ПРОУЧВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ
Пешо – дебелия бе толкова щур, толкова непредсказуем, че състудентите му очакваха от него предимно изненади. В общежитието той обитаваше самостоятелно цяла стая, защото никой не можа да издържи с него повече от два – три дни. На един от престрашилите се Пешо сложи под завивките в леглото жив смок, друг беше залят със студена вода рано сутринта, а на трети отвори входната врата на стаята, заедно с вратата към балкона и прозореца посред зима, защото нещастникът бе имал глупостта да пръдне. Изобщо, край Пешо винаги нещо се случваше, в повечето случаи като гротеска, понякога доста тъжно и съвсем рядко с приятен завършек. Още в началото на обучението за учители Пешо заяви, че това е само една малка междинна спирка, по пътя му към голямата сцена – Натфиз. Мечтата му бе да стане актьор и той се стремеше с всички сили да я осъществи. Твърде често преиграваше, хуморът му бе по-скоро войнишки, а шегите винаги за сметка на някой друг. Когато се случеше друг да се пошегува с него, Пешо свъсваше гъстите си вежди и като булдозер, спрян от непреодолимо препятствие ръмжеше и започваше да заеква. Трудно намираше адекватен отговор и не успяваше да импровизира достатъчно интелигентно, затова обикновено състудентите му не го закачаха.
През един късен есенен ден Иван реши да иде на кино. Даваха много интересен филм и билетите бързо свършваха. Той си бе взел билет още предния ден и десет минути преди началото на филма дойде пред кинозалата. Пред вратата се бе образувала голяма тълпа. Хората възбудено шумяха, бутаха се едни – други, но кой знае защо не влизаха в киното. Иван се промуши напред, за да види какво става и съзря на вратата Пешо. Ниската му, почти квадратна фигура бе изпълнила почти цялата врата, а това, което се случваше бе просто необяснимо. Между двата си крака Пешо бе пъхнал щафета шпеков салам, на който с малко ножче ловко забелваше кожичката. Отрязваше си малко парченце, хапваше го и дъвчеше бавно, с идиотски ухилена мутра. Няколко души го караха да се отмести за да минат, но той изобщо не им обръщаше внимание. Разбутвайки хората, Иван приближи до състудента си и запита:
- Какво правиш, бе Пешо?
- Ям салам! – безразлично отвърна Пешо.
- И защо точно тук ?
- Защото нямам хляб!
Иван се опита да намери някаква логика в отговора на състудента си, но не успя. Пешо се обърна само към него, сякаш наоколо не стояха десетки хора:
- Правя проучване на общественото мнение! Ето, купих си салам, но не ми останаха пари за хляб! Застанах на вратата за да разбера, ще се намери ли някой, който да ми купи хляб! Ако в обществото има поне един добър и разумен човек, ще ми купи хляб и аз ще се махна от вратата! Както сам виждаш обаче, обществото не е узряло до онова ниво, в което да разбира, съчувства и помага на нуждаещите се!
- Ама, той хляб ли иска? – удиви се едно симпатично момиче и сръга приятеля си в ребрата – Кире, иди отсреща и купи един хляб от фурната, че ще изтървем филма заради тоя лудия!
Момчето, заедно с още няколко души хукнаха към фурната от другата страна на улицата. След малко се върнаха с няколко хляба, баничка, тутманик и две кифли с мармалад. Подадоха ги на Пешо, той разтегна възможно най-широката си усмивка и се дръпна от входа. Един през друг хората влязоха в кинозалата, а с тях и Иван. С пълни ръце, Пешо едва държеше хлябовете и закуските, и както си беше със салама между краката, бавно тръна към общежитието.
След института за учители, Пешо опитва точно четиринадесет пъти да влезе в Натфиз. За разлика от обществото, подарило му хляб пред киното, комисията на театралната академия не се оказа на нужното ниво, за да му съчувства и позволи да стане артист. Сменил десетки различни професии, останал сам и неразбран по пътя си, Пешо се превърна в алкохолик и неудачник. Иван така и не разбра, дали обществото спечели или загуби от неосъществената амбиция на Пешо да стане актьор, но винаги щом се сетеше за него, отпиваше глътка за негово здраве и отливаше няколко капки на земята, като за умрял.
Красимир Бачков
