж да го постигне. Първоначалния тласък можеше да дойде от един чорап, паднал от небето, от една топла дума или просто усмивка от любим човек. Важна бе първата стъпка, а после всичко се получаваше! ВСИЧКО!

                                                            Красимир  Бачков