РАЙСКАТА  ПОРТА  НА  ЕЛЕНА

         В малки градчета като Каварна, Балчик или Шабла нищо не остава скрито. Знаят се всички хубави жени, всички пияници, богаташи и бандити. Затова престъпниците предпочитат големите мегаполиси, където всеки е анонимен а скъпите коли, както и богатите къщи или апартаменти не бодат хората в очите. Те избират Варна или Бургас, ако предпочитат морския въздух или София, Пловдив, Русе или Стара Загора, ако не са толкова придирчиви. Няма нищо общо вече, между изброените горе градчета и тези, по южното Черноморие, защото Несебър, Созопол, Поморие или Царево през лятото се раздуват над десет пъти по население и никой на нищо не може да хване края. Местните клюкари остават на сухо и няма вода за техните мелници….!

         Елена бе завършила гимназия тази пролет и след бала в средата на май се прибра в малкото, красиво градче при родителите си. Те бяха скромни  и както казват по тези места, средна ръка хора, но дъщеря им бе толкова нежна и красива, че нямаше как да остане незабелязана и без коментари от съседите. В големия град, където бе учила тя успя някак да се опази, но дългите езици на съседите и тук, не спестиха нищо още на бала и. Когато една скъпа кола дойде да я вземе от къщи и тя излезе на улицата, десетината възрастни съседки отвън хлъцнаха от изненада. Гърбавата Станка сръчка баба Мара:

-         Туй Ленчето на Досьо и Цеца ли е, ма?

-         То трябва да е! Облекли я кат принцеса и аз не можах да я позная!

-         Въх, Мърче…! Не е на хубаво, толкоз хубост! На тез прости хора, таквоз цвете няма да донесе щастие! Ще има да патят, завалиите край нея!

-         Абе, вие няма ли да си затворите големите усти? – скара им се бай Тошко, застанал наблизо до тях. – За вас все няма хубаво! Грозните одумвате, хубавите ви пречат, само вие сте цъфнали и вързали!

-         Ти не се меси, дето не разбираш! – отвърна му Станка.

-         Кой, аз ли не разбирам? – впрегна се бай Тошко. – Аз, дето съм изръшкал най-хубавите жени в тоя град ли?!

-         Изръшкал си вятъра, ти! Затуй те зарязаха и жена ти, и децата ти, вече толкова години! Къде се слагаш, пезевенк такъв? – не се даваше бабичката.

-         Аз сам ги натирих, ако искаш да знаеш! И за това моме ще ти кажа, че ще е най-голям късметлия тоя, на който ще отвори райската порта за сефте! Голям кеф и щастие ще е, а не глупостите, дето ги дрънкате!

 Елена замина на бала, след два дни се върна и еуфорията край нея позаглъхна. Тя излизаше рядко из градчето, а на плаж почти не ходеше, защото се подготвяше за изпити в университета. Малкото градски разбойници на нейна възраст вече бяха чули за нея, но въпреки, че преминаваха бавно и по няколко пъти с тузарските си коли пред къщата и, така и не събудиха любопитството и.

         Вече в края на юни, един следобед небето потъмня, вятъра стихна и морето изведнъж почерня. Щеше да вали, затова хората се прибраха от плажа, а Елена реши да се разходи малко. От четене на темите за изпита се бе поизнервила и сега без да мисли, тръгна надолу към морето.  Беше облечена с обикновена лятна рокля, изпъстрена с големи, червени макове. Не носеше чанта или пари, затова щом стигна до плажа и видя една подвижна количка за сладолед се ядоса, че не може да си купи. Момчето, което продаваше сладоледа се усмихна и предложи свойски:

-         Искаш ли да те черпя един сладолед, симпатяго?

-         Не, благодаря! – побърза да отвърне тя, а през това време дъжда заваля.

-         Ела да се скриеш при мен поне! Така ще се намокриш за нула време!

Тя се усмихна и приближи. Сгуши се под тентата на количката, но дъжда се усили и започна да мокри както нея, така и момчето, което продаваше сладоледа. Двамата се озърнаха, но наблизо не се виждаше добър подслон.

-         Аз съм Дани! – представи се той.

-         Елена!

-         Като гледам и двамата вече сме мокри! Не искаш ли, да прибягаме до голямата, обърната лодка на плажа и да се скрием там, докато отмине дъжда?

Тя го изгледа подозрително, но широката му, честна усмивка я успокои и тя кимна, в знак на съгласие. Двамата зарязаха количката със сладоледа и изтичаха до лодката. Мушнаха се под нея и любопитно загледаха бясно изливащите се струи на дъжда.

-         Ако знаеш само, колко вкусен е сладоледа, когато вали дъжд! В слюнката на човек се отделя една аминокиселина, подобна на натриевия глутамат, дето го слагат в саламите, за да е по-вкусно..!

-         Сериозно ..?

-         Напълно! Уча за лекар във Варна и вече поназнайвам едно – друго.

-         Супер! – възкликна тя – А аз се подготвям за там. Чета като луда, за да ме приемат.

-         Няма начин, да не влезеш! Обаче, постой за минутка! Сега ще се върна! – Дани излезе изпод лодката и прибяга до количката си. От там се върна с две фунийки сладолед, които криеше от дъжда с тялото си. Подаде и едната, и сам близна от другата.

-         Харесва ли ти?

-         Прекрасен е! – усмихна се Елена. Щом дъжда спря, те се разделиха като стари приятели. От този ден момичето започна да слиза редовно на плажа, като не пропускаше да си купи сладолед и да побъбри с Дани. Междувременно се усетиха и гларусите в градчето. Започнаха да и предлагат разходка с хубавите си коли, но тя изобщо не ги отразяваше. Вървеше пеша и събираше погледите на млади и стари мъже, събуждаше мераците им и разни грешни мисли. Когато обаче я зърна синът на местния арендатор – милионер, стисна зъби и рече на приятеля си:

-         Ако до седмица не забия това курве, ще ти плащам сметките навсякъде, до края на лятото! Хващаш ли се на бас?

-         Хващам се, но какво ще дължа насреща?

-         По един сладолед всеки път, като минем край количката на тоя смотльо, дето и се сваля!

-         Става, разбира се!

Така Елена стана обект на обсъждане и облог, за който още същата вечер разбраха всички хаймани в градчето. Дори клюкарките от уличката, където живееше момичето научиха и започнаха да се подсмихват. Те бяха сигурни, че парите са всесилни и скоро ще имат повод за нови клюки и сплетни. Само Елена и Дани не подозираха, че погледите на много хора вече са устремени към тях и си общуваха свободно и непринудено, както винаги. Още на следващия ден синът на арендатора спря спортния си „Мерцедес“ до нея по улицата и я покани  да се повозят, но получи само хладна усмивка, вместо отговор. Това разпали спортната страст и честолюбието му. През следващите дни той опита да я впечатли с букет цветя, скъпи подаръци и предложения, които тя отхвърли с необяснимо пренебрежение. Доста хора вече се чудеха на акъла и, защото други на нейно място не биха отказали щедрите жестове на сина на арендатора. Те просто не разбираха, че момичето е влюбено, при това за пръв път и нищо не можеше да го впечатли повече, отколкото нейния любим продавач на сладолед.

     През последният ден от облога синът на арендатора загуби самообладание и разбрал, че ще загуби баса и ще спечели присмеха на хората, реши да се изгаври с двамата влюбени. Когато привечер Елена отиде при Дани и както винаги се заприказваха, до количката се приближи приятеля на богаташа и върза количката за сладолед със здраво стоманено жило. Дани не забеляза стореното, защото в същия момент обслужваше няколко, наредени на опашка клиента. Другият край на жилото бе хванато за бронята на „Мерцедеса“ и когато Елена и Дани останаха отново само двамата, колата изфуча яростно и потегли, като дръпна рязко и количката за сладолед. След няколко метра количката се преобърна, сладоледа се разпиля по улицата и всички зяпачи, които се бяха събрали преди това за сеир, се хванаха за коремите от смях. Елена и Дани гледаха и не разбираха, защо пречеха  толкова много на останалите хора. Толкова лошо ли бе, че някой някого обича тихичко, без демонстрации и показност, просто и до болка човешки? И докато Дани се чудеше какво да прави, Елена го хвана за ръката и двамата тръгнаха към плажа. Синът на арендатора отвърза натрошената вече количка и я избута на тротоара. Качи се с приятеля си в колата и след бясно превъртане на гуми изчезнаха от улицата. Зяпачите се повъртяха малко и също се разкараха нанякъде.

     Късно през нощта, Елена и Дани дойдоха при голямата, обърната лодка на плажа и както когато се бяха крили под дъжда, се мушнаха под нея. Преди да я целуне, Дани призна:

-         Знаеш, ли? Онова за аминокиселините, дето сладоледа става по-вкусен си го измислих, за да те впечатля!

-         Знам! – усмихна се Елена. – Ще ме впечатлиш, ако ме прегърнеш по-силно!

На другия ден бай Тошко се прибираше доста почерпен. Близо до къщата на Елена видя събраните клюкарки и се изсмя:

-         Алоооуу…! Би – би – си, Си –ен –ен и Ройтерс пуснаха ли последните новини? Снощи Ленчето отворила райската порта, ама не на синчето на арендатора, а на онуй момче, дето продава сладолед до плажа! Голям късметлия е  момчето, ей!

-         Хм! Голям голтак е, ама е таман за Ленчето! Търкулнала се тенджерата, намерила си похлупака! – не остана длъжна баба Мара.

Вместо да си тръгне, бай Тошко се захили, като се пляскаше с ръка по шкембето:

-         Ама вие верно ли не знаете?

-         Какво да знаем? – облещи очи гърбавата Станка.

-         Момчето, дето продава сладолед, късметлията де, учел за доктор! Баща му бил професор и имал цяла собствена болница! Нашия арендатор бил бедняк, в сравнение с него! Така, че…. кой е голтака може да се поспори!

Бабичките го изгледаха учудено и с безкрайно подозрение, защото бай Тошко неведнъж ги бе пращал за зелен хайвер. Те се сбутаха припряно, нещо си казаха и хукнаха в двете страни на улицата. Останал сам, бай Тошко се прозина и бавно се заклати към дома си. Докато вървеше, той въздъхна  с угаснал копнеж в очите:

-         Ех, мама му стара! Какво са парите, в сравнение с райската порта..!

                                                                                            Красимир  Бачков