ПЕЧАЛБАТА

         Още от сутринта денят бе мрачен, студен и дъждовен. Коста се събуди, защото му се ходеше до тоалетната. Наплиска със студена вода лицето си,  да се разсъни и хапна за закуска парче хляб с кашкавал. Очертаваше се да прекара една скучна и тъжна събота. В началото на март все още не бе подходящо да лови риба, нито да се разхожда в това кишаво време. Не му се гледаше телевизия, нито му се губеше време с лъжливите новини в интернет. Имаше желание отново да легне и заспи, но знаеше, че няма да го направи. Огледа с досада тясната гарсониера и реши все пак да излезе навън. Облече се и тръгна по стълбището надолу. Минавайки край апартаментите на първия етаж, чу разправия зад една от вратите. Спря, да си завърже връзката на едната обувка и чу, как някаква жена нарежда на мъж, да иде в лафката до спирката и да каже, че щъркела му е донесъл печалба, която трябва да прибере. Продавачката щяла да му посочи, какъв билет да вземе. Мъжът ръмжеше нещо неразбрано, а жената продължи да му натяква, че заради него са още в тази дупка на квартира и трябва после да пие кафе, и да се излежава.

         Коста продължи надолу, леко зачуден. Той отдавна бе спрял да си дава парите за тото или лотария, защото се бе убедил, че всичко е измама. Сега обаче се замисли. Възможно ли бе, жената зад вратата да казваше истината? Ако бе така, значи тя участваше в схема, за разпределение на печалбите между свои хора. Той леко забърза и скоро бе пред малкия павилион. Купи спортен вестник и небрежно каза на продавачката:

-         Щъркелът трябва да ми е донесъл печалба! Искам да си я прибера!

Продавачката се наведе, за да го огледа по-добре, прокашля се и запита, макар да бе чула добре:

-         Какво казахте?

-         Казах, че идвам да си прибера печалбата, която ми е донесъл щъркела! – повтори Коста.

Продавачката взе отстрани някакъв плик, отвори го и му подаде лотариен билет, на стойност три лева. Коста го плати и без да губи време побърза да се махне от там. Пресече светофара и веднага сви в първата уличка. След това се спусна към пазара, а от там продължи към общината. Едва се сдържаше да не хукне да бяга, сякаш някой го преследваше. Когато стигна до фонтаните, с мокри пейки край тях, той седна на една пейка и извади лотарийния билет. С помощта на стотинка започна да трие бронза върху скритите цифри и стомахът му се сви, когато видя три еднакви цифри от по сто хиляди лева. Значи това бе истина?! Той бе спечелил една от всичките ненормални награди, които рекламираха по телевизията и то само заради голямата уста на някаква непозната жена! Толкова бе невероятно, че огледа внимателно лотарийния билет, но той изглеждаше достоверно и съвсем истински. Коста пъхна билета във вътрешния джоб на якето си и тръгна към морето. Крачеше бавно и се опитваше да асимилира, току що случилото се чудо. Вече със сигурност знаеше, че има определен заговор за получаване на тези печалби, но просто не му се вярваше, че толкова елементарно бе разбрал за това. Разхожда се по плажа до тъмно и се прибра мокър, гладен и много възбуден. По стълбите край вратата, където бе чул жената да казва ценната тайна мина бързо, без да се спира. Вече у дома си наля водна чаша с коняк, изпи я, но не успя да се успокои, нито алкохола да му въздейства. Бързо заспа, но в полунощ се събуди и до сутринта мисли, какво би правил с парите, когато ги получи.

         В края на следващата седмица Коста отиде в централата на лотарията. Посрещна го изключително добре облечена жена на неговата възраст, със студен, леко презрителен поглед. Започна да го разпитва, но той отговаряше едносрично и без желание. Разбрала, че нищо няма да изкопчи от него, тя предложи да го заснемат, за рекламите по телевизията. Той отказа и след дълъг спор и убеждения, все пак успя да се измъкне от ноктите и. Попълни нужните документи, остави банковата сметка, на която трябваше да направят превода и си тръгна. След няколко дни, по телефона получи есемес, за получен превод на спечелената сума.

