ДИВАТА
Момичето бе младо и хубаво. Щом стъпи на поляната, то свали всичките си дрехи и се огледа. Като видя, че няма никой наоколо, то легна на земята и започна да се търкаля по тревата. Както си седеше на чардака, Дочо забрави, че е на петдесет и пет години, надигна се от отоманката и пое дълбоко въздух. Всичкият въздух край него бе свършил, за разлика от мерака му, който изведнъж бе шупнал и го затискаше целият. Той слезе по стъпалата до двора и пристъпи към девойката. Както се търкаляше, тя спря пред краката му и сложи ръце пред голите си гърди.
- Ей! Какво правиш тук?!
- Ти какво правиш тук, моме? – отвърна той, а очите му запламтяха от желание. Приличаше и се усещаше като вълк, пред младо агне.
- Дойдох да си видя сянката! – отвърна момичето.
- Каква сянка?
- Моята! Нали на Еньовден момичетата трябва да се отъркалят в росни билки, за да видят сянката си! Ако е цяла, ще са здрави, а ако е наполовина, не е на хубаво!
- Ти видя ли я?
Тя се изви като риба, погледна го изотдолу и простена:
- Как да я видя, като ми пречиш? Скоро ще изгрее слънцето, а ти си го засенчил!
Дочо се наведе и я погали по косата. Очите и се разтвориха и го погълнаха. Възрастта и всичко друго, за миг загубиха смисъл и значение. Те бяха просто една жена и един мъж. Тя го приласка и пое, а той се отпусна върху нея с цялата тежест на желанието си. В миг се превърнаха в едно цяло и смачканата трева под тях замириса силно. В екстаз Дочо заръмжа като звяр, а момичето се извиваше под него с цялата си женска същност, за допълване и зачеване. Минути по-късно и двамата се отпуснаха на тревата, тежко дишащи и заморени. Магията бе свършила и изгрева разкриваше цялата омая на греха им. Дочо се извъртя на една страна и видя, колко набъбнали бяха зърната на гърдите и. Той се наведе над нея и ги засмука с неочаквана за него нежност. Опитваше ту едното, ту другото, докато накрая не я сръфа, точно като вълк. Тя го прегърна с желание и двамата се затъркаляха по тревата с настървението на диви животни.
Когато след час тя се облече, Дочо изръмжа, че я приема като самодива и запита как се казва. Момичето го изгледа под вежди, отметна кичур паднала коса пред очите си и промълви:
- Не съм самодива! Аз съм само Дива! Вярно, името ми е друго, но не ти трябва да го знаеш! По-важно е, че ще станеш баща на детето ми! Това ти стига! И не ме питай за нищо повече!
Когато някъде към обяд Дочо наряза крехка краставица и си наля чаша сливова ракия, преди да отпие се запита, истина ли бе това, което се бе случило рано сутринта. В неговото затънтено село на края на света, бе дошло като от бляновете му младо и красиво момиче, бе прескочило ниската каменна ограда и се бе отъркаляло на ливадата в двора му. За случилото се след това дори не му се мислеше. Все едно се бе сбъднал някой от сънищата му с отворени очи. Той глътна ракията наведнъж и се усмихна. Животът му бе поднесъл най-красивият подарък, за който можеше да си мечтае изобщо. Той се надигна, сложи разтворени шепи пред устат си и викна с все сила:
- Дивааааа! Ако те има, ела при мен! Чакам тееееееее!
Само ехото откъм Илчов баир му отвърна. Самотата на юнският следобед го затисна и той се отпусна на отоманката. Още един сбъднат сън го караше да се чувства жив и му даваше надежда за утрешния ден. Кой знае, можеше да посрещне това утре с някой до себе си, за да бъде света по-завършен и смислен…! Дочо вдигна очи и загледа небето. Там някъде между облаците се опитваше да открие отговора на въпроса, защо е на тази земя, а тук долу, на омачканата от сутрешната любовна среща трева, бе отговора. Нужен му бе само малко кураж, за да свърже двете илюзорни реалности и да ги събере в едно цяло. Той затвори очи. След малко щеше да е готов….!
Красимир Бачков
Инсценираната от САЩ визита на просещия ...
Аз немам президент!