И, Смайл, Мима и англичаните
- Виж, тук Мима е още малко мече! Точно се бе научила да стои изправена и да играе. А тази снимка е от панаира в град Левски. Тогава реши да се прави на мома. Имаше още един колега с мечок, малко по-голям и научен да тъпче за здраве хората. Двете мечки се подушиха и харесаха. Пощръкляха ти казвам! Трябваше три дни да я държа гладна, за да я усмиря, а колегата качи мечока в каруцата и се махна. Тъй свърши първата и любов на Мимето. А това са снимките с англичаните, от Районното управление на полицията в Албена. От тогаз, вече три години всички ме наричат не Исмаил, а Смайл. Станах за смях на хората и на мечките даже! Но да започна отначало, както му е редът!
Открай време ние циганите сме все на път. Спрем ли на едно място, кръвта ни се сгъстява и почваме да правим бели. Я ще откраднем нещо, я ще се сбием, а нерядко и до смърт се стига. Не обичаме законите много и все гледаме към забраненото. То ни тегли, то ни харесва и то ни затрива накрая! Като почнах петнайсетата си година един съсед намушка баща ми с нож. Напили се, скарали се и баща ми си отиде мърцина от тоя свят. Абе, циганска работа! Останахме девет деца, с мама. Огледах се като най-голям, ама пусто на, нито грамотен бях, щото не бях ходил на училище, нито занаят бях изучил. А трябваше да се яде, при това всеки ден. Добарах отнякъде една стара гъдулка, за седмица научих пет – шест песни и тръгнах да диря мечка. Циганин с гъдулка и мечка е като българин с фирма, и апартамент. Обикалях Балкана, стигнах до Врачанско и от там се пуснах надолу към Тракия. Аз поначало съм си от там. Нашето село е Баните – Старозагорско. Вървях пеш денем, спях където намеря нощем, докато стигнах до село Ягода. Там наведнъж намерих и мечка с мечета, и мома, дето ми гризна сърцето. Като видях трите мечета реших, че едното трябва да е мое на всяка цена. Попитах собственика за колко ги продава и той определи цената. Много пари искаше. Оказа се, че за дъщерята иска по-малко. А тя ми бе легнала на сърцето още щом я зърнах. Развързах възела, дето мама ми бе скътала няколко жълтички от баба и ги наредих в шепата на стопанина. Разбрахме се с бащата и се приготвих булка да вземам. След два дни обаче пристигнаха други цигани. Какво говориха, какво правиха не знам, но се оказа, че са броили повече пари за момата от мен. Качиха я рано сутринта на третия ден и отпрашиха нейде. Аз останах без мома, без мече и без пари. Бащата ме напъди от къщи. Това, че се бяхме договорили нямаше значение. Циганската дума е като пролетното време. Сутринта пече слънце, по обяд вали дъжд, а привечер може и сняг да падне. А не щеше и да ми върне парите мизерникът! Аз не знам да се е родил циганин, който е върнал пари на някого. Почудих се какво да правя. Гледам и другите цигани в махалата са настроени срещу мен. Бой щях да ям, ако останех в селото. Огледах се, почесах се там, дето не ме сърби и с натежало сърце си тръгнах. Не щеш ли, зад оградата на къщата изскочи едно от мечетата. Без много да му мисля го взех, завих го в палтото си и побързах да се махна възможно по-далеч. Вървях направо през полето, без да диря път. Носех мечето на ръце, а то само гукаше като бебе от време на време. Подбих си краката от ходене, докато стигнах до колибите на едни чобани, близо до село Юнак – Пазарджишко. Те ми дадоха мляко от овцете, да нахраня мечето. Поговорихме и се разбрахме, да поработя известно време при тях. Ей тъй, като на шега, изкарах половин година с тези добри хора, докато събера някой лев и се отправя към Добруджа. От по-рано знаех, че там животът е по-лесен и хляб има за всички. Криво – ляво стигнах до равнината в началото на лятото и всичко ми се видя приказка! Едно голямо, синьо небе, една равна, широка земя, едни доверчиви селяни …! Абе, все едно съм в циганския рай! Вече бях научил мечето да играе върху гореща ламарина и сега още щом чуеше гъдулката, Мимето скачаше и започваше да пристъпва като балерина. Селяните се радваха, развързваха кърпите и пускаха по някое левче. От тук някоя пара, от там нещо за ядене, до есента събрах доста парици. Когато заваляха дъждове през октомври, се случих близо до град Тервел. Забравен от всички малък град, пълен с хора, сякаш извадени от едно старо време. Спрях на пазара до автогарата, разиграх Мимето и за нула време събрах десетина лева. Вярно, хората изглеждаха бедни, пазаряха се за всяка стотинка, но мен и мечето харесаха. Чувах разнородна реч наоколо – говореха турски, цигански и български, разбира се. На тоя пазар всеки циганин би се чувствал като у дома си. Като мръкна, се приютихме с мечката под една сергия. Скъсах няколко празни кашона, оградих да не ни духа, подложих отдолу и се свихме да нощуваме. Обаче чувам, че някой приближава. Надзърнах и виждам едно цигане, с канче мамалига в ръцете. Мамалигата още топла, по края с мазнинка, а върху нея поръсен червен пипер и натрошено сиренце. Издига се пара и ухае невероятно вкусно. Направо ми прималя на стомаха.