         Макар да не излизаше от стереотипа, който си бе изградил, живота на Коста се промени. Той стана изключително нервен, дразнеше се и от най-малките провокации наоколо и загуби съня си. Започна да проучва обявите за нови жилища и дори ходи на няколко адреса. Отдавна се бе развел с бившата си жена и само с дъщеря си се чуваше от време на време по телефона. Тя се бе устроила в столицата, където работеше и живееше с приятеля си. Имаше си голям апартамент и бе независима във всяко отношение. Тя печелеше на месец толкова, колкото Коста получаваше от заплата за половин година. Дори да и дадеше цялата сума, това едва ли би я впечатлило. Той се чудеше и всеки ден измисляше все нови начини, за да оползотвори голямата сума от печалбата, но след часове размисляше и стигаше до други изводи. За около месец Коста загуби спокойствието и нормалният си начин на живот. Печалбата го потискаше и не му даваше мира. Той знаеше, че я е получил незаслужено и по стечение на невероятна случайност, а това му тежеше. Никога до този момент в живота си не бе печелил пари по незаконен начин. Струваше му се, че отнякъде щяха да разберат за него и да му отнемат парите. Бе забелязал, че квартирантите в апартамента, от където бе чул информацията за печалбата, отдавна бяха напуснали. Ходеше на работа, прибираше се, пускаше телевизора и гледаше, без да чува и вижда нищо. Само, когато прекъсваха за реклами от лотарията, бързо сменяше канала. Така минаха няколко месеца когато, прибирайки се от работа, на съседната уличка видя, как двама – трима хамали изнасят мебели и вещи направо на тротоара на улицата. Там вече стоеше недъгаво момче в инвалидна количка, зад която забрадена, слаба жена триеше сълзите си. Няколко минувачи и съседи се бяха спрели и тихо коментираха. Коста попита какво става и му обясниха, че поради дългове частен съдебен изпълнител изхвърля жената и болния и син на улицата. Изведнъж на Коста му светна пред очите. Той приближи до жената и запита за сумата, която дължеше на кредиторите си. Оказа се по-малка, отколкото очакваше. Бе половината от печалбата му и той помоли мъжете да престанат с изхвърлянето на вещите. Те дори не му обърнаха внимание, но когато отиде при частния съдебен изпълнител и поговориха, се наложи отново да прибират всичко в къщата. На другия ден сутринта, Коста прехвърли нужната сума направо в сметката на кредиторите и след това отиде на работа. Чувстваше се спокоен и вечерта покани двама колеги на ресторант. Тъй като обикновено живееше скромно, той обясни, че получил малко наследство от леля си, за което искал да почерпи.

          Останалата сума от печалбата замина за други две болни деца. Единственото нещо, което му остана, бе много скъпия говорещ папагал, който се изкуши и купи, за да му прави компания в самотата. Кръсти го Чоко и започна да го учи разни думи, но въпреки голямата си цена, папагала не усвояваше нищо. Когато дойде същия ден в началото на март, следващата година, утрото бе също тъй мрачно и дъждовно, но Коста се събуди от силен крясък. Стъпил на пръчката си, Чоко вдигна единият си крак и важно кресна:

-         Коста е пич! Пич от кирпич! Няма нужда от пари, щото има Чоко!

Коста стана от леглото и невярващ приближи до папагала, който продължи все така гръмко:

-         Коста има Чоко! Чоко има Коста! Коста е пич! Пич от кирпич!

  Въпреки студената, мрачна сутрин, Коста се разсмя. Смехът го грабна тъй диво и непринудено, че чак му потекоха сълзи от очите. Той дълго се смя, а после отчупи парче сирене и гости папагала. Погали го по перата  и се наслади от топлинката му. Уникалната птица го поглеждаше с едно око, гризеше от сиренето и издаваше неопределени звуци. За пръв път, откакто бе заживял в тази гарсониера, Коста усети спокойствие и чувството, че вече не е сам. Папагалът бе неговата безценна печалба и действително струваше повече, от всички пари на земята, които обикновен човек като Коста, просто не знаеше какво прави.

                                                                                     Красимир  Бачков