В  ПЛЕН  НА  ПРОСТАЩИНАТА

        Когато пътувам с автобус от София за Варна, винаги си зарязвам мястото, посочено в билета и сядам на широката задна седалка. Вярно, че там друса, но почти винаги съм сам и мога да се разположа на широко. Обикновено пътувам през седмицата и автобусите са полупразни. Този път обаче се наложи да деля седалката с някакъв шишкав, с червени бузи мъж, който се намести веднага след мен, като любезно запита:

-         Няма да ви преча, нали? Тук има достатъчно място и за двамата.

-         Разбира се! – съгласих се, защото това си бе самата истина.

-         Не понасям човешка миризма и не понасям да ми бърборят, докато пътувам! –  оправда се непознатият.

-         Няма проблем! Сутринта се къпах и не съм досадник! – успокоих го, доколкото можах.

-         Нямах предвид вас! – вдигна ръце мъжът – Щом сядате тук, значи изпитвате подобни на моите чувства!

  Не отвърнах нищо, а в този момент автобуса тръгна, заклати се настрани и навлезе в уличното движение. Подпрях колене на седалката пред мен, притворих очи и се отпуснах. През следващите шест – седем часа можех спокойно да размишлявам, мечтая и дори да поспя. Можех, ........ ако не бе непознатия на седалката до мен!

-         Мен ме отгледаха баба и дядо! – ни в клин, ни в ръкав започна да си разказва биографията мъжът, който не обичаше хората да му бърборят. – Родителите ми умрели, докато съм бил още бебе. През лятото отишли на близкия язовир да се къпят, мама започнала да се дави, баща ми се опитал да я спаси и така съм останал сирак. Дядо и баба бяха добри хора, но много пърдяха. Живеехме в една стая и там се хранехме, там спяхме, там всичко правехме. Старците се грижеха за мен, но по цял ден говореха и пърдяха като коне. Каченото върху бюфета радио не се изключваше дори през нощта и така какафонията бе абсолютна. Имаше дни, когато бяхме яли чесън и от газовете така смърдеше в стаята, че чак очите ми се насълзяваха. Излизал съм през зимата навън за минута – две, защото щях да се задуша от вонята.

   Дискретно погледнах към спътника си. Той говореше с леко отворени очи, без да ме гледа. Сякаш си говореше сам. Бях готов да му съчувствам за трудното детство, но в този момент той леко надигна единия си крак, млъкна и се напъна. Чу се звук, като от спукана топка, мъжа се усмихна и продължи:

-         Единственото спасение бе и аз да почна като тях. Поне щях да мириша своята миризма. Така се оформи оркестър, в който всеки влагаше свой звук и мирис. Понякога изпълненията бяха толкова музикални и ритмични, че не отстъпваха на симфониите, които се разнасяха от радио „Хоризонт”. В къщи  всички пърдяхме до насиране. Особено аз, като бях по-малък. Толкова се напъвах понякога, че се случваше дори да разкалям терена. Сега, от далечината на изминалото време отчитам, че здравата сме се забавлявали по този начин. Бяхме здрави, усмихнати и дори грип не хващахме през зимата. Болестта изглежда се боеше да влезе в нашата опърдяна стая.

   Мъжът отново надигна крак, но аз не чаках, скочих бързо и се преместих на възможно най-отдалечената седалка напред в автобуса. Дори тук все още ме преследваше гадната му воня! Обърнах се, за да видя още ли си говори сам и установих, че вече се е изтегнал на цялата седалка и кой знае, може  да е заспал. Интересно, дали ми ги наговори тия глупости, само за да ме изгони и да остане сам отзад? Та нали, ако ме бе помолил, щях да се преместя, за да може да поспи!

         Загледах се в пътя напред. Шофьорът се пресегна и увеличи леко музиката по радиото. После, както си караше, внимателно надигна единия си крак. Направо полудях! Идеше ми да му разцепя главата с един удар и после да скоча в движение от автобуса. Преглътнах, омерзен от безсилие и като нямаше как да отвърна на простащината край мен, надигнах крак и аз.