- Яж, бате! – подава ми канчето малкият. – За тебе донесох мамалигата.
- Кой си ти, бе? – питам и грабвам канчето. Имам си една дървена лъжица, забучена в колана. Вадя я и лапам, като невидял.
- Исмаил съм!
- Ха! Ми, то и аз съм Исмаил! Значи сме адаши, момче! – облизах лъжицата, защото кашата бе свършила.
- Кака я сготви за тебе! – подсмърча момчето и поглежда крадешком назад. А там, зад една сергия се бе свило слабо момиче.
- Кажи на кака си да дойде, да и благодаря!
Малкият Исмаил грабна канчето и хукна към кака си. Тя му прошепна нещо на ухо, той поклати глава и си тръгна. Тогава момичето бавно приближи.
- Благодаря за вкусното ядене! – опитвам се да бъда вежлив аз.
- Е, чак пък вкусно! Аз набързо забърках мамалигата, но ти сигурно си прегладнял …!
- Вярно, гладен бях, хубавице! Как ти е името?
- Вита се казвам!
- А аз съм Исмаил, като братчето ти.
Тя се усмихна, пооправи си косата и срамежливо запита:
- Ти друг, освен мечката нямаш ли си?
- Имам майка и осем братя, и сестри! Надалеч са те. Скитам сам, с Мимето, да си вадя хляба.
- Коя е Мимето?
- Мечката, разбира се!
Вита надникна зад гърба ми, а от там мечката изръмжа дружелюбно. Бяха си допаднали двете. Разговорихме се ние и разбрах, че момата иска да избяга от техните с мен. Щели да я дават на някакъв вдовец - турчин от село Орляк, но той бил петдесет годишен.
- Вземи ме, а като идем надалеч, ще се махна! Няма да ти преча, човече! Голямо добро ще сториш, ако ми помогнеш! Аз и малко парици съм заделила ….!
- Не ти искам парите! Но, ако трябва да тръгваме, да го направим сега! Тук, на края на пазара видях, как един шофьор си легна в кабината на камиончето. Дори му завидях, че си има топло и сухо местенце.
- Добре! Само ще прескоча до в къщи, да целуна мама и сестричките си! Ще си взема и малко багаж.
- Чакай, първо да питам, дали ще се съгласи, да ни вози шофьорът!
Поговорихме с шофьора на малкото камионче, разбрахме се да ни остави в Добрич, ако предварително му платя. Вита хукна да си носи багажа, а аз качих Мимето отзад в каросерията. Малко по-късно потеглихме в тъмното. Така се събрахме с моето момиче, та до днес! Роди ми четири деца и нямаме намерение да спираме. Сега, когато имам кон и каруца, покрив над главата си и път пред мен, друго не ми трябва! Ама, аз се разсеях с мойта фамилия …! Когато стигнахме до село Батова, спряхме на един голям паркинг накрая, при една чешма, дето и викаха „Гъбката“. Наоколо зеленчукови градини, зеле, моркови, патладжани и пипер, колкото щеш. Има и за стопаните, има и да си краднеш. Встрани от чешмата бе паркирана голяма каравана, пред която бяха прострени няколко хавлии за море. Под опънатия навес една възрастна англичанка пиеше чай и разглеждаше някакво списание.
- Ей такава къща искам! – думам на Вита – Че да си живеем живота!
- А шифьорска книжка имаш ли? – смее се жената, щото знае, че съм неграмотен и нямам такива дикументи. И докато си говорим, от караваната излезе сънен дебел англичанин и започна да се протяга. Видя ни, помаха приятелски с ръка и след малко дойде при мен с две бири. Отвори бирите, пийнахме и заговорихме, но като не му разбирам на езика! По едно време гледам, че сочи към себе си и вика „Хенри“! Разбрах аз, че си казва името и соча към себе си „Исмаил“
- Ха-ха! Смайл, смайл ! – захили се англичанина и се запляска по голямото шкембе. После взе комат хляб, натопи го в буркан мед и понечи да го даде на Мимето.
- Сакън, недей! – стреснах се аз – Може да те ухапе от лакомия! Такова нещо и аз ядвам с кеф!
Обаче мечката вече бе подушила меда и като се разрева, не ти е работа! Дадох и след като го изяде, се облизва два часа и ръмжа от удоволствие. Разтурихме се ние, накладох огън зад чешмата, изпекох няколко патладжана, пиперец. Пийнахме от ракийката, дето си носех, а чужденеца извади голяма бутилка уиски. Не бях опитвал от тая дяволия, но ставаше за пиене. Само, дето сякаш бяха киснали бръмбари в това уиски, та миришеше малко различно. Аз си знам мярката и по някое време спрях да пия, но англичанина продължи, докато не пресуши бутилката. Стана, заклати се към караваната и си легна. Вече бе тъмно, затова налягахме и ние. Мечката бе вързана както винаги, за ока на каруцата.
Сутринта се събуждам от пресипнал крясък. Скачам и какво да видя – мечката скъсала синджира, а от караваната се чува, как англичанина вика за помощ. Грабнах аз брадвата и влязох в караваната. На едно хубаво легло гледам, как Мимето облизва ръцете на англичанина, а той, вече събуден кряска уплашен. На пода се търкаляше буркана с мед, опразнен и изчистен от дългия език на мечката. В туй време, възседнала велосипед пристигна англичанката. Подпря колелото и започна нещо бързо до говори. После изкара отнякъде фотоапарат и защрака. Направи сума ти снимки на мъжа си и мечката. Обади се и по жиесема, пустата и жена. Не мина много време и пристигна полицията с една патрулка. Аз опитвам да изкарам Мимето, но тя се дърпа, не иска да излиза. Виждам, че полицайчетата ги е срах, щото единия даже си изкара пищова.
- Сакън, недей! – моля го аз – Сам ще изкарам мечката, бащице! Тя ми е най-важна, щото с нея се изхранваме цялото семейство! Какво ще ядат чаветата, ако я утрепеш?
Отвътре англичанина само повтаря „Смайл, Смайл !“ и се чуди, как да мине край мечката, за да излезе. Хеле, мойта Вита се сети, да помоли полицаите да идат до селото за един буркан мед. Щом го донесоха и го показах, Мимето изскочи от караваната и грабна буркана от ръцете ми. Отиде в зеленчуковата градина и лакомо започна да го яде. През това време англичаните и полицаите нещо говореха, обясняваха, докато на единия полицай му писна. Дойде при мен, сложи ми белезници и ме вкара в патрулката. Седнаха при мен и двамата англичани, и ни откараха в полицията, в Албена. Там пак ме снимаха, първо отделно, после с англичаните и разпитваха, сякаш съм някакъв бандит или кутрабандис! Хеле, разбрани хора излязоха чужденците, не повдигнаха обвинение срещу мене! Полицаите искаха да ме глобяват, но аз разтварям ръце. Откъде пари у сиромах като мен? Пуснаха ме и дим да ме няма! От тогава село Батова го заобикалях издалече……!
Ама, свърши тя! Като я засърбя оназ, френската артиска Брижит Бордо, чак у нас трябваше да я почешат! Събраха всички мечки, фърлиха ни някой лев, да отбият номера и останах без занаят! Колко плаках за Мимето, а край мен и Вита, и децата! Все едно човек от семейството ни взеха! Останаха ни само тия фотографии, да не забравя случайно, колко щастлив може да е един циганин, с една мечка и една гъдулка само!
Хайде, ела на масата, да хапнем! Не усещаш ли, как хубаво замириса на чубрица и джоджен? От мен да знаеш, по-вкусна манджа от картофената яхния няма! А когато край теб са жената и децата ти, все едно целия свят се радва за нещо!
Красимир Бачков
