Не искам да заспивам.
Кротко лежа и не затварям очи.
Забравям дъха ти,
но той ме спомня.
Забравя зова ти,
но той ме вика.
Привиквам към всичко.
Привиквам всичко да се обърне
и да ми зашлеви шамара, който заслужавам.
Викам, крещя, моля се.
Всичко или нищо. Всичко е нищо.
Привиквам към крясъци и мълчание.
Към следите и липсите им.
Твоите, моите.
Онези липси на следи.
И следите на липсите.
По тялото ми.
По тялото ти.
Никаква твоя следа
няма да ме отведе в съня ми.
Освен следата на твоите сълзи,
покапали по блузата ми.
И онази следа,
която оставиха милванията ти по кожата ми.
Кожата ми – следа от живот,
ДНК
и порядък.
Безпорядъчно.
Весело.
Тъжно.
Без значение.
ДНК-то ми се обръща в гроба си – моето тяло.
Хаосът, от който си тръгнах,
остави следи от безвремие.
Безсмислено смислена търся пътя обратно.
Към гроба.
Към хаоса.
Към тебе.
Оставих смисъла някъде върху кожата ти –
ти си моят гроб, в който искам да легна.
Следи от сън покриват лицето ми,
тъга покрива твоето.
Но никой умиращ не мисли за гроба си.
Още много следи от живот ме очакват.
Живот,
ДНК
и порядък